Рей Бредбъри

„Драконът танцува в полунощ“

Помните ли вицовете за Аарон Столиц? Как го наричаха Вампира, защото беше продуцент на долнопробни филми на ужасите? Помните ли двете му студиа? Онова в сандъка за пиано и другото в боклукчийския контейнер? Аз работех в контейнера, недалеч от гробището на Санта Моника. Страхотно! Ако пукнеш, просто те преместват на подходящия адрес — тридесет метра на юг.

Аз ли? Плагиатствах сценарии, крадях музика и режисирах „Чудовище — създанието от другата страна на Ада“ (майка ми го харесваше, напомняше й за нейната майка), „Пъргавият мамут“ и всички онези филми за насекоми и бацили берсерки, които снимахме за по една нощ.

Но всичко това се промени. Бях там през онази славна и ужасна нощ, когато Аарон Столиц стана прочут и богат. След това нищо вече не беше същото.

Една гореща септемврийска вечер телефонът иззвъня. Аарон надзираваше студиото. Тоест, спотайваше се в малкия ни офис и трепеше досадните мухи по прозореца. Аз тъкмо се заех отново да сглобявам най-новия ни епичен филм с помощта на крадено оборудване, когато телефонът избръмча. Двамата подскочихме, уплашени да не би да ни се разкрещи поредната ужасена съпруга на някой бирник.

Най-накрая вдигнах слушалката.

— Хей! — изкрещя някакъв глас. — Обажда се Джо Самасуку от самурайския театър „Самасуку“. Довечера в осем и тридесет трябва да представим премиера на оригинален японски филм. Но филмът се е запилял някъде на фестивала в Пакойма или Сан Луис Обиско, кой знае! Вижте сега. Имате ли деветдесетминутен филм, който по някакъв начин да напомня за самурайска история? Или поне за китайска приказка? Печелите петдесетачка. Дайте ми заглавията на последните ви филми в стил „Някой прекара младежа и той страшно се ядоса“.

— „Островът на лудите маймуни“? — предложих му аз.

Неловка тишина.

— „Два тона ужас“? — продължих.

Директорът на театър „Самасуку“ понечи да затвори.

— „Драконът танцува в полунощ“! — импулсивно викнах аз.

— Да. — Гласът си запали цигара. — Драконът. Можете ли да свършите разните там снимки, рязане и лепене за… ъъъ… час и половина?

— Нямате проблеми! — И затворих телефона.

— „Драконът танцува в полунощ“ ли? — викна Аарон зад мен. — Нямаме такъв филм.

— Само гледай! — Лепнах няколко букви пред камерата. — Малко рязане и лепене и „Островът на лудите маймуни“ се превръща в „Драконът танцува в полунощ“ и прочее!

Така че прекръстих набързо филма, довърших музиката (стари парчета на Ленърд Бърнстейн, пуснати отзад напред) и натъпках двадесет и четири ролки във фолксвагена. Обикновено филмите се побират на девет ролки, но докато ги редактираш, е по-добре да са ти пръснати на дузина-две по-къси парчета, за да се ориентираш по-лесно. Нямаше време да пренавиваме епичната ни история. Самасуку все щеше да се оправи някак.

С трясък и дрънчене на ламарини долетяхме до кинотеатъра и помъкнахме кутиите нагоре към апаратната. Някакъв ужасяващ тип с вид на пират и дъх като на Кинг Конг се оригна на шери, грабна ролките, затръшна металната врата и я заключи.

— Хей! — извика Аарон.

— Бързо — казах аз. — След представлението може да е късно. Да си прибираме петдесетачката и…

— С мен е свършено! Свършено е! — чу се глас, докато слизахме надолу по стълбите.

Джо Самасуку гледаше как тълпата се блъска да влезе в салона и буквално си скубеше косата.

— Джо! — разтревожено извикахме ние.

— Вижте само! — простена той. — Разпратих телеграми, за да ги предупредя. Ама че каша! И ето ги — от „Варайъти“, „Сатърди Ревю“, „Сайт енд Саунд“, „Манчестър Гардиан“, „Авангард Синема Ревю“… Хайде, дайте ми отровна американска храна! Искам да свърша със себе си!

— Спокойствие, Джо — обади се Аарон. — Филмът ни не е чак толкова лош.

— Така ли? — попитах аз. — Аарон, та тези там са суперсноби! След това ще последва харакири!

— Спокойствието — невъзмутимо каза Аарон — е питието, което можем да си поръчаме в бара. Хайде.

Филмът започна със страхотна експлозия от теми на Димитрий Тьомкин, пуснати отзад-напред, на различни скорости и размесени до неузнаваемост.

Понесохме се към бара. Намирахме се на половината път към двойното стъкло на спокойствието, когато океанът се стовари върху брега. Публиката дружно ахна.

Двамата с Аарон се хвърлихме назад и отворихме вратата на салона да видим какви ще ги танцува драконът този път.

Нададох слаб вой, хвърлих се нагоре към апаратната и заудрях вратата с мъничките си юмруци.

— Кретен! Изрод! Объркал си ролките! Вместо номер две си пуснал номер четири!

Аарон — дишаше тежко — се присъедини към мен и се наведе към заключената врата.

— Ей!

Зад вратата нещо подрънкваше — като лед и някаква течност, която определено не звучеше като вода.

— Той пие.

— Той е пиян!

