Рей Бредбъри

Където всичко е празно, има място за движение

Джипът навлезе по пустия път в пустия град покрай пустото крайбрежие и огромния залив, осеян с полупотопени кораби, разпръснати докъдето стигаше погледът. На брега имаше корабостроителница, в която се извисяваха безмълвни сгради с изпочупени стъкла и грамадни, приличащи на праисторически кранове и транспортьори, замръзнали някъде в миналото. Сега металните крайници, щипци и вериги се клатеха на вятъра и сипеха ръжда върху гредите на празния док, където не бягаха плъхове и нямаше котки, които да ги преследват.

Цялата картина излъчваше такава пустота, че младият шофьор забави ход и се загледа в неподвижните машини и в брега, до който не достигаше нито една вълна.

Небето също беше пусто, без нито една птица в него, чайките отдавна бяха отлетели от тази тишина, от мълчаливите като надгробни камъни сгради и мъртвите купища желязо.

Безмълвието забави джипа още повече. Движейки се сякаш под вода, колата се понесе през някакъв площад, напуснат от хората на разсъмване — без да нарушават покоя му с обещания за връщане.

— Господи — тихо възкликна младият мъж в джипа. — Наистина е мъртъв.

Джипът най-после спря пред някаква постройка с надпис „Бар Гомес“. Няколко мексикански знамена леко се поклащаха и единствено те нарушаваха покоя.

Младият шофьор бавно слезе от джипа и тръгна към бара. От него излезе висок възрастен мъж с подобна на бял храст коса над тъмното намръщено лице. Едрото му тяло бе облечено в белите дрехи на барман, през лявата му ръка беше преметната чиста бяла кърпа, а в дясната си държеше чаша за вино. Стоеше и се мръщеше към джипа, сякаш беше някакво оскърбление. Накрая премести погледа си към младия мъж и бавно свали чашата.

— Никой не идва тук — каза той с дълбок гърлен глас.

— Така изглежда — напрегнато отговори младият мъж.

— Вече шестдесет години откакто никой не се е отбивал.

— Личи си. — Мъжът плъзна поглед към брега, доковете, морето и небето без чайки.

— Не очаквахте да откриете някого. — Това бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да — каза младият мъж. — Но вие сте тук.

— Защо не? От тридесет и втора градът е мой, пристанището е мое. Площадът е мой. Това е домът ми. Защо? Случи се преди години. Там, на пристанището.

— Пясъчният нанос ли?

— Дойде. Натрупа се. Някои кораби не успяха да се измъкнат. Виждате ли? Ръждясват.

— Не можеха ли да разчистят наноса?

— Опитаха се. Това беше най-голямото пристанище на Мексико. С големи надежди за бъдещето. Имаше дори опера. Вижте витрините, позлатата и плочките. Всички заминаха.

— Значи пясъкът е по-ценен от златото — каза младият мъж.

— Да. Песъчинка по песъчинка — и се натрупва планина.

— Никой ли не живее тук?

— Само аз. — Едрият мъж сви рамене. — Гомес.

— Приятно ми е, сеньор Гомес — каза младият мъж. — Аз съм Джеймс Клейтън.

Гомес направи широк жест.

Джеймс Клейтън мълчаливо се обърна и огледа площада, града и плоското море.

— Значи това е Санто Доминго?

— Наричайте го както си искате.

— Ел Силенцио е по-изразително. Или Абандонадо, най-голямата гробница на света. Свърталище на духове.

— Така е.

— Самотно място. Никога не съм попадал на такава самота. Когато влизах в града, очите ми се напълниха със сълзи. Спомних си американското гробище във Франция преди години. Не вярвам в духове, но се почувствах смазан. Въздухът над гробницата спря дъха ми. Сърцето ми почти спря да бие. Махнах се оттам. Това тук — той кимна към заобикалящия го пейзаж — е същото. С тази разлика, че никой не е погребан.

— Само Миналото — каза Гомес.

— А Миналото не може да те нарани.

— Но винаги се опитва.

Гомес му подаде чашата. Джеймс Клейтън я взе.

— Текила?

— Какво друго би могъл да предложи един мъж?

— Не и този, когото познавам. Gracias.

— Оставете я да ви застреля. Гаврътнете я!

Младият мъж го направи, задави се и закашля.

— Застрелян съм!

— Хайде да ви убием пак.

Гомес влезе. Джеймс Клейтън го последва.

Вътре имаше дълъг бар. Не най-дългият на света като онзи в Тихуана, където деветдесет души можеха да се черпят с убийства, да се смеят гръмогласно, да поръчват залпове, да умират, възкръсват и да гледат странните си отражения в наплютите от мухи огледала. Не, беше просто бар, дълъг двадесетина метра. Добре полиран, с разпръснати вестници от отминали години. Над тях висяха кристални чаши, а срещу огледалата бяха подредени пълчища напитки във всички цветове, застанали като войници, останалата част от помещението се изпълваше от двайсетина маси с бели покривки и свещи, които бяха запалени въпреки че навън беше ден. Застанал зад бара, Гомес извади нова текила-убиец — бавно или бързо самоубийство, ако младият господин пожелае. Младият господин пожела, загледан в празните маси и столове, в блестящите сребърни прибори и запалените свещи.

— Очаквате ли някого?

