Рей Бредбъри

Никоя конкретна нощ или утрин

За два часа бе изпушил цял пакет цигари.

— Колко навътре в космоса сме?

— На около милиард мили.

— Милиард мили от какво?

— Зависи — отвърна Клемънс, който изобщо не пушеше. — Може да се каже, на милиард мили от дома.

— Кажи го тогава.

— Дом. Земя. Ню Йорк. Чикаго. Откъдето и да си.

— Дори не си спомням откъде съм — каза Хичкок. — Вече дори не вярвам, че има Земя. А ти?

— Да — каза Клемънс. — Тази сутрин я сънувах.

— В космоса няма сутрини.

— През нощта тогава.

— Тук винаги е нощ — тихо рече Хичкок. — Коя по-точно имаш предвид?

— Млъквай — раздразнено го сряза Клемънс. — Остави ме да довърша.

Хичкок запали поредната цигара. Ръката му не трепереше, но изглеждаше сякаш го прави — под изгорялата от слънцето кожа можеше да трепери сама по себе си — малко потръпване във всяка ръка и един по-голям невидим трепет в тялото му. Двамата седяха на пода на наблюдателния коридор и гледаха звездите. Очите на Клемънс проблясваха, а погледът на Хичкок бе нефокусиран, пуст и объркан.

— Събудих се в 0500 — каза Хичкок, сякаш говореше на дясната си ръка. — И се чух да крещя, къде съм? Къде съм? И отговорът бе, никъде! И си казах, а къде бях? И си отговарям, на Земята! Какво е Земята, запитах се. Мястото, където съм се родил. Но това бе нищо, че и по-лошо от нищо. Не вярвам в нищо, което не мога да видя, да чуя или да докосна. Не мога да видя Земята, така че защо да вярвам в нея? По-безопасно е така. Да не вярваш.

— Ето я Земята — посочи Клемънс и се усмихна. — Ей онази светлинка там.

— Това не е Земята, а Слънцето. Земята не може да се види оттук.

— Аз мога. Имам добра памет.

— Не е едно и също, глупако — рязко каза Хичкок. В гласа му се долавяше гняв. — Имам предвид да я видиш. При мен винаги е било така. Когато съм в Бостън, Ню Йорк не съществува. Когато съм в Ню Йорк, Бостън е в небитието. Когато не видя някого през деня, за мен той е мъртъв. А когато го срещна на улицата — Боже мой, възкръснал е. Всеки път едва ли не танцувам от радост, че го виждам. Е, или поне така беше. Вече не танцувам. Просто гледам. И когато човекът отмине, отново е мъртъв.

Клемънс се разсмя.

— Просто съзнанието ти работи на примитивно ниво. Не можеш да задържаш нещата в себе си. Нямаш никакво въображение, приятелю. Трябва да се научиш да запомняш.

— Защо да помня неща, които не мога да ползвам? — Широко отворените очи на Хичкок продължаваха да се взират в космоса. — Аз съм практичен човек. Щом Земята не е тук и не мога да се разходя по нея, ще ме караш да го правя в спомените си, така ли? Не, от това боли. Спомените, както каза веднъж баща ми, са като бодливо свинче. Да вървят по дяволите! Стой по-далеч от тях. Правят те нещастен. Съсипват работата ти. Карат те да плачеш.

— Аз пък точно в този момент се разхождам по Земята — каза Клемънс, примижа и издиша облаче дим.

— Риташ бодливи свинчета. После ще се чудиш защо не си в състояние да си изядеш обяда — отвърна безизразно Хичкок. — Защото са ти се забили бодли в краката. По дяволите! Ако мога да го изпия, да го ощипя, да го бутна или да легна отгоре му, тогава да става с него каквото ще. За Земята съм мъртъв. И тя е мъртва за мен. Никой в Ню Йорк не плаче за мен. Майната му на Ню Йорк. Тук няма никакви сезони; зимата и лятото са изчезнали. Също и пролетта, есента. Не е никоя конкретна нощ или утрин. А само космос и космос. Единствените неща точно в момента сме ти и аз в тази ракета. А единственото нещо, за което съм сигурен, че го има, съм аз. Това е.

Клемънс пропусна думите му покрай ушите си.

— А сега пъхам монета в телефонния автомат — каза той и с бавна усмивка изигра кратката пантомима. — И се обаждам на момичето си в Евънстън. Здрасти, Барбара!

Космическият кораб продължаваше да се носи в космоса.

Звънецът за обяд зазвъня в 1305. Мъжете изтичаха с меките си обувки и заеха местата си на тапицираните маси.

Клемънс не беше гладен.

— Нали ти казах! — възкликна Хичкок. — Ти и проклетите ти бодливи свинчета. Зарежи ги, нали ти казах. Виж ме мен как унищожавам храната.

Произнесе го с механичен, бавен, лишен от веселие глас.

— Гледай.

Лапна парче пай и задъвка. Погледна пая в чинията си, сякаш изследваше консистенцията му. Побутна го с вилицата. Опипа дръжката на прибора. Смачка резенчето лимон и гледаше как пръска сок между зъбците. После опипа бутилката мляко и си наля пълна чаша, като слушаше звука на изливаната течност. Погледна млякото, сякаш искаше да го направи още по-бяло. Изпи го толкова бързо, че не успя да усети вкуса му. Изяде обяда си само за няколко минути, набиваше настървено, след което напразно се огледа за допълнително. Накрая безизразно се обърна към прозореца.

