Рей Бредбъри
Ковчегът
Няколко дни имаше сериозно блъскане и чукане — доставчиците на метални части и дреболии в малката работилничка на господин Чарлз Брейлинг работеха усърдно. Той умираше — умираше не на шега и явно страшно бързаше да довърши последното си изобретение между пристъпите на раздираща кашлица и храчене.
— Какво правиш? — попита по-младият му брат Ричард Брейлинг. От няколко дни слушаше с нарастваща неприязън и много любопитство блъскането и шумотевицата и сега надничаше през вратата.
— Махай ми се от главата и ме остави на мира — каза Чарлз Брейлинг. Бе седемдесетгодишен, целият трепереше и през повечето време устните му бяха влажни от слюнка. С мъка нагласи пирон върху една дебела дъска и го удари немощно с чука, след което нагласи малка ивица метал в сложната си машинария — с две думи, трудеше се здравата.
Ричард го измери с продължителен горчив поглед. Двамата не се понасяха. Омразата се бе появила преди няколко години и положението нито се подобряваше, нито се влошаваше от факта, че Чарли умира. Ричард изпитваше задоволство от наближаващата му смърт — ако изобщо се замисляше за това. Но цялата тази трескава дейност на по-големия му брат го бе накарала да се размърда.
— Моля те, кажи — каза той, без да помръдва от вратата.
— Ако искаш да знаеш — озъби се дъртият Чарлз, докато наместваше някакъв шантав чарк в сандъка пред себе си, — след една седмица ще съм мъртъв и затова… затова правя собствения си ковчег!
— Ковчег! Милият ми Чарли. Та това не прилича на ковчег. Ковчегът не е толкова сложно нещо. Хайде, признай с какво си се захванал.
— Казвам ти, ковчег е! Вярно, шантав на вид, но въпреки това — старецът прокара треперещи пръсти по големия сандък, — въпреки това е ковчег!
— По-лесно е да се купи готов.
— Не и като този! Никъде, за никакви пари не можеш да намериш като този. Ще е чуден ковчег, казвам ти.
— Явно лъжеш. — Ричард направи крачка напред. — Та той е дълъг почти четири метра. Два пъти повече от нормалното!
— О, така ли? — Старецът се разсмя тихо.
— И този прозрачен капак… кой е чувал за ковчег, през който да виждаш? Какъв е смисълът от прозрачен капак за един труп?
— О, я зарежи — каза старецът. — Ха! — И продължи да си тананика и да чука.
— И е ужасно широк — надвика данданията по-младият му брат. — Метър и петдесет. Та това е абсолютно ненужно!
— Мечтата ми е да доживея да патентовам този изумителен ковчег — каза старият Чарли. — Ще е като дар божи за всички бедни хора на света. Само си представи колко биха паднали разходите за повечето погребения. О, ама ти не знаеш как е възможно. Ама че съм глупав. Е, няма да ти кажа. Само този ковчег да можеше да се произвежда масово… Естествено отначало цената му ще е висока, но след като започне да се прави в огромни количества, хората всъщност ще спестяват.
— Върви по дяволите! — И по-младият брат ядосано излезе от работилницата.
Животът му не бе от приятните. Младият Ричард открай време беше такъв прахосник, че никога не успяваше да събере и две монети в джоба си. Всичките му пари идваха от по-големия Чарли, който бе достатъчно гаден, за да му го напомня непрекъснато. Ричард посвещаваше по-голямата част от времето си на хобитата си: страшно обичаше да трупа бутилки с етикети на френски вина в градината. „Харесва ми как блестят“ — често казваше той, като седеше и отпиваше, отпиваше и седеше. В целия окръг именно той поставяше рекорди по задържане на най-много пепел на пура от петдесет цента, без да падне. И знаеше как да поставя ръцете си така, че диамантите по тях да блестят на светлината. Но не той купуваше виното, диамантите и пурите. О, не! Всички те бяха подаръци. Никога не си бе позволявал да купи каквото и да било. Винаги всичко му се носеше и даваше. Трябваше да моли за всичко, дори за листа за писане. Смяташе се за истински мъченик, задето бе търпял толкова дълго и се бе примирявал да приема неща от болнавия си стар брат. Каквото и да докоснеше Чарли, то се превръщаше в пари; с каквото и да се заемеше Ричард, то завършваше с провал.
А сега дъртата къртица Чарли майстореше някакво ново изобретение, което сигурно щеше да му носи мангизи още дълго след като кокалите му изгният в земята!
Е, минаха две седмици.
Една сутрин по-старият брат се дотътри горе и отмъкна чарковете на електрическия грамофон. Друг път предприе набег срещу оранжерията на градинаря. Освен това получи доставка от една медицинска компания. На младия Ричард не му оставаше друго, освен да седи и да държи неподвижно дългата сива пепел на пурата си, докато цялото това изпълнено с мърморене шетане продължаваше.
— Приключих! — извика старият Чарли на четиринадесетата сутрин, след което рухна мъртъв.
Ричард допуши пурата си, без да показва вътрешната си възбуда, след което остави фаса с наистина рекордно дълго стълбче пепел и стана.
Отиде до прозореца и се наслади на играта на слънчевите лъчи върху приличащите на тлъсти бръмбари бутилки от шампанско в градината.
Погледна към горната площадка на стълбището, където скъпият стар брат Чарли се бе проснал кротко край парапета. После отиде до телефона и небрежно набра един номер.
