Рей Бредбъри

Тайната на мъдростта

Стаята приличаше на топла камина, в която гори невидим пламък и създава уют. Самата камина се мъчеше да запази слабите пламъчета по няколкото мокри дърва и малкото торф, от който бяха останали само дим и няколко лениво проблясващи оранжеви въгленчета. Чуваше се музика, която бавно изпълваше помещението, отдръпваше се и прииждаше отново. Самотна лимоновожълта лампа гореше в отсрещния ъгъл и оцветяваше стените в цвета на лятото. Паркетът бе така свирепо полиран, че блестеше като тъмна река, в която се носеха няколко килимчета, приличащи по шарките си на южноамерикански птици с техните електриковосини, бели и зелени като джунглата пера. Белите порцеланови вази, изпълнени до преливане с наскоро откъснати оранжерийни цветя, поддържаха спокойните си огньове върху четири малки масички из стаята. Над камината висеше портрет на сериозен младеж с очи, чийто цвят бе като на керамичните плочки — дълбоко сини, живи и интелигентни.

Ако човек влезеше в стаята, можеше и да не забележи двамата мъже — толкова тихи и неподвижни бяха.

Единият, със затворени очи, седеше удобно облегнат в един чисто бял диван. Вторият лежеше на дивана и главата му бе в скута на първия. Неговите очи също бяха затворени и той слушаше. Дъждът докосваше прозорците. Музиката спря.

Веднага се чу тихо драскане по вратата.

И двамата примигнаха, сякаш казваха — хората не драскат, а чукат.

Легналият скочи, озова се бързо до вратата и извика:

— Кой е?

— За Бога, разбира се, че съм аз — отвърна старчески глас с лек ирландски акцент.

— Дядо!

Вратата се отвори широко и младият мъж вкара един дребен закръглен старец в затоплената стая.

— Том, момчето ми, колко се радвам да те видя!

Прегърнаха се в мечешка прегръдка и започнаха да се тупат по гърбовете. После старецът усети присъствието на трети човек в стаята и отстъпи назад.

Том се обърна и посочи.

— Дядо, това е Франк. Франк, това е дядо, тоест… ох, по дяволите…

Старецът оправи положението, като бързо пристъпи да сграбчи Франк и да го вдигне на крака. Той стана и се извиси над дребния натрапник от нощта.

— Франк значи, тъй ли? — викна към висините старецът.

— Да, сър — отзова се Франк.

— Аз… — каза дядото — стоях пет минути пред вратата…

— Пет минути? — разтревожено възкликнаха двамата младежи.

— … и се чудех дали да почукам. Нали разбирате, чух музиката и накрая си казах — по дяволите, ако е с момиче, може или да я изхвърли през прозореца в дъжда, или да се похвали на стареца си. Да става каквото ще, казах си, почуках и… — Той пусна на пода вехтата си чанта. — Не виждам никакво момиче… или сте я натикали в килера, а?

— Няма никакво момиче, дядо. — Том обгърна стаята с ръка.

— Но… — Дядото погледна полирания под, белите килимчета, ярките цветя, бдителните портрети на стените. — Значи сте й заели мястото?

— Заели?

— Като гледам стаята, тук е пипала женска ръка. Прилича на онези реклами на параходи във витрините на туристическите агенции, дето съм ги виждал през половината си живот.

— Ами, ние… — започна Франк.

— Всъщност, дядо — каза Том и си прочисти гърлото, — ние преправихме това място. Направихме ремонт.

— Ремонт? — Долната челюст на стареца увисна. Той огледа изумен четирите стени. — Вие двамата ли сте го направили? Господи!

Старецът докосна синьо-белия керамичен пепелник и се наведе да опипа яркото като какаду килимче.

— И кой какво направи? — попита изненадващо той и присви очи към тях.

Том се изчерви.

— Ами, ние…

— Ох, Господи, не, не, спри! — възкликна старецът и вдигна ръка. — Ама че съм и аз, току-що съм дошъл тук, а вече душа като полудяла хрътка и не намирам лисицата. Затвори проклетата врата. По-добре питай мен накъде съм тръгнал и с какво съм се захванал, а? И, докато сме на тази тема, да имате следа от Звяра в тази картинна галерия?

— Имаме, и още как! — Том затръшна вратата, помогна на дядо си да се избави от дебелото си палто, донесе три чаши и бутилка ирландско уиски; старецът я докосна, все едно пипаше новородено.

— Е, това е нещо друго. За какво ще пием?

— Как така за какво, за теб, дядо!

— Не, не. — Старецът погледна Том, после приятеля му Франк. — Господи — въздъхна, — толкова сте млади, че чак болно ми става. Хайде, да пием за младите сърца и ябълковите бузи, за това, че животът е пред нас и там някъде е щастието, спотайва се и чака да бъде взето. Нали?

— Да! — съгласиха се двамата и вдигнаха чаши.

