Рей Бредбъри
Акведуктът
Носеше се през страната на огромни каменни арки. Сега бе празен и само вятърът духаше в улеите му; нужна бе година за построяването му от земите на Севера до земите на Юга.
— Скоро — казваха майките на децата си, — скоро Акведуктът ще бъде завършен. Тогава ще отворят шлюзовете на хиляда мили на север и към нас ще потече прохладната вода за нивите ни, за цветята, за баните и масите.
Децата гледаха как Акведуктът расте камък по камък. Издигаше се на трийсет стъпки в небето, на всеки сто метра имаше огромни водоливници с фантастични форми, през които водата щеше да пълни домашните резервоари.
На Север имаше не една, а две страни. Вече много години там звъняха саби и се чуваше трясък на щитове.
Сега, в Годината на завършването на Акведукта, двете северни страни бяха изстреляли милион стрели една срещу друга и бяха вдигнали милион щитове, проблясващи като безброй слънца. Надигна се рев като от далечен океански бряг.
В края на годината Акведуктът бе готов. Хората от горещия Юг чакаха с нетърпение.
— Кога ще дойде водата? Нима заради войната в Севера ще умрем от жажда и посевите ни ще загинат?
Пристигна пратеник.
— Войната е ужасна — каза той. — Клането е невъобразимо. Повече от сто милиона души загинаха.
— Заради какво?
— Между двете северни страни има разногласия.
— И ние само това знаем. Разногласия.
Хората се събираха покрай каменния Акведукт. Глашатаи тичаха по сухите улеи с жълти вимпели и викаха:
— Носете стомни и купи, гответе полята за плуговете, отворете баните, грабвайте чаши!
Дългият хиляда мили Акведукт се пълнеше и напред по улеите шляпаха босите стъпала на глашатаите. Десетки милиони души се събираха от кипящата страна, улеите бяха отворени и чакаха, хората вдигаха кофи, делви и стомни към празните водоливници, в които свиреше единствено вятърът.
— Идва!
Думата прелетя хилядата мили, предавана от уста на уста.
И някъде много отдалеч се чу плясък и ромон, звуци, каквито издава течност в каменен канал. Отначало течеше бавно, после все по-бързо и по-бързо, надолу към южните земи, под горещите лъчи на слънцето.
— Тук е! Всеки момент ще пристигне. Чуйте! — казваха хората и вдигаха чаши във въздуха.
Течността потече от улеите в земята, от отворените пасти на водоливниците в каменните бани, в чашите, в полята. Нивите се напоиха. Хората се къпеха. По градчета и поля се чуваха песни.
— Но, мамо! — Едно дете вдигна чашата си и я разклати, течността се завъртя лениво. — Това не е вода!
— Ш-ш-ш! — сгълча го майка му.
— Червена е — рече детето. — И гъста.
— Взимай сапуна, измий се, не задавай въпроси, млъквай — нареди майката. — Бързай на нивата, отвори шлюзовете, засаждай ориза!
На полето един баща се смееше с двамата си синове.
— Ако продължава така, очаква ни чудесен живот. Пълни хамбари и чисти тела.
— Не се безпокой — отвърнаха синовете. — Президентът праща на Север посланик, който да се погрижи разногласията да продължат.
— Кой знае, може пък да е петдесетгодишна война!
Пееха и се смееха.
А вечерта всички легнаха щастливи, слушаха бълбукането на Акведукта, пълно и богато като река, устремила се през земята им към утрото.
Информация за текста
© 1979 Рей Бредбъри
© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
The Aqueduct, 1979
Сканиране: Mandor, 2008
Разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Рей Бредбъри. 100 разказа
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN: 978-954-585-949-6
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10390]
Последна редакция: 2009-01-31 10:40:00
