Рей Бредбъри

Наказание без престъпление

— Значи искате да убиете съпругата си? — попита мургавият мъж зад бюрото.

— Да. Не… не точно. Искам да кажа…

— Име?

— Нейното или моето?

— Вашето.

— Джордж Хил.

— Адрес?

— Саут Сейнт Джеймс единайсет, Гленвю.

Мъжът си записа безизразно всичко това.

— Името на жена ви?

— Кетрин.

— Възраст?

— Трийсет и една.

Последва бърза серия въпроси. Цвят на косата, очи, кожа, любим парфюм, телосложение и размер на облеклото.

— Имате ли нейна триизмерна снимка? Запис на гласа й? Аха, виждам, че носите. Добре. А сега…

Час по-късно Джордж Хил се потеше.

— Това е всичко. — Мургавият мъж се изправи и се намръщи. — Май още искате да го направите.

— Да.

— Подпишете тук.

Той подписа.

— Знаете ли, че е незаконно?

— Да.

— И че по никакъв начин не сме отговорни за онова, което ще се случи в резултат на искането ви?

— За Бога! — възкликна Джордж. — Достатъчно ме измъчихте. Да продължаваме!

Мъжът се усмихна едва-едва.

— Ще са необходими девет часа за приготвянето на марионетка на жена ви. Поспете, ще отпуснете нервите си. Третата огледална стая от ваше ляво е свободна.

Джордж се затътри бавно и вцепенено към огледалната стая. Легна на тапицираната със синьо кадифе кушетка, огледалата на тавана се завъртяха от натиска на тялото му.

— Спи… спи… спи… — запя нежен глас.

— Кетрин — промърмори Джордж. — Не исках да идвам тук. Ти ме принуди. Ти ме накара. Господи, иска ми се да бях някъде другаде. Иска ми се да можех да се върна. Не искам да те убивам.

Огледалата проблясваха и се въртяха бавно.

Той заспа.

Сънува, че е отново на четирийсет и една, че двамата с Кийти тичат по зелен хълм с кошница за пикник и хеликоптерът е зад тях. Вятърът развяваше косата й на златни кичури, тя се смееше. Целуваха се, държаха си ръцете, не ядяха. Рецитираха стихове; сякаш винаги рецитираха стихове.

Други сцени. Бърза промяна на цветовете, по време на полет. Двамата с Кийти летят над Гърция, Италия и Швейцария в онази ясна дълга есен на деветдесет и седма. Летят и не спират за миг!

А после — кошмар. Кийти и Ленард Фелпс. Извика насън. Как се случи? Откъде цъфна този Фелпс? Защо се намеси? Защо животът не можеше да е прост и хубав? Заради разликата във възрастта ли? Джордж наближаваше петдесетте, а Кийти бе млада, тъй млада. Защо, защо?

Сцената бе незабравимо ярка. Ленард Фелпс и Кетрин в зелен парк извън града. Самият Джордж се появи на пътеката точно за да види как се докосват устните им. Яростта. Борбата. Опитът да убие Ленард Фелпс.

Още дни, още кошмари.

Събуди се разплакан.

— Господин Хил, готови сме.

Стана тромаво. Видя се във високите и вече смълчани огледала, погледна всяка една от годините си. Всичко бе една жалка грешка. По-добри мъже от него бяха вземали млади съпруги само за да ги разтворят в ръцете си като захарни кристалчета във вода. Погледна се с отвращение. Корем. Доста месесто под брадичката. Прекалено прошарена коса. Кльощави крайници…

Мургавият мъж го отведе до една стая.

Джордж Хил ахна.

— Това е стаята на Кийти!

— Стараем се всичко да е перфектно.

— И наистина е, до най-малката подробност!

Джордж Хил извади подписан чек за десет хиляди долара. Мъжът си тръгна с него.

Стаята бе тиха и топла.

Седна и опипа пистолета в джоба си. Много пари. Но богатите могат да си позволят лукса на пречистващото убийство. Насилието без насилие. Смъртта без смърт. Убийството без убиване. Почувства се по-добре. Изведнъж се успокои. Гледаше вратата. Очакваше това нещо половин година и ето че сега чакането щеше да свърши. След малко ще се появи прекрасният робот, марионетката без конци, и…

— Здравей, Джордж.

— Кийти!

Рязко се извъртя.

— Кийти — прошепна той.