Изпотих се.

— Чакай малко. Минали са само пет минути. Може никой да не е забелязал. Ей, ти! — Заритах вратата. — Предупреждавам те! Оправи поредицата! Хайде, Аарон. — Поведох го с несигурна крачка надолу. — Да идем да си купим още малко спокойствие.

Привършвахме си второто мартини, когато следващото цунами атакува брега.

Полетях нагоре. Задрасках по прозорчето на апаратната.

— Маниак! Побъркан! Не ролка шест! Ролка три! Отваряй! Ще те удуша!

Той отвори… следващата бутилка. Чух го как я стоварва върху разпилените по бетонния под тенекиени кутии.

Хванал се за главата, точно като в сцената от „Медея“, аз се помъкнах обратно и открих Аарон да изучава дъното на чашата си.

— Всички ли кинооператори пият?

— Всички ли китове плуват? — със затворени очи попитах аз. — Левиатанът гмурка ли се до морското дъно?

— Поет — с благоговение отбеляза Аарон. — Продължавай.

— Шуреят ми — продължих аз — беше кинооператор в „Трай Лукс“ петнадесет години. Петнадесет години така и не изтрезня.

— Никога не бих си го помислил.

— Но аз мисля. Петнадесет години да гледаш ден след ден блъсканиците за „Бремето на греха“, повторенията на „Любовното гнездо в Сиера“, ремиксите на „Клопката на страстта“. Само това може да накара човек да се пречупи. Още по-лошо е в кината с дълготрайни прожекции. Представи си само, че за деветдесети път гледаш Каръл Бейкър в „Харлоу“. Мисли, Аарон, мисли! Побъркване. Страхова невроза. Безсъние. Импотентност. И какво? Ами започваш да пиеш. Точно в този час в цяла Америка, във всяка затънтена дупка, във всеки облян със светлини град кинооператорите се наливат, все едно им е за последен път в живота. Пият, пият, пият като дяволи.

Мрачно забихме погледи в питиетата си и отпихме. Очите ми се насълзиха. Във въображението си виждах десет хиляди оператори, разпръснати сам-самички със своите бутилки из огромния континент.

Публиката се размърда.

— Иди виж какво прави онзи луд — каза Аарон.

— Страх ме е.

Публиката нададе развълнуван възглас.

Излязохме и се загледахме към прозореца на апаратната.

— Има двадесет и четири ролки. Аарон, колко комбинации могат да се направят от тях? Ролка девет вместо ролка пет. Ролка единадесет вместо ролка шестнадесет. Ролка осем вместо ролка двадесет. Ролка…

— Стига! — измуча Аарон и потрепера.

Двамата обиколихме квартала — на бегом.

Направихме го шест пъти. Всеки път, когато се връщахме, виковете, писъците и невероятните ревове на тълпата ставаха все по-силни и по-силни.

— Господи, трошат седалките!

— Не биха го направили.

— Убиват майките си!

— Филмовите критици ли? Някога да си им виждал майките? Медали отгоре до долу. Ленти за заслуги оттук дотук. Упражнения в гимнастическия салон пет дни в седмицата. Сглобяват и пускат бойни кораби през свободното си време. Не, Аарон. Да си трошат ръцете един на друг — разбира се, но да убиват собствените си майки?…

В нощния мрак откъм чудесния представител на калифорнийската архитектура се разнесе въздишка, съскане, продължителен стон. От големия купол на театъра се посипа прах.

Влязох да погледам екрана, докато ролките се смениха. Излязох.

— Ролка деветнадесет вместо ролка десет.

В същия миг се появи директорът. На очите му имаше сълзи, лицето му бе бяло като платно. Клатушкаше се по тесния коридор и се блъскаше в стените.

— Какво направихте с мен? Какво? — изпищя той. — Некадърници! Мръсници! Нехранимайковци! С театъра на Джо Самасуку е свършено!

И залитна към нас, но го задържах.

— Джо, Джо! Не говори така — казах умолително.

Музиката зазвуча по-силно. Сякаш филмът и публиката се доближаваха до точката на избухване и експлозията щеше да отдели материята от съзнанието, както и месото от кокала.

Джо Самасуку се изправи и пъхна в ръката ми ключ.

— Извикайте ченгетата, обадете се на санитарната служба да почистят след погрома, заключете вратите, ако още има врати, и не ми се обаждайте. Аз ще ви се обадя!

И побягна.

Щяхме да го последваме навън в стария калифорнийски двор и по улиците, но в същия момент един гръмък пасаж, откраднат от Берлиоз, и трясъкът на цимбалите от Бетовен оповестиха края на филма.

Настъпи гробна тишина.

Двамата с Аарон като обезумели гледахме към затворените врати на салона.

Те се отвориха. Тълпата се изля навън, като ревеше с цяло гърло. Беше същински звяр — многоок, многорък, многокрак, с едно-единствено гигантско туловище.

— Много съм млад, за да умирам — отбеляза Аарон.

— Да беше помислил за това преди да се забъркваш с неща, които трябва да се оставят в Божиите ръце — отговорих аз.

Тълпата, тази огромна ламя, спря за миг, треперейки. Ние я гледахме. Тя гледаше нас.

— Ето ги! — най-сетне изкрещя някой. — Те са! Продуцентът и режисьорът!

— Сбогом, Аарон — казах аз.

— Беше страхотно — отговори Аарон.