Рей Бредбъри

Изчезналият марсиански град

Огромното око плаваше в пространството. А зад огромното око, сред метал и механизми, се таеше малко око на човек, който гледаше и не можеше да се нагледа на купищата звезди и на пулсиращите светлини на милиарди, милиарди мили.

Малкото око уморено се затвори. Капитан Джон Уайлдър стоеше с ръка върху механизмите на телескопа, който изследваше Вселената, и накрая прошепна:

— Коя?

Астрономът до него отговори:

— Вие изберете.

— Да беше толкова лесно! — Уайлдър отвори очи. — Какви са данните на тази звезда?

— Алфа Лебед II. Същия размер и характеристики като нашето слънце. Възможно е да съществува планетна система…

— Възможно, но не сигурно. Ако изберем погрешна звезда, бог да е на помощ на хората, които изпращаме на двестагодишно пътуване да търсят планета, каквато там може и да няма… Не, в същност бог на мен да ми е на помощ, защото окончателният избор ще бъде мой, а може и себе си да пратя на това пътуване. Как можем да бъдем сигурни?

— Няма как. Избираме най-доброто предположение, изпращаме звездолета и почваме да се молим.

— Много окуражаващо наистина. Е, стига толкова. Уморен съм.

Уайлдър натисна бутона, с който се затваряше по-голямото око, телескопа на космическата обсерватория с ракетни двигатели, който безстрастно се взираше в бездната, виждаше много далеч, а знаеше много малко. Сега пък изобщо нищо не знаеше. Ракетната лаборатория висеше невиждаща сред безкрайната нощ.

— Да се връщаме! — нареди капитанът. — Прибираме се у дома.

И слепият просяк, протегнал ръка към звездите, разпери криле от пламъци и полетя.

От високо градовете на Марс изглеждаха много красиви. Спускайки се за приземяване, Уайлдър видя неоновите светлини сред сините хълмове и помисли: Ние ще разпалим огън и по световете на милиарди мили оттук, а децата на хората, които живеят сега под тези неони, ще направим безсмъртни. Много просто — успеем ли, те ще живеят вечно.

Да живееш вечно… Ракетата се приземи. Да живееш вечно. Вятърът, който полъхваше откъм близкия град, миришеше на машинно масло. Някъде гърмяха алуминиевите челюсти на музикален автомат. Край ракетодрома ръждавееше бунище. Стари вестници танцуваха по ветровитата писта.

Уайлдър застина неподвижен на върха на подемника. Без никакво желание да слезе долу. Светлините неочаквано бяха станали хора, а не думи — досега те бяха само думи, с които можеше да борави с изтънчена лекота.

Той въздъхна. Човешкото бреме бе прекалено тежко. Звездите бяха прекалено далеч.

— Капитане? — повика някой.

Той направи крачка. Подемникът се спусна. С беззвучен вой се понесоха надолу, към истинска, твърд с истински хора по нея, които го чакаха да избере.

В полунощ телексът изсъска и изстреля телеграмен куршум. Уайлдър седеше зад писалището, заобиколен от магнитни ленти и перфокарти, и дълго не посягаше да го вземе. Накрая издърпа съобщението, прегледа го бегло и го смачка на стегната топка, но след малко го разгъна, разглади го и препрочете:

КАНЯ ВИ С ЯХТА ПО КАНАЛА. ОТБРАНО ОБЩЕСТВО. ЧЕТИРИДНЕВНО ПЪТЕШЕСТВИЕ В ТЪРСЕНЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ ГРАД. СЪОБЩЕТЕ ЗА СЪГЛАСИЕТО СИ.

Уайлдър присви очи и тихо се засмя. Смачка пак хартийката, но спря, вдигна телефонната слушалка и каза:

— Телеграма за И. В. Арънсън, Марс-сити, едно.

ПРИЕМАМ ПОКАНАТА. НЕИЗВЕСТНО ЗАЩО, НО ПРИЕМАМ.

Затвори телефона и остана дълго да седи, загледан в нощта, която таеше в сенките си всякакви шептящи, цъкащи и движещи се машини.

Сухият канал чакаше.

Двадесет хиляди години бе чакал той, но виждаше единствено призрачните приливи на всепроникващия прах.

А сега най-неочаквано нещо прошумоля.

И шумоленето се превърна в устремно понесла се водна стена.

Сякаш юмрук на огромна машина се бе стоварил някъде по скали и въздухът гръмовно отекна: „Чудо!“ И водната стена, горда и висока, се понесе по каналите, разля се до всяко пресъхнало кътче на канала и потече към древните костеливо-сухи пустини, слисвайки стари пристани, вдигайки скелетите на кораби, изоставени преди тридесет века, когато някогашната вода се бе изпарила.

Прииждащата вода мина през един завой и издигна кораб, свеж като самотно утро, с прясно изсечени сребърни винтове и месингови перила, с ярки, извезани на Земята знамена. Яхтата, закотвена на брега на канала, носеше името „Арънсън I“.

На борда се усмихваше човекът със същото име. Мистър Арънсън се вслушваше в оживялата вода под кила на кораба.

И ромоленето на водата бе прорязано от бръмченето на приближаващ въртолет, после от моторетка, а във въздуха, сякаш свикани от вълшебен сбор, привлечени от блясъка на вода в стария канал, откъм хълмовете долитаха хора-стършели с реактивни двигатели на гърба и увисваха на място, сякаш усъмнили се, че такова стълпотворение от живот е предизвикано по волята на един богат човек.

