Рей Бредбъри

Утрешното дете

Той не искаше да бъде баща на малка синя пирамидка. Питър Хорн изобщо не си беше правил такива планове. Нито пък жена му си представяше, че може да им се случи такова нещо. Дни наред бяха разговаряли спокойно за наближаващото раждане на детето им, хранеха се с обикновена храна, спяха много и като дойде време да тръгнат с хеликоптера за болницата, той я прегърна и целуна.

— След шест часа ще си бъдеш пак в къщи, миличка — каза той. — Тази нова техника за раждане вече прави всичко за човека, само дето още не замества бащата на детето.

Тя си спомни някаква отдавнашна песничка. „Не, не, поне това не могат да ми вземат“ — затананика си я и се засмяха. Хеликоптерът ги издигна над зеления път от градчето към големия град.

Лекарят, спокоен човек на име Уолкот, вдъхваше доверие. Приготвиха Поли Ан, съпругата, за предстоящото събитие, а бащата както обикновено остана в чакалнята. Там можеше да пуши или да си вземе едно уиски с лед. Чувстваше се чудесно. Чакаха първо дете, но нямаше за какво да се тревожат. Поли Ан беше в сигурни ръце.

След един час доктор Уолкот влезе в чакалнята. Имаше вид на човек, който е видял смъртта. Питър Хорн, вече на третата чашка, застина:

— Мъртва ли е?

— Не — тихо отвърна лекарят. — Не, не, тя е добре. Но бебето…

— Бебето ли умря?

— Бебето също е живо, обаче… Допийте си и елате с мен. Нещо се случи.

Да, наистина беше станало нещо. И „нещото“ бе изкарало цялата болница по коридорите. Хората обикаляха от стая в стая. Почти му прилоша, докато минаваха по коридора, където стояха хора в бели престилки, споглеждаха се и шушукаха.

— Виж ти! Виж ти! Детето на Питър Хорн! Невероятно!

Влязоха в малка чиста стая. Вътре се тълпяха хора и се надвесваха над ниска маса. На нея имаше нещо.

Малка синя пирамидка.

— Защо ме доведохте тук? — обърна се Хорн към лекаря.

Малката синя пирамидка се раздвижи. И заплака.

Питър Хорн се втурна напред и погледна потресен. Пребледня и задиша учестено.

— Да не би това да е то?

Доктор Уолкот кимна.

Синята пирамидка имаше шест змиевидни израстъка и три очи, които примигваха от стените й.

Хорн не помръдваше.

— Тежи три килограма и четиристотин грама — обади се някой.

Хорн си помисли, че се гаврят с него. Някакъв номер му бяха погодили. Чарли Ръскол трябва да стои зад всичко това. И сега всеки момент ще влезе и ще извика: „Хвана ли се, глупчо!“ — и всички ще се разсмеят. Това не може да е моето дете. О, ужасно. Подиграват ми се.

Хорн стоеше и по лицето му се стичаха капки пот.

— Изведете ме оттук. — Обърна се и недоумяващо разтвори и отпусна ръце, очите му запримигваха.

Уолкот сложи ръка на рамото му и заговори успокоително:

— Това е вашето дете. Разберете, мистър Хорн.

— Не, не може да бъде. — Умът му не можеше да го побере. — Това е някакъв кошмар. Унищожете го!

— Не можем да убием човешко същество.

— Човешко същество?! — Хорн примигна насълзен. — Това не е човек. Това е богохулство!

Лекарят бързо продължи:

— Направихме изследванията на това… дете… и решихме, че не е мутант, а резултат от разлагане и пренареждане на генетичния код. То не е някаква аномалия. Нито е болно. Изслушайте ме, моля ви, внимателно.

Хорн бе втренчил широко отворени очи в стената. Потресен беше и се олюляваше. Лекарят продължаваше да говори сдържано, убедително:

— При раждането детето е било засегнато от външни влияния. Вследствие късо съединение и едновременно с това погрешното функциониране на новите машини за раждане и хипноза се е получило нарушаване на измеренията. И при това положение — завърши набързо лекарят — вашето дете се е родило в… друго измерение.

Хорн дори не можа да кимне. Стоеше и чакаше.

Доктор Уолкот беше съвсем ясен.

— Вашето дете е живо и… и щастливо. Ето го там, на масата. Но за нас видът му е малко странен, понеже се е родило в друго измерение. Очите ни, привикнали към триизмерно възприемане, не могат да го видят като дете. Но то си е дете. Под целия този камуфлаж тази странна пирамидална фигура с израстъци е вашето дете.

Хорн стисна устни и затвори очи.

— Може ли да получа нещо за пиене?

— Разбира се. — Лекарят му подаде чаша.

— И ако може да седна някъде, просто да поседна за малко. — Хорн се отпусна изтощено на стола. Почваше да разбира. Всичко бавно се наместваше. Той потръпва. Все пак, колкото и страшно да изглеждаше, това беше първото му дете.

Накрая вдигна поглед и се помъчи да различи лекаря.

— А на Поли какво ще кажем? — Гласът му бе едва доловим шепот.

— Ще помислим утре сутринта, когато бъдете в състояние да разговаряте.

— А по-нататък какво ще стане? Има ли някакъв начин да… да се върне в нормален вид?

