Рей Бредбъри

Банши

Беше една от онези нощи, когато на път през Ирландия, поел от Дъблин през спящите градове, човек попадаше сред мъгла и тънеше във влага, носещи се с дъжда, за да се превърнат в разпръскваща се тишина. Наоколо всичко беше студено, тихо, чакащо. Нощ на странни, неочаквани срещи, на пусти кръстовища с огромни призрачни, паяжинни мрежи, без паяци в тях, разпрострени на стотици мили. Портите скърцаха далече зад ливадите, прозорците звънтяха с крехка лунна светлина.

Беше, както разправяха, времето на банши1. Почувствах и разбрах това, след като таксито избръмча покрай последната порта и аз се намерих пред Къртън Хаус, толкова далеч от Дъблин, че ако това градче загинеше през нощта, никой не би разбрал.

Платих на шофьора и проследих с поглед как таксито зави обратно към живия град, оставяйки ме сам с двадесетте страници на последната ми пиеса в джоба и с моя филмов продуцент, който ме очакваше в къщата. Стоях в среднощната тишина, вдишвах Ирландия и издишвах влажните въглищни мини от душата си.

После почуках.

Вратата се отвори широко, почти веднага. Джон Хемптън стоеше на прага, натика в ръцете ми чаша шери и ме задърпа да влизам.

— Боже господи, момче, ти ме заинтригува! Свали това палто. Дай ми сценария. Завърши ли го? Така смяташ ти. Любопитен съм. Зарадвах се като се обади от Дъблин. Къщата е празна. Клара е в Париж с децата. Ще поработим здраво, ще видим сметката на пиесата ти, ще изпием една бутилка, ще си легнем в два и… какво е това?

Вратата стоеше отворена. Джон пристъпи напред, наклони глава, затвори очи и се заслуша.

Вятърът шушнеше далеч в ливадите. Той издаваше звуци в облаците, сякаш някой отгръщаше завивките на голямо легло.

Слушах.

Долавях нежно стенание и плач, идващи някъде от тъмните полета.

С все още затворени очи, Джон прошепна:

— Знаеш ли какво е това, момче?

— Какво?

— Ще ти кажа, но по-късно. Влизай.

Той затвори вратата, обърна се кръгом и великият лорд на пустото имение закрачи пред мен в протрития си жакет, памучните панталони и лъснати половинки, с коса, както винаги, зализана от плуването по или срещу течението с непознати жени в чужди легла.

След като се разположи пред камината в библиотеката, той ме дари с една от ония бляскави усмивки, зъбите му се появиха като лъч на фар, светнаха и изчезнаха, докато се опитваше да ми пробута второ шери срещу сценария, който трябваше да измъкне от ръцете ми.

— Дай да видим какво моят гений, лявото ми предсърдие, дясната ми ръка е сътворил. Седни. Пий. Внимавай.

Стоеше подпрян на камината, топлеше задните си части и прелистваше страниците на ръкописа ми, като съзнаваше добре, че пия шерито си твърде бързо и затварям очи всеки път, щом забележа, че оставя страницата да падне върху килима. Когато свърши и пусна и последната да отпътува, той запали малко цигаре. Запуши, зареял поглед в тавана.

— Копеле такова — каза накрая, издишвайки дим. — Добър е. По дяволите, момче, добър е!

Скелетът ми сякаш рухна. Не бях очаквал такъв удар от хвалебствия под пояса.

— Има нужда малко от подкастряне, разбира се!

Скелетът ми отново се подреди.

— Разбира се — казах.

Той се наведе да събере страниците като голямо подскачащо шимпанзе, после се обърна. Усещах, че иска да ги хвърли в огъня. Наблюдаваше пламъците и стискаше страниците.

— Някой ден, момче — каза тихо той, — трябва да ме научиш да пиша.

Сега си почиваше, склонен да приеме неизбежното, съвсем истинското възхищение.

— Някой ден — засмях се аз — трябва да ме научиш да снимам.

— „Звярът“ ще бъде нашият филм, момче. Страшен екип сме.

Той се надигна и протегна чашата си за поздрав.

— Страшен отбор сме! — После промени темата: — Как са жена ти и децата?

— Чакат ме в Сицилия, където е топло.

— Ще те изпратим при тях и при слънцето, незабавно! Аз…

Той застина в драматична поза, вдигна глава и се заслуша.

— Ей, какво става… — прошепна.

Обърнах се и зачаках.

Този път отвън голямата стара къща се чуваше едва доловим звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената или се спускаше по стеблото на дърво. После — слаба въздишка, последвана от нещо като плач.

Джон застина в драматична поза като герой от пантомима, с широко отворена уста, за да позволи звуците да достигнат до вътрешното му ухо. Очите му бяха отворени толкова широко, че приличаха на кокоши яйца, пълни с престорено безпокойство.

— Да ти кажа ли какво е това, момче? Банши!

— Какво? — извиках.

— Банши! — пропя той. — Духове на стари жени, които бродят по пътищата, час преди някой да умре. Това е. — Той пристъпи към прозореца, повдигна завесата и се взря навън. — Ш-ш! Може би става дума за нас!

— Я стига, Джон! — засмях се тихо.

— Не, момче, не — приковал поглед далеч в тъмното, той предвкусваше поредната мелодрама. — Живея тук от десет години. Смъртта е отвън. Банши не греши! Докъде бяхме стигнали?