— И те не са истински.

— Кои? — попита Клемънс.

— Звездите. Някой да е докосвал някога звезда? Вярно, мога да ги видя, но каква полза да виждаш нещо, което е на милиони или милиарди мили от теб? Нищо тъй отдалечено не заслужава да му се обръща внимание.

— Защо тръгна на този полет? — внезапно попита Клемънс.

Хичкок погледна в изумително празната си чаша, стисна я силно, после отпусна хватката си и отново стисна.

— Не зная. — Прокара език по ръба на чашата. — Просто трябваше, това е. Можеш ли да си даваш сметка защо вършиш всяко едно нещо в живота си?

— Хареса ти идеята за космическо пътешествие ли? Това, че ще посетиш разни места?

— Не зная. Да. Всъщност не. Работата не е в местата. А в това да се намираш между тях. — За първи път се опита да фокусира погледа си върху нещо, но всичко бе тъй мъгляво и далечно, че очите му не можеха да се нагодят, макар по лицето и ръцете му да си личеше, че полага усилия. — Най-вече космосът. Толкова много празно пространство. Харесваше ми идеята да няма нищо отгоре, нищо отдолу и много нищо между всичко това. А аз — насред цялото това нищо.

— Никога не съм чувал някой да говори по този начин.

— Е, аз току-що го казах по този начин. Надявам се, че си ме слушал.

Хичкок извади цигарите си, запали и започна да дърпа и да изпуска кълба дим, отново и отново.

— Какво е било детството ти, Хичкок? — попита Клемънс.

— Никога не съм бил дете. Онзи от онова време е мъртъв. Това е още един от онези бодливци. Не са ми притрябвали, благодаря. Винаги съм смятал, че умираш всеки ден и че всеки ден е като кутия, нали разбираш. Номерирани и старателно подредени. Само че никога не се връщаш да вдигнеш капаците, защото си умирал хиляди пъти в живота си и е пълно с трупове, всеки от тях умрял по свой собствен начин и всеки е с още по-лошо изражение от предишния. И всеки ден ти си някой различен, някой, когото не познаваш, не разбираш и не искаш да разбереш.

— Но така режеш сам от себе си.

— Защо трябва да имам нещо общо с онзи младия Хичкок? Той бе глупак, все го мотаеха насам-натам и го използваха. Баща му не беше добър човек и той се радваше, когато умря майка му, защото и тя не бе стока. Трябва ли да се връщам назад, за да видя физиономията му в онзи ден и да злорадствам над нея? Беше глупак.

— Всички сме глупаци — каза Клемънс. — През цялото време. Просто всеки ден сме от различен вид. Мислим си, ето днес не съм глупак. Научих си урока. Вчера бях глупак, но не и днес. А на следващия ден си даваш сметка, че пак си бил глупак. Мисля, че единственият начин да пораснем и да се справим в този свят е да приемем факта, че не сме съвършени, и да живеем според това.

— Не искам да си спомням несъвършени неща — заяви Хичкок. — Не мога да стисна ръката на онзи младия Хичкок, нали? Къде е той? Можеш ли да ми го намериш? Мъртъв е, така че да върви по дяволите! Не строя утрешния си ден с глупостите, които съм извършил вчера.

— Не си ме разбрал правилно.

— Ами тогава ме остави в неведение.

Приключил обяда си, Хичкок седеше и гледаше през илюминатора на левия борд. Другите мъже му хвърляха по някой поглед.

— Съществуват ли метеори? — попита той.

— Много добре знаеш, че съществуват.

— На екрана на радара — да, като светлинни драскотини в космоса. Не, не вярвам в нищо, което не съществува и не действа в мое присъствие. Понякога — той кимна към хората, които довършваха обяда си, — понякога не вярвам в никого и в нищо освен в себе си.

Изправи се.

— Този кораб има ли горен етаж?

— Да.

— Трябва веднага да ида да го видя.

— Карай по-спокойно.

— Изчакай ме тук. Веднага се връщам.

Хичкок забързано излезе. Останалите дъвчеха бавно храната си. Мина известно време. Един от мъжете вдигна глава.

— От колко време я кара по този начин? Хичкок имам предвид.

— От днес.

— Вчера също се държеше странно.

— Да, но днес е по-зле.

— Някой казал ли е на психиатъра?

— Мислехме, че ще му мине. Космосът се отразява на всеки при първи полет. И с мен беше така. Отначало започваш да философстваш, после се плашиш. Избива те пот, после се съмняваш в родителите си, не вярваш в Земята, напиваш се, събуждаш се махмурлия, а после всичко отминава.

— Но Хичкок не се е напивал — възрази някой. — Де да го беше направил.

— Как изобщо е успял да мине през изпитната комисия?

— А ние как минахме? Трябват им хора. Космосът плаши повечето хора. Затова и комисията е склонна да попрескочи някоя и друга граница.

— Този човек не е просто на границата — обади се някой. — А я е прескочил и така се е залетял, че не му се вижда краят.

Минаха пет минути. Хичкок го нямаше.

Накрая Клемънс стана и се качи по спиралното стълбище до горната палуба. Хичкок беше там и леко докосваше стената.

— Има я — каза той.

— Естествено, че я има.