Рей Бредбъри

Зверове

Докато привършваха обяда си, Смит и Конуей неусетно завързаха разговор за невинността и злото.

— Да те е удряла гръмотевица? — попита Смит.

— Не — каза Конуей.

— А да си чувал изобщо някой да е бил удрян от гръмотевица?

— Не.

— А има. Сто хиляди души годишно биват поразявани от гръмотевици. Стотина от тях умират, а монетите в джобовете им се разтопяват. Всеки от тях е бил сигурен, че такова нещо не може да му се случи. Всеки се е смятал за изпълнен с добродетели истински християнин.

— Но какво общо има това с темата ни на разговор? — попита Конуей.

— Ами това — Смит запали цигара и се загледа в огънчето, — че отказваш да приемеш, че злото преобладава в нашия свят. Ето защо използвам сравнението с гръмотевицата, за да ти докажа обратното.

— Но каква е ползата да разпознавам злото, щом ти не приемаш доброто?

— Приемам го. Но… Докато хората не разберат две неща, светът ще върви с радост към ада. Първо, трябва да проумеем, че у всеки добър човек се крие по една зла половина. Както и у всеки грешник се таи добро. Да напъхаш човека в една от категориите означава да предизвикаш анархия. Когато приемаме някого за добър, ние рискуваме да стане двуличник. Ако го смятаме за лош, не му даваме възможност да се поправи. Повечето хора са грешници и светци. Швайцер1 е бил полусветец, който е успял да затвори злия си дух в бутилката или поне да го обуздае. Хитлер е бил самият Луцифер, но нима някъде в него не се е криело дете, жадуващо да се освободи? Но детето у Хитлер било изгорено и изчезнало. Така че лепни му етикета и погреби костите.

— Много надалеч отиде — каза Конуей. — Давай по същество.

— Прав си — тихо се засмя Смит. — Да вземем теб! На външен вид си чист и невинен като булчински воал. Всичко около теб е бяло и безупречно. Но под тази белота бие едно тъмно сърце и се вият черни змии. Звярът живее в теб. И ако не успееш да се изправиш срещу него, някой ден той ще се изправи срещу теб.

— Страхотно! — засмя се Конуей. — О, Господи! Ама че смешно!

— Напротив. Тъжно е.

— Извинявай — сепна се Конуей. — Не исках да те обидя, но…

— Обиждаш себе си — каза Смит. — И намаляваш шансовете си за по-добър живот в бъдеще.

— Стига! — засмя се Конуей. — Спри!

Смит се изправи с пламнало лице.

— Хайде, сега пък те ядосах. Не си тръгвай.

— Не съм ядосан.

— Щом казваш.

— Новите неща често изглеждат стари — каза Смит. — Стоим на брега, а мислим, че сме на дъното.

— Стига — каза Конуей. — Твоите теории…

— Открития! Явно нищо не си разбрал.

— Работата ми пречи.

— А неделното ходене на черква? Тичането след някой проповедник, който ще ти осигури рая? Да ти направя ли една услуга? Дали да не ти отворя очите? Телефон PL8-9775.

— Защо?

— Обади се и слушай. Тази нощ, утре и утре през нощта. Ще се видим тук в петък.

— В петък?…

— Обади се.

— Кой ще отговори?

Смит се усмихна.

— Зверовете.

И излезе.

Конуей се засмя, плати сметката и също излезе. Денят беше чудесен.

— PL8-9775? — засмя се той. — Да звънна и какво да кажа? Здравейте, Зверове?

Докато вечеряше с жена си Норма, забрави разговора и телефона. Пожелай лека нощ и остана до късно, зачетен в криминалните хроники. В полунощ телефонът иззвъня.

Вдигна слушалката и каза:

— Трябва да си ти.

— По дяволите — каза Смит. — Позна.

— Искаш да знаеш дали съм се обадил на PL8-9775 ли?

— По гласа ти познавам, че не те е ударила гръмотевица. Обади се!

Обади се, помисли си той. Не, по дяволите. Няма да се обадя!

В един през нощта телефонът звънна отново. Това пък кой е? — зачуди се той. Телефонът звънна. Сега пък кой се обажда? Телефонът звънна. Господи! Телефонът звънна. Посегна към слушалката. Телефонът звънна. Хвана я. Стисна я здраво. Вече беше съвсем буден! — Стига! — Вдигна слушалката, но не я доближи до ухото си. Защо? Гледаше я, сякаш беше някакво гигантско бръмчащо насекомо. Шепот. По-ясно. Шепот. Съвсем ясно. Шепот. Щрак! Затвори. Господи! Не чу нищо! Имаше нещо. Шепот.

Изрита телефона по килима. Господи! Защо го блъскаш? Защо?

Остави го да лежи на пода и си легна.

Но го чуваше как бръмчи протестиращо. Най-накрая стана и тресна слушалката върху вилката.

Ето така. Нищо не е станало. Не. Имаше някой. Може би Смит? Изгаси лампата. Защо му се стори, че чува няколко гласа? Глупости. Не!