— Ще опитаме. Разбира се, ако вие ни дадете разрешение да правим опити. В края на краищата то е ваше дете. Вие можеше да правите с него каквото искате.

— С него? — Хорн се усмихна горчиво, затваряйки очи. — По какво съдите, че това е то? — Притъмня му. Ушите му забучаха.

Уолкот явно беше смутен.

— Ами, ние… това е… не знаем в същност.

Хорн отпи пак от чашата си.

— И какво, ако не успеете да го върнете в нормален вид?

— Разбирам колко голям шок е за вас това, мистър Хорн. Ако не можете да понесете: мисълта да отглеждате детето, ние в Института ще се радваме, ако ни го предоставите и ще се грижим за него вместо вас.

Хорн се замисли.

— Благодаря. Но то все още ни принадлежи — на мен и на Поли. Ще си го прибера в къщи. И ще го гледам, както бих гледал всяко друго дете. Ще му осигуря нормален домашен живот. Ще се постарая да го обикна. Ще се държа добре с него. — Устните му се схванаха, не можеше да мисли.

— Давате ли си сметка каква грижа поемате, мистър Хорн? Това дете не ще може да има нормални другарчета; те веднага ще му извадят душата. Знаете какви са децата. Ако решите да го гледате в къщи, животът му трябва да бъде организиран така, че никой никога да не го вижда. Ясно ли ви е?

— Да. Ясно ми е. А то добре ли е умствено, докторе?

— Да. Проверихме му реакциите. То е чудесно здраво бебе по отношение на нервните рефлекси и подобни неща.

— Исках само да бъда спокоен. А сега единственият проблем е Поли.

Уолкот сви вежди.

— Признавам си, че точно това и мен ме тревожи. Знаете колко тежко е за една жена да научи, че детето й се е родило мъртво. Но да кажеш на една жена, че е дала живот на нещо, което не прилича на човек! Това не е тъй чисто като смъртта. Има голяма опасност от шок. И все пак трябва да й кажа истината. Един лекар не е лекар, ако лъже пациентите си.

Хорн остави чашата.

— Но пък и не искам да загубя Поли. Аз вече съм подготвен и ще мога да приема, ако решите да унищожите детето. Но не искам Поли да умре от шока на цялата тази история.

— Мисля, че ще успеем да върнем детето в нормален вид. Именно затова се колебая, иначе ако смятах случая за безнадежден, веднага щях да издам удостоверение за евтаназия. Но най-малкото, струва си да се опита.

Хорн бе изтощен. Тресеше го.

— Добре, докторе, но докато го оправите, то ще има нужда от храна, от кърмене, от обич. Много време ще отиде, а не можем да чакаме толкова дълго. Кога ще кажем на Поли?

— Утре следобед, като се събуди.

Хорн стана и отиде до масата, която се затопляше отгоре от меко осветление. Когато Хорн протегна ръка, синята пирамидка се поразмърда.

— Здрасти, бебе — каза му той.

Синята пирамидка погледна нагоре към Хорн с трите си блестящи сини очи. Размърда тъничкото си синьо пипалце и докосна пръста на Хорн.

Хорн потръпна.

— Здрасти, бебе.

Лекарят извади специално приготвено шише с храна.

— Това е майчино мляко. Да вървим.

Бебето гледаше нагоре през проясняващата се мъгла. Виждаше над себе си да се движат разни фигури и усещаше, че са дружелюбни. Макар и новородено, то вече беше странно будно и живо. Бебето вече съзнаваше.

Наоколо се движеха разни фигури. Шест сивобели куба се навеждаха над него. Шест куба с шестоъгълни израстъци и всеки куб с по три очи. А имаше и два други куба, които идваха от далечината отвъд кристалното плато. Единият от тях беше бял. Също с три очи. Нещо в този Бял куб много се харесваше на Бебето. Някакво привличане. Някаква връзка. Издаваше някакъв мирис, който напомняше на Бебето за самото него.

Шестте наведени над него сивобели куба издаваха пискливи звуци. Звуци на удивление и любопитство. Всичките заедно звучаха като музика от пиколо.

А ето че и двата новопристигнали куба — Белият и Сивият куб подсвирнаха. После Белият куб протегна шестоъгълния си крайник и докосна Бебето. Бебето отвърна, като измъкна от пирамидалното си тяло един от израстъците. Бебето харесваше Белия куб. Бебето харесваше. Бебето беше гладно. Бебето искаше. Може би Белият куб ще го нахрани…

Сивият куб поднесе към бебето едно розово кълбо. Сега щяха да го нахранят. Добре. Добре. Бебето лакомо прие храната.

Вкусно му беше. Всичките сивобели кубове се оттеглиха и оставиха само хубавия Бял куб. Той застана над Бебето, загледа го и почна да му подсвирква. Свиркаше и свиркаше…

На другия ден казаха на Поли. Не всичко. Но достатъчно. Само със загатване. Казаха й, че бебето в известен смисъл не е добре. Говореха й бавно, във все по-затягащи се кръгове. После доктор Уолкот й изнесе дълга лекция за механизма на раждането, как улеснява жената и как този път се е получило някакво късо съединение. Там беше още един човек, представител на научната мисъл, и той й разказа сухо и накратко за измеренията, сгъвайки поред пръсти: първо, второ, трето и четвърто! Още някакъв мъж й говори за енергията и материята. Друг някакъв — за онеправданите деца.