— Ало, погребално бюро Грийн Лаун ли е? Обаждам се от дом Брейлинг. Бихте ли пратили катафалка, моля? Да. За брат ми Чарли. Да. Благодаря. Благодаря ви.
Докато отнасяха брата Чарлз, служителите получиха надлежни инструкции.
— Обикновен ковчег — каза младият Ричард. — Без опело. Сложете го в чамов ковчег. Би предпочел да си иде по този начин — простичко. Довиждане.
След няколко минути потри ръце.
— А сега да видим що за „ковчег“ е измайсторил скъпият Чарли. Едва ли ще разбере, че няма да го погребат в „специалния“ му сандък. Ах.
Слезе в работилницата.
Ковчегът бе поставен пред широко отворения френски прозорец, със затворен капак, завършен и спретнат, прилежно събран като части на швейцарски часовник. Беше огромен и се намираше на една предълга маса с колелца за по-лесно преместване.
Той погледна през стъкления капак. Вътрешността бе дълга два метра. Явно имаше по почти метър откъм главата и краката. Почти по метър от двата края, покрити с тайни панели, които трябваше да намери начин да отвори и да открие… какво точно?
Пари естествено. Щеше да е типично в стила на Чарли да отнесе богатствата си в гроба, без да остави на Ричард нито цент, поне за една бутилка. Дърто копеле!
Вдигна стъкления капак и опипа, но не намери скрити копчета. Имаше малка бележка, прилежно написана на бял лист и закрепена на покритата със сатен стена на ковчега.
ИКОНОМИЧНИЯТ КОВЧЕГ НА БРЕЙЛИНГ.
Авторска изработка от април 1946. Прост за употреба. Може да се използва многократно от собственици на погребални бюра и семейства с усет към бъдещето.
Ричард изсумтя. Да не би Чарли да си беше въобразявал, че ще го преметне?
Имаше още написано:
УПЪТВАНЕ:
ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА…
Ама че глупост. Поставете тялото в ковчега! Естествено! Как иначе? Напрегна очи и дочете указанията:
ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.
— Не може да бъде! — Ричард зяпна. — Само не ми казвай, че целият този труд е бил за…
Отиде до отворената врата на работилницата, излезе на облицованата с плочки тераса и извика към градинаря в оранжерията му.
— Роджърс!
Градинарят подаде глава навън.
— Колко е часът? — попита Ричард.
— Дванайсет, сър — отвърна Роджърс.
— Добре, ела тук в дванайсет и петнайсет и виж дали всичко е наред — каза Ричард.
— Да, сър — отвърна градинарят.
Ричард се обърна и влезе в работилницата.
— Да видим… — каза тихо.
Нищо лошо нямаше да легне в сандъка и да го пробва. Забеляза малки вентилационни отвори отстрани. Щеше да има въздух дори при затворен капак. Пък и Роджърс след малко щеше да дойде. ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА — И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА. Колко наивно от страна на дъртия Чарли! Качи се на масата.
Сякаш влизаше във вана. Чувстваше се гол и наблюдаван. Стъпи с лъснатата си обувка в ковчега, сви коляно и се надигна, измърмори, без забележката му да е отправена към конкретен човек, след което стъпи и с другия крак и се сви, сякаш не можеше да прецени дали температурата на водата е добра. Намести се с тихо подхилване и легна, преструваше се (защото беше смешно да се преструва) на мъртъв; представяше си как хората ронят сълзи по него, свещите горят и пушат, а светът е спрял насред крачка заради края му. Направи достолепна физиономия, затвори очи, като едва сдържаше смеха си зад стиснатите си треперещи устни. Постави ръце на гърдите си и реши, че са бледи и студени.
Бззз. Щрак! — прошепна нещо в стената на сандъка. — Щрак!
Капакът се затръшна отгоре му!
Ако в този момент някой минаваше покрай работилницата, несъмнено щеше да си представи подивял мъж, който рита, блъска и крещи вътре! Чуваха се звуци на бясно мятащо се тяло. Глухи удари на плът и юмруци. Сподавени викове и особеното свистене от дробовете на уплашен човек. Шумолене като на хартия и крясъци като от много едновременно надути свирки. После дойде ред на истинския писък. А след него… тишина.
Ричард Брейлинг лежеше в ковчега и се мъчеше да се успокои. Отпусна всичките си мускули. Започна да се подсмива. Миризмата на сандъка не бе неприятна. През малките отвори влизаше съвсем достатъчно въздух, за да се чувства удобно. Трябва само да натисне леко с длани, без всички онези крясъци и блъскане, и капакът ще се отвори. Човек трябва да запази спокойствие. Сгъна ръце.
Капакът бе залостен.
Е, все още нямаше нищо опасно. Роджърс всеки момент щеше да дойде. Нямаше от какво да се страхува.
Музиката засвири.
Като че ли идваше някъде откъм предната част на ковчега. Свиреше орган, много бавно и меланхолично, по онзи начин, който неизменно се свързва с готически арки и дълги траурни ленти. Миришеше на пръст и шепоти. Отекваше високо между каменни стени. Бе толкова тъжна, че човек едва не се разплакваше, докато я слушаше. Музика на растения в саксии и прозорци със стъкла в синьо и алено. На залязващо слънце, сумрак и подухващ вятър. На потънала в мъгла утрин и стенещ в далечината рог.