Рей Бредбъри

Сбирка

— Идват — каза Сеси, без да се надигне от леглото си.

— Къде са? — възкликна Тимъти от прага.

— Едни са над Европа, други над Азия, трети — над Островите, а някои — над Южна Америка! — отвърна Сеси. Очите й бяха затворени, дългите й кафяви мигли потрепваха.

Тимъти пристъпи по голото дюшеме на стаята на втория етаж.

— Кои са?

— Чичо Айнар и чичо Фрай, както и братовчедът Уилям; виждам още Фрулда, Хелгар, леля Моргиана и братовчедката Вивиан, както и чичо Йохан! Всички приближават много бързо!

— В небето ли са? — с блеснали сиви очички възкликна Тимъти. Стоеше до леглото и изглеждаше точно на четиринайсетте си години. Навън духаше вятър, къщата бе тъмна, озарена единствено от звездната светлина.

— Идват по въздух и по земя, в най-различни форми — каза Сеси в съня си. Не помръдваше на леглото; гледаше вътре в себе си и казваше какво вижда. — Виждам нещо като вълк да минава през тъмна река — през плитчините, малко над водопад, звездите хвърлят отблясъци по козината му. Виждам кафяво дъбово листо, вдигнато от вятъра високо в небето. Виждам малък летящ прилеп. Виждам много други неща, тичат между дърветата в гората и се носят между високите клони. И всички те идват насам!

— Ще стигнат ли до утре вечер? — Тимъти се вкопчи в чаршафа и паякът на ревера му затанцува възбудено и се разлюля като черно махало. Наведе се над сестра си. — Ще бъдат ли тук за Сбирката?

— Да, Тимъти, да — въздъхна Сеси и се вцепени. — Не искай повече от мен. Хайде, върви. Остави ме да ида до любимите ми места.

— Благодаря, Сеси — каза той. Излезе в коридора и изтича до стаята си. Забързано оправи леглото си. Беше се събудил само преди няколко минути, по залез-слънце, и докато първите звезди се появяваха в небето, беше споделил със Сеси възбудата си от предстоящото празненство. А сега тя спеше толкова тихо, че не се чуваше нито звук. Паякът увисна на сребристо ласо около тънкото му вратле, докато си миеше лицето. — Само си представи, Спайд, утре е Вси светии!

Вдигна глава и погледна в огледалото. Неговото огледало — единственото позволено в къщата. Отстъпка от страна на майка му заради заболяването му. Само да не бе толкова засегнат! Отвори уста и огледа окаяните неадекватни зъби, с които го бе дарила природата. Направо като сърцевини на царевични зърна — кръгли, меки и бледи върху венците. Част от въодушевлението му умря.

Вече бе съвсем тъмно и той запали свещ, за да вижда. Чувстваше се изтощен. През изминалата седмица цялото семейство живееше според обичая на старата страна. Спяха през деня и ставаха по залез-слънце. Под очите му имаше сини кръгове.

— Спайд, не ми е добре — тихо промълви той на мъничкото създание. — Не мога дори да свикна да спя през деня като другите.

Вдигна свещника. Само да имаше силни зъби, с резци като стоманени шипове. Или пък силни прави ръце, или силен ум. Или дори силата да запраща ума си да се рее свободен навън, както го правеше Сеси. Но не, той бе несъвършеният, кекавият. Дори — при тази мисъл потрепери и придърпа свещника по-близо — се страхуваше от тъмното. Братята му сумтяха презрително. Байън, Леонард и Сам. Подиграваха му се, че спи в легло. При Сеси бе различно; нейното легло бе част от удобствата, позволяващи й да изпрати ума си на лов навън. Но Тимъти? Дали спеше в чудесните полирани кутии като останалите? Не! Майка им му беше позволила да има свое собствено легло, собствена стая, собствено огледало. Нищо чудно, че семейството го отбягваше като разпятието на светия човек. Само от лопатките на гърба му да се появяха криле… Оголи гърба си и впери поглед в него. Отново въздъхна. Никакъв шанс. Никога.

Отдолу се чуваха завладяващи тайнствени звуци — хлъзгане на черни воали нагоре по всички помещения, тавани и врати. Цвъртенето на горящите черни фитили по голямото стълбище. Гласът на мама, висок и твърд. Гласът на татко, отекващ от влажното мазе. Байън пред старата провинциална къща — влачеше огромните стомни, побиращи по два галона.

— Трябва да ида на празненството, Спайд — каза Тимъти. Паякът се завъртя в края на нишката си и Тимъти се почувства самичък. Щеше да лъска сандъци, да събира отровни гъби и паяци, да поставя траурни ленти, но след началото на празненството щяха да го игнорират. Колкото по-малко се набиваше на очи несъвършеният син, толкова по-добре.

Лора тичаше из долния етаж и викаше радостно:

— Сбирката! Сбирката!

Стъпките й отекваха от всички страни едновременно. Тимъти отново надникна в стаята на Сеси. Тя продължаваше да спи тихо. Слизаше долу веднъж месечно. Винаги си оставаше в леглото. Милата Сеси. Искаше му се да я попита: „Къде си сега, Сеси? В кого? Какво се случва? Отвъд хълмовете ли си? Какво става там?“ Но вместо това отиде до стаята на Елън.