Присвил очи в иронична усмивка, богаташът се обръщаше към своите чеда и им предлагаше подслон от жегата, храна и пиене:

— Капитан Уайлдър! Мистър Паркхил! Мистър Бюмонт!

Уайлдър се приземи със своя апарат.

Сам Паркхил захвърли моторетката си — беше видял вече яхтата и тя стана новата му любов.

— Боже мой! — възкликна Бюмонт, професионален актьор, един от рояка хора в небето, които танцуваха като лъскави пчели във вятъра. — Не съм преценил добре кога да се появя. Подранил съм. Няма публика!

— Ще ви свалим с аплодисменти! — извика в отговор богатият старец и заръкопляска. После продължи: — Мистър Ейкънс!

— Ейкънс ли? — попита Паркхил. — Знаменитият ловец?

— Той самият!

И Ейкънс се стрелна надолу, сякаш за да ги сграбчи с хищни нокти. Той самият приличаше на ястреб. Скорострелният му живот го бе изострил и наточил като бръснач. Спускайки се, той просто цепеше въздуха като непонятно възмездие, стоварващо се върху хора, които нищо лошо не му бяха сторили. Миг преди съкрушителния удар той спря с двигателя падането и с леко свистене се уталожи на мраморния кей. Стегнатата му гръд бе опасана от патрондаш. Джобовете му се издуваха като на хлапак, излязъл от сладкарница. Човек можеше да се досети, че целият бе натъпкан с бонбони-патрони и захарни бомби. Като злонраво момче той стискаше в ръка пушка, сякаш току-що паднала от стиската мълнии в юмрука на Зевс, обаче с марката „Произведено в САЩ“. Лицето му беше потъмняло от слънчев загар, очите — изненадващо студени, ментово синьо-зелени кристали по набръчканата от слънцето кожа. Бяла порцеланова усмивка сред африканските мускули на лицето му. Планетата сякаш трепна, когато той стъпи на нея.

— Лъв дебне из юдейската земя! — извика глас от небесата. — Сега да видим агънцата, подкарани на заколение!

— О, за бога, Хари млъкни! — обади се женски глас.

И две нови хвърчила, две боязливи човешки създания с трепетни души запърхаха във вятъра.

— Хари Харпуел! — ликуваше богаташът.

— Вдигнете взор към ангела господен, дошъл с Благовещение! — продължи, кръжейки, човекът в небето. — И благата му вест е…

— Той пак е пиян — допълни жена му. Тя летеше пред него, без да се обръща.

— Мигън Харпуел — съобщи богаташът с тон на импресарио, представящ своята трупа.

— Поет — каза Уайлдър.

— И акулата, жената на поета — промърмори Паркхил.

— Аз не съм пиян! — извика поетът във вятъра. — Аз просто съм опиянен.

И той се разрази в такъв порой смях, че всички долу едва не вдигнаха ръце да се предпазят от потопа.

Поетът се спусна като тромаво хвърчило-дракон и забръмча над яхтата. Жената на поета стисна устни, а той направи благославящ жест към всички и смигна на Уайлдър и Паркхил.

— Харпуел! — възкликна той. — Не е ли това име, достойно за велик съвременен поет, който страда в настоящето, живее в миналото, обръща в гроба костите на великите писатели, но лети с тази най-нова ветросмукачна миш-машина, за да спуска сонети над главите ви… Чак ми е жал за старите приповдигнати светци и ангели, дето не са имали такива невидими криле, с които да се възнасят в небесата и да се превъзнасят в химни и проклятия. Горките врабчета със защипани крилца, вързани за земята! Само геният им е можел да лети. Само музата им е познавала въздушната болест…

— Хари! — повика жена му, стъпила на кея, със затворени очи.

— Ловецо! — извика поетът. — Ейкънс! Ето ти най-големия трофей на света — крилат поет! Оголвам гръдта си. Пусни да полети жилото на твоята оса! Свали ме на земята като Икар. Нека блесне сноп лъчи в цевта ти и всичко да лумне като горски пожар, възнасящ се към небесата, превърнал восък, хляб, фитил и лира единствено в катран. Готови, прицели се, огън бий!

Ловецът на шега вдигна пушката.

Тогава поетът се разсмя още по-гръмогласно и наистина разкъса риза и оголи гръдта си.

В този момент над канала настъпи тишина.

Появи се една жена. След нея вървеше прислужничка. Не се виждаше никакво превозно средство и ти се струваше, че те дълго бяха бродили из марсианските планини и едва сега спирах.

Пълната тишина приковаваше вниманието към Кара Корели и придаваше достойнство на появата й.

Поетът прекъсна излиянията си и се приземи.

Цялата компания гледаше актрисата, която също бе обърнала очи към тях, но не ги виждаше. Облечена беше в черен костюм, в тон с косите й. Походката й беше на жена, свикнала цял живот да я разбират от половин дума. После със същата невъзмутимост тя спря пред тях, сякаш очакваше дали някой ще се осмели да помръдне без заповед. Вятърът развяваше косите й, спускащи се по раменете. Лицето й беше поразително бледо и сякаш по-скоро тази бледост, а не очите й, се бе втренчила в тях.

После, без дума да отрони, жената се качи на яхтата и седна отпред, като носово украшение, което си знае мястото и цената.