Загледа се към дневната.

Телефонът мълчеше.

Добре, помисли си той.

Но беше чул нещо.

Нещо, което накара лицето му да се покрие със студена пот?

Не!

Лежа буден до…

Три часа в безкрайната тъмна утрин. Часът на духовете. Когато мъртвите захвърлят душите си…

По дяволите!

Стана и влезе в хола, за да се противопостави на онова проклето, вдъхновено от Смит нещо.

Часовникът на камината удари три и четвърт. Той вдигна телефона и чу сигнала. Седна с апарата в скута си и най-сетне бавно набра номера.

Очакваше да чуе женски глас. Да, жена, някаква съучастничка на Смит. Но се разнесе само шепот.

И изведнъж нахлу буря от гласове, сякаш множество разговори изведнъж се бяха преплели. Той затвори.

Трепна, набра отново и чу същите звуци. Електрическо пращене, гласове, които не бяха нито мъжки, нито женски, прескачащи се един друг, протестиращи, някои заплашителни, някои молещи, някои…

Дишане.

Дишане ли? Свали слушалката. Дишане? Вдишване, издишване. Телефоните не вдишват и не издишват.

Смит, копеле такова.

Защо?

Заради странния звук на това дишане.

Странен?

Бавно вдигна слушалката до ухото си.

Гласовете се раздвижиха и всички…

Дишаха тежко, сякаш са тичали продължително. Тичали на място. На място? Как могат всички тези гласове, млади и стари, мъжки и женски, да тичат на място, да остават спокойни и същевременно да се надигат и да утихват?

И изведнъж всички те завикаха, запищяха, задъхаха се, всмукваха, експлодираха.

Страните му пламнаха. Пот потече по брадичката му. Боже Господи!

Телефонът падна.

Вратата на стаята се затръшна.

В четири и половина сутринта Норма Конуей постави ръка на челото му.

— Господи. Гориш.

Той гледаше в тавана.

— Нищо ми няма. Заспивай.

— Но…

— Добре съм. Освен ако…

— Освен ако?

— Да дойда ли при теб?

— С тази треска?

— Да, май няма да се получи.

— Искаш ли нещо?

— Не, нищо. Нещо.

Обърна се. Дъхът му беше горещ като пещ.

„Всичко“ — помисли си той, но не каза нищо.

Закуси обилно. Норма го погали по челото и облекчено въздъхна.

— Слава Богу. Няма я вече.

— Така ли? — Той набоде парче бекон с яйца.

— Температурата ти. Усещах я чак в другия край на леглото. Ама че си изгладнял! Какво стана?

Той се опули към празната чиния.

— По дяволите, права си. Извинявай за снощи.

— О, за онова ли — засмя се Норма. — Просто не исках да ти стане по-зле. По-добре се размърдай. Стана девет. А какво стана с телефона?

Той спря на половината път към вратата.

— Телефона ли?

— Розетката на стената изглежда счупена. Да се обадя ли на телефонната компания?

Той погледна телефона на пода.

— Не.

По обяд в офиса си измъкна смачканата бележка от джоба си.

— Ама че идиотия! — И набра номера.

Телефонът звънна два пъти и се чу глас.

— Номерът е закрит.

— Закрит ли!

Почти в същия миг от факса изскочи един-единствен ред.

PL4-4559.

Без никакви сигнатури и адрес.

Звънна на Смит.

— Смит, копеле такова! Какво си намислил?

— Лошо — тържествуващо каза Смит. — Старият номер е изваден от употреба. Става само за една нощ. Пробвай новия. Ще се видим да пийнем и да побъбрим, нали?

— Копеле! — изкрещя Конуей и затвори.

И излезе да пийне и побъбри.

— Хайде, кажи го — обади се Смит. — Кажи „Смит, кучи сине“. Сядай. Мартинито те чака. Ето ти сламка.

Конуей се олюля над официалната маса за обяд, стискаше юмруци.

— Сядай — повтори Смит.

Конуей пресуши мартинито на един дъх.

— Леле, колко си жаден. Хайде. — Смит се наведе напред. — Разкажи на батко. Изплюй камъчето. Изповядай се.

— Няма какво да се изповядвам!

— Добре, тогава какво почти се случи? Да не би да се чувстваш виновен, праведнико, и да молиш за милост?

— Млъквай и си пий джина — каза Конуей.

— Благодаря, ще го изпия. Вдигам наздравица.

— Наздравица ли?

— За това, че имаш новия номер. Предишният беше безплатен. Този, ако го използваш, ще ти коства петдесетачка. Утре вечер следващият номер ще струва двеста.

— Господи, но защо?

— Ще бъдеш омаян. Пленен. Няма да можеш да се спреш. Следващата седмица ще струва осемстотин. И ще платиш.

— Нима?! — извика Конуей.

— Спокойно. Невинността е безплатна. За вината се плаща. Жена ти ще започне да пита за банковата ти сметка.

— Няма! Това няма да стане!

— Господи, получил си пристъп като Жана Д’Арк. И тя е чувала гласове.