Той прекъсна магията, облегна се върху камината и запремига над ръкописа ми като че ли беше нов вид пъзел.

— Мислил ли си някога, че Звярът много прилича на мен? Героят обработва земята, обработва наляво и надясно жени, по целия свят, без да се спре. Може би и аз затова го правя. Питал ли си се някога колко жени съм имал? Стотици! Аз…

Замълча, защото отново редовете бяха привлекли вниманието му. Лицето му се озари, щом думите попиха в съзнанието.

— Блестящо!

Чаках неуверено.

— Не, не това! — той захвърли ръкописа ми настрана, за да вземе лондонския „Таймс“ от полицата. — А това! Блестяща рецензия за новата ти книга с разкази!

— Какво? — подскочих аз.

— Спокойно, момче. Аз ще ти прочета тази великолепна рецензия! Ще ти хареса. Страхотна е!

Сърцето ми отиде в петите. Предчувствах, че се задава нова шега или още по-лошо, истината, преоблечена като шега.

— Слушай!

Джон вдигна „Таймс“ и зачете като Ахаб от Светото писание:

— Разказите на Дъглас Роджър може би са голям успех за американската литература… — Джон спря и ме погледна невинно. — Харесва ли ти дотук, момче?

— Продължавай, Джон — промърморих. Допих бавно шерито си. Усещах го като глътка смърт, плъзгаща се надолу, за да срещне рухналата воля.

— …но тук, в Лондон — пропя Джон, — ние очакваме повече от нашите разказвачи. Опитвайки се да взаимства от идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, Роджър се дави някъде в средата на Атлантика. Този сурогат в повечето случаи е само лоша имитация на велики писатели. Дъглас Роджър, върви си у дома!

Аз се втурнах, но Джон с лениво замахване на китката подхвърли вестника в огъня. Той кацна като умираща птица, за да се изгуби в пламъци и бумтящи искри.

Почти изгубил равновесие се взирах надолу, побеснял от желание да сграбча проклетия „Таймс“ и едновременно с това радостен, че той изчезна.

Джон весело наблюдаваше лицето ми. То цялото пламтеше. Стисках зъби до счупване. Ръката ми, протегната към полицата на камината, приличаше на студен, вкаменен юмрук.

Сълзи течаха от очите ми, думите не излизаха от изкривената ми от болка уста.

— Какво има, момче? — Джон се взря в мен с истинско любопитство, като маймуна, надвиснала над клетката на друго болно животно. — Зле ли се чувстваш?

— За бога, Джон! — избухнах. — Трябваше ли да го правиш!

Ритнах огъня, дънерите се прекатуриха и едно огромно искрящо кълбо се понесе към комина.

— Защо, Дъг, не мислех, че…

— По дяволите, не си мислел! — избухнах, обръщайки към него пълните си със сълзи очи. — Какво става с теб?

— Нищо ми няма, Дъг. Рецензията беше положителна, чудесна! Аз само добавих няколко реда, за да те ядосам!

— Това няма никога да го разбера! — креснах. — Погледни!

Разрових с крак пепелта в огнището.

— Утре ще си го купиш от Дъблин, Дъг. Ще се убедиш, че те обичат. Господи, просто не ми се искаше да си навириш отсега носа. Шегата свърши. Не ти ли е достатъчно, скъпи синко, че си написал най-прекрасните епизоди, които някога си създавал, за тоя наистина велик сценарий? — Джон обгърна с ръка раменете ми.

Това беше Джон: ритне те в корема, после ти налее с тонове от най-сладкия див мед.

— Знаеш ли, Дъг, какъв е твоят проблем? — той тикна чаша шери между треперещите ми пръсти. — А?

— Какъв? — изпъшках като подсмърчащо дете, на което му е минало и отново е готово да се засмее. — Какъв?

— Работата е в това, Дъг, — лицето му светна. Очите му се впериха в моите като очите на Свенгали, — че ти не ме обичаш и на половина, колкото аз тебе.

— Стига Джон…

— Не, момче, така е. Господи, синко, аз бих убил заради теб. Ти си най-великият жив писател на света, обичам те с душата и сърцето си. И заради това си мислех, че трябва да ти подложа крак. Сега разбирам, че съм сгрешил…

— Не, Джон — запротестирах, мразейки се за това, че ме бе накарал да му се извинявам. — Всичко е наред.

— Съжалявам, момче, наистина, съжалявам…

— Стига! — засмях се. — Аз все още те обичам. Аз…

— Това се казва приятел! А сега… — Джон се завъртя, потривайки ръце, и запрелиства страниците на ръкописа — нека да отделим един час и да поокастрим този блестящ, изключителен твой сценарий и…

За трети път тази вечер тонът и цветът на настроението му се промениха.

— Шт! — извика, присви очи и се олюля в средата на стаята като удавник под вода. — Дъг, чу ли?

Къщата потрепери от вятъра. Някой драскаше с нокът по мазилката на тавана. С печален шепот облакът изтри луната.

— Банши — кимна Джон и наведе глава в очакване. После вдигна бързо поглед. — Дъг! Изтичай навън да видиш.

— Как ли не!

— Излез навън — настояваше Джон. — Тази нощ е на недоразуменията, момче. Съмняваш се в мен съмняваш се и в него. Вземи палтото ми от хола. Тичай!