Пиеха и се гледаха хем весело, хем предпазливо. И младите видяха в старото румено и весело лице, изпъстрено с бръчки и следи от превратностите на живота, отглас от лицето на самия Том, надничащо през годините. Особено в сините очи — там се виждаше искрата на същия остър ум, която блестеше в стария портрет на стената — очи, които ще си останат млади, докато не се затворят под тежестта на погребалните монети. В ъгълчетата на старата уста се виждаше усмивката, която пробягваше по лицето на Том, ръцете на стареца бяха изненадващо бързи като на внук му, сякаш и той, и младежът имаха ръце, живеещи свой собствен живот и вършещи по импулс какви ли не лудории.

Пиеха, навеждаха се напред, усмихваха се и отново пиеха — всеки отражение на другия, всеки наслаждаващ се на това, че старец и младеж с едни и същи очи, ръце и кръв са се срещнали в дъждовната вечер и че уискито си го бива.

— Том, Том, колко добре изглеждаш! — каза дядото. — Дъблин бе скучно място без теб през тези четири години. Но, дявол да го вземе, аз умирам. Не, не ме питай как и защо. Докторът ми го каза, дявол го взел, и все едно ме застреля между очите. Затова реших — вместо роднините да се охарчват и да идват да се сбогуват с дъртия кон, по-добре ти направи една прощална обиколка, стисни ръце и пийни по едно. Така че днес съм тук, а утре продължавам за Лондон да видя Люси, после продължавам към Глазгоу при Дик. Ще остана не повече от един ден навсякъде, не искам да притеснявам никого. И стига си ме зяпал с отворена уста. Не съм дошъл да събирам съчувствия. На осемдесет съм и е дошло времето за едно хубаво бдение, за което съм събрал пари, така че да не чувам нито дума. Дойдох да се видя с всички и да съм сигурен, че са здрави и весели, така че спокойно да опъна петалата и да умра с леко сърце, ако е възможно. Аз…

— Дядо! — внезапно извика Том, стисна го за ръцете, после за раменете.

— Бог да те благослови, момче, благодаря ти — каза старецът, като видя сълзите в очите на младежа. — Достатъчно ми е онова, което виждам в очите ти. — Той нежно оттласна момчето от себе си. — Хайде, разкажи ми за Лондон, за работата ти, за това място. Ти също, Франк. Приятел на Том е все едно син на сина ми! Разказвай всичко, Том!

— Извинете. — Франк скочи към вратата. — Имате да си говорите за доста неща. Трябва да напазарувам това-онова…

— Чакай!

Франк спря.

Едва сега старецът наистина бе забелязал портрета над камината, бе отишъл до него и примижаваше срещу подписа.

— Франк Дейвис. Ти ли си това, момче? Ти ли си нарисувал тази картина?

— Да, сър — отвърна стоящият до вратата Франк.

— Преди колко време?

— Преди три години, доколкото си спомням. Да, точно така. Преди три години.

Старецът бавно кимна, сякаш информацията добавяше нещо към огромния пъзел, с който се бореше.

— Том, знаеш ли на кого прилича този на картината?

— Да, дядо. На теб. Преди много години.

— Аха, значи и ти си забелязал? Исусе Христе, точно така е. Това съм аз на осемнайсетия ми рожден ден, когато цяла Ирландия и всичките й зелени треви и нежни момичета бяха пред мен, а не зад гърба ми. Това съм аз, аз съм. Господ ми е свидетел, бях хубав, същият като теб, Том. И Господи, Франк, ти си невероятен. Ти си великолепен художник, момко.

— Правя, колкото мога. — Франк тихо се върна в средата на стаята. — Правя, каквото познавам.

— А ти познаваш Том до последния косъм и мигла. — Старецът се обърна и се усмихна. — Е, Том, какво е да гледаш света с това взето назаем лице? Чувстваш ли се страхотно, дали светът е като дъблинска скарида и мида?

Том се разсмя. Дядото се разсмя. Франк се присъедини към тях.

— Още по едно. — Старецът напълни чашите. — А после, Франк, ще ти позволим тактично да се измъкнеш. Само че се върни. Трябва да поговоря с теб.

— За какво? — попита Франк.

— А, за Тайните. На Живота, Времето, Битието. За какво друго би могло да бъде, Франк?

— И за това става, дядо… — отвърна Франк и млъкна, изумен от думата, която се бе отронила от устните му. — Искам да кажа, господин Кели…

— И дядо бива.

— Трябва да бягам. — Франк гаврътна уискито си. — Ще ти звънна по-късно, Том.

Вратата се затвори. Франк изчезна.

— Ще пренощуваш тук, нали, дядо? — Том взе чантата му. — Франк няма да се върне. Ще спиш на неговото легло. — Том се зае да застеле едното от двете легла край отсрещната стена. — Но е още рано. Така че, дядо, дай да пийнем и да поговорим.

Поразен, старецът продължаваше мълчаливо да разглежда висящите по стените картини.

— Страхотни работи.

— На Франк са.

— И лампата си я бива.

— И тя е от него.

— А килимът на пода?

— Франк.

— Господи — прошепна старецът. — Ама че маниак на тема работа, а?

Тихо затътри крака из стаята, сякаш обикаляше изложбена зала.

— Това място е просто претъпкано с шедьоври — рече той. — В Дъблин не би могъл да се сдобиеш с нищо подобно.

— Доста неща научаваш, когато си далеч от дома — смутено рече Том.

Старецът затвори очи и изпи питието си.

— Нещо не е наред ли, дядо?