— Очаквам — каза Гомес. — Някой ден ще се появят. Бог го казва. А Той никога не лъже.

— Кога сте сервирали последната си поръчка? Извинявайте — каза Джеймс Клейтън.

— Менюто ще ни каже.

Клейтън отпи от текилата и погледна листа.

— Господи! Чинко де Майо, май тридесет и втора! Това ли е последната?

— Именно — каза Гомес. — След погребението на този мъртъв град напусна последната жена. Чакаше да тръгне последният мъж. Когато мъжете си отидоха, нямаше полза да се остава. Стаите в хотела оттатък пътя са пълни с вечерни тоалети за ресторант или опера. Виждате ли сградата отсреща със златните богове и богини отгоре? Позлата, разбира се, иначе нямаше да са там. В тази опера вечерта преди изселването пееше Кармен и въртеше пура на коляното си. Когато музиката умря, градът я последва.

— Никой ли не тръгна по море?

— А, не. Наносът. Зад операта има железопътна линия. Последният влак напусна гарата през нощта с певците, бяха се настанили в панорамния вагон и пееха. Тичах по релсите след тях и хвърлях конфети. Продължих да тичам дълго след като закръглените красавици изчезнаха в джунглата, след това седнах и слушах, притиснал ухо в релсите, а сълзите се стичаха по носа ми. Глупаво, но останах. В късните нощи все още ходя там и долепям ухо до релсите, затварям очи и слушам, но релсите са неми. И все така глупаво се връщам тук, пия и си казвам, mañana, да. Пристигането! И ето ви вас.

— Доста неугледно пристигане.

— Засега стига. — Гомес се наведе напред и докосна един стар пожълтял вестник. — Сеньор, можете ли да прочетете годината?

Клейтън се усмихна.

— Хиляда деветстотин тридесет и втора!

— Тридесет и втора! Най-добрата година. Откъде да знаем дали ги има другите години? Летят ли в небето самолети? Пътищата пълни ли са с туристи? Има ли военни кораби в пристанището? Не виждам. Хитлер жив ли е? Името му още не е известно тук. Мусолини зъл ли е? Оттук изглежда добър. Депресията продължава ли? Вижте! Ще свърши до коледа! Господин Хувър го казва! Всеки ден разгръщам поредния вестник и препрочитам тридесет и втора година. Кой казва друго?

— Не и аз, сеньор Гомес.

— Да пием за това.

Пиха и Клейтън избърса уста.

— Не искате ли да ми кажете какво става след днес?

— Не, не. Вестниците стоят подредени. По един на ден. След десет години ще стигна до четиридесет и втора. След шестнадесет ще съм на четиридесет и осма, но това няма да ме нарани. Приятели носят вестниците два пъти годишно, аз просто ги струпвам на бара, наливам си текила и чета за вашия господин Хувър.

— Още ли е жив? — усмихна се Клейтън.

— Днес е предприел някакви мерки по отношение на вноса.

— Искате ли да ви разкажа какво се е случило с него?

— Няма да слушам!

— Шегувах се.

— Да пием за това.

Пиха отново.

— Сигурно се чудите защо съм дошъл — след дълго мълчание каза Клейтън.

Гомес сви рамене.

— Снощи спах добре.

— Обичам самотните места. Казват ти повече неща за живота, отколкото градовете. Можете да повдигнете нещо и да надзърнете отдолу и никой няма да ви зяпа и да ви кара да се чувствате неловко.

— Имаме една поговорка — каза Гомес. — Където всичко е празно, има място за движение. Да се размърдаме.

И преди Клейтън да успее да каже нещо, тихо тръгна с големите си дебели крака и едро тяло към джипа и спря, загледан в чантите и етикетите им.

Устните му се раздвижиха.

— „Лайф“. — Хвърли поглед към Клейтън. — Дори аз съм чувал за него. Когато ходя за продукти, не се оглеждам много-много и дори не слушам радио в магазините и по баровете. Но съм виждал това име. „Лайф“?

Клейтън смутено кимна.

Гомес се намръщи, загледан в множеството черни блестящи метални предмети.

— Фотоапарати?

Клейтън кимна.

— Отворени са. Не ги държите през цялото време така, нали?

— Отворих ги преди малко — каза Клейтън. — За да направя снимки.

— На какво? Защо му е на един млад мъж да зареже всичко, за да отиде на място, където няма нищо, nada, и да прави снимки на гробище? Дошли сте тук, за да видите нещо повече.

— Защо го казвате?

— Заради начина, по който се държите. Не можете да стоите на едно място. Гледате небето. Сеньор, слънцето ще залезе и без ваша помощ. Уговорка ли имате? Имате фотоапарат, но не го използвате. Да не чакате нещо по-добро от моята текила?

— Аз… — започна Клейтън.

Изведнъж Гомес замръзна. Заслуша се и се обърна към хълмовете.

— Какво е това?

Клейтън не отговори.

— Чувате ли? Чувате ли нещо? — Гомес изскочи на пътя, намръщи се към хълмовете и постави ръце на ушите си. — По този път не са минавали коли от години. Какво става?

Клейтън се изчерви. Колебаеше се.

— Ваши приятели? — изкрещя Гомес.

Клейтън поклати глава.

— Врагове?

Клейтън кимна.