Елън седеше на бюрото си, подреждаше най-различни руси, рижави и черни косми и мънички ятагани от нокти, събрани от работата й като маникюристка в салона за красота в Мелин Вилидж, на петнадесет мили оттук. В ъгъла стоеше здраво махагоново сандъче, върху което бе изписано името й.

— Махай се — каза тя, без дори да го погледне. — Не мога да работя, докато зяпаш.

— Вси светии, Елън; представи си само! — каза той, опитваше се да се държи приятелски.

— Уф! — Тя прибра няколко нокътя в малка бяла торбичка и я надписа. — Какво може да означава това за теб? Какво знаеш за него? Ще ти изкара акъла. Прибирай се в леглото си.

Бузите му пламнаха.

— Трябва да лъскам, да работя и да помагам при сервирането.

— Ако не се махнеш, утре ще намериш в леглото си голи стриди — прозаично рече Елън. — Довиждане, Тимъти.

В гнева си той се втурна надолу и се сблъска с Лора.

— Къде гледаш бе!? — изпищя тя през стиснати зъби.

И си полетя нататък. Тимъти изтича до отворената врата на мазето и долови миризмата на влага и пръст, надигаща се отдолу.

— Татко?

— Крайно време беше! — извика баща му нагоре по стълбите. — Слизай бързо, че ще пристигнат, преди да сме се приготвили!

Тимъти се поколеба само колкото да чуе милионите други звуци в къщата. Братята му влизаха и излизаха като влакове в гара, говореха и спореха. Ако останеш достатъчно дълго на едно място, край теб ще мине цялото семейство с бледите ръце, пълни с всевъзможни неща. Леонард с малката му черна медицинска чанта, Самюъл с голямата прашна подвързана с абанос книга под мишница и с черни траурни ленти и Байън, с поредния курс до колата отвън за още галони течност.

Баща му спря да търка, даде му един парцал и се намръщи. Потупа огромния махагонов сандък.

— Хайде, лъсни го, за да можем да почнем следващия. Проспиваш живота си.

Тимъти погледна вътре, докато мажеше восъка.

— Чичо Айнар е едър мъж, нали, тате?

— Ъхъ.

— Колко голям е?

— Можеш да разбереш по сандъка.

— Просто питам. Два метра? Повече?

— Много говориш.

Към девет Тимъти излезе в октомврийската вечер. Близо два часа обикаля из поляните на ту топлия, ту студен вятър и събира отровни гъби и паяци. Сърцето му отново заби в трепетно очакване. Колко роднини щяха да дойдат според мама? Седемдесет? Сто? Мина край един селски дом. Само да знаехте какво се случва вкъщи, каза на светещите прозорци. Изкачи се на един хълм и погледна към отдалеченото на мили градче, приготвящо се за сън. Градският часовник, висок и кръгъл, белееше в далечината. Градчето също не знаеше. Занесе вкъщи маса буркани с гъби и паяци.

В малкия параклис долу се отслужи кратка церемония. Бе като всички други ритуали през годините — баща им припяваше мрачните редове, прекрасните и бели като слонова кост ръце на мама се движеха в обърната благословия; бяха се събрали всички деца без Сеси, която лежеше горе в леглото си. Тя обаче също присъстваше. Видя я да наднича — ту през очите на Байън, ту на Самюъл, ту на мама; усети някакво движение и ето че за миг премина през него, след което изчезна.

Тимъти се молеше на Мрачния със свит стомах.

— Моля те, моля те, помогни ми да порасна, помогни ми да съм като братята и сестрите ми. Не ме оставяй различен. Само да можех да слагам космите в пластмасовите образи като Елън, да карам хората да се влюбват като Лора, да чета странни книги като Сам или да имам уважавана работа като Леонард и Байън. Или дори някой ден да имам семейство, като мама и татко…

В полунощ върху къщата се стовари буря. Навън проблясваха изумителни, бели като сняг мълнии. Чу се рев на приближаващо, дълбаещо, изсмукващо торнадо, събиращо във фунията си влагата от потъналата в нощта земя. После външната врата, почти изкъртена от пантите, увисна неподвижно и ненужно и влязоха баба и дядо, дошли чак от старата страна!

После започнаха да пристигат час по час. Имаше пърхане край прозореца, хлопане на предната веранда, почукване в задния двор. Чуваха се необичайни звуци от мазето; есенният вятър свиреше през гърлото на комина и припяваше. Мама напълни голямата кристална купа за пунш с алената течност от стомните на Байън. Татко се носеше от стая на стая, палеше нови и нови фитили. Лора и Елън окачваха още стръкове самакитка. А Тимъти стоеше насред цялото това суетене с безизразна физиономия и треперещи ръце и се озърташе. Затръшващи се врати, смях, бълбукане на течност, мрак, свирене на вятър, призрачен шепот на криле, тропот на крака, радушно посрещане на входа, скърцане на панти, преминаващи, идващи, отдалечаващи се, блуждаещи сенки.

— Виж ти, виж ти. А това трябва да е Тимъти!

— Какво?

Нечия ледена длан докосна ръката му. Над него се надвеси дългокосо лице.

— Добро момче, чудесно момче — каза непознатият.

— Тимъти, това е чичо Джейсън — каза мама.

— Здравей, чичо Джейсън.

— А това… — Мама помъкна чичо Джейсън нататък. Той се обърна към Тимъти над загърнатото в наметало рамо и му смигна.