Стоеше на прага зад него. Бе облечена в мека като перце зелена рокля. Краката й бяха обути в сандали със златисти върви. Ярката й коса се виеше около шията й, очите й бяха сини и ясни.

Дълго не каза нищо.

— Прекрасна си — промълви накрая, съвсем смаян.

— Че как иначе?

Джордж говореше бавно и някак изкуствено.

— Дай да те погледам.

Протегна ръце като сомнамбул. Сърцето му биеше мудно. Тръгна напред, сякаш вървеше по морско дъно. Обикаляше я и я докосваше.

— Не се ли нагледа през всички тези години?

— Не бих могъл — отвърна той и очите му се напълниха със сълзи.

— За какво искаше да говорим?

— Дай ми време, моля те. Дай ми малко време. — Приседна безсилно и докосна гърдите си с треперещи ръце. Примигна. — Невероятно. Поредният кошмар. Как са успели да те направят?

— Нямаме право да говорим за това; разваля се илюзията.

— Това е магия!

— Наука.

Докосването й бе топло. Ноктите й — съвършени като мидички. Не се виждаше нито шев, нито неравност. Огледа я. Отново си спомни думите, които бяха чели тъй често в добрите стари времена: О, хубава си, моя мила, хубава си! Очите ти са гълъбови под твоите къдри… устните ти — като алена панделка, и устата ти са сладкодумни… двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе!1

— Джордж?

— Да? — Очите му бяха изцъклени като студено стъкло.

Искаше да целуне устните й.

Из устата ти капе вощен мед… и мляко под езика ти, и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско!

— Джордж.

Силно бръмчене. Стаята започна да се върти.

— Да, да, един момент. — Тръсна бучащата си глава.

О, как са хубави нозете ти в сандали, дъще именита! Облите ти бедра са като огърлие, работено от ръце на изкусен художник…

— Как са го направили? — възкликна той. За толкова кратко време. Само за девет часа, докато беше спал. Нима бяха разтопили злато, наместили деликатни часовникови пружинки, диаманти, блясък, конфети, рубини, течно сребро, медна нишка? Нима някакви метални паяци са изтъкали косата й? Нима са сипали жълт огън в калъп и са го оставили да замръзне?

— Не — рече тя. — Продължаваш ли да говориш по този начин, ще си ида.

— Недей!

— Тогава карай по-делово — студено каза тя. — Искаш да говорим за Ленард.

— Дай ми време, ще стигна и до това.

— Сега — настоя тя.

Не изпитваше гняв. Той се беше стопил при появата й. Чувстваше се мръсен като дете.

— Защо дойде да ме видиш? — Тя не се усмихваше.

— Моля те.

— Настоявам. Заради Ленард ли е? Нали знаеш, че го обичам?

— Престани! — Запуши уши с ръцете си.

Тя не престана.

— Знаеш ли, сега през цялото време съм с него. Ходим там, където навремето ходехме двамата с теб. Помниш ли пикника на Монте Верде? Миналата седмица бяхме там. Преди месец летяхме до Атина, взехме си каса шампанско.

Той облиза устни.

— Не си виновна, не си. — Стана и я хвана за китките. — Ти си нова, ти не си тя. Тя е виновната, не ти. Ти си различна!

— Тъкмо обратното — отвърна жената. — Аз съм тя. Мога да постъпвам единствено като нея. Нищо нейно не ми е чуждо. Откъдето и да погледнеш, ние сме едно.

— Но ти не си направила онова, което направи тя!

— Аз направих всички онези неща. Аз го целунах.

— Невъзможно, та ти се роди току-що!

— От нейното минало и от твоето съзнание.

— Виж какво — замоли се той и я раздруса, за да привлече вниманието й. — Няма ли някакъв начин, мога ли… да доплатя? Да те взема със себе си? Ще идем до Париж, до Стокхолм, където пожелаеш!

Тя се разсмя.

— Марионетките се дават само под наем. Никога не се продават.

— Но аз имам пари!

— Преди време е опитвано. Води до полудяване. Невъзможно е. Дори това сега е незаконно, знаеш го. Съществуваме единствено благодарение на мълчаливото съгласие на властите.

— Искам само да живея с теб, Кийти.

— Това е невъзможно, защото аз съм Кийти, всяка частица от мен е нейна. Не искаме да се съревноваваме. Марионетките не могат да напускат сградата; дисекцията може да разкрие тайните ни. Достатъчно на тази тема. Предупредих те, не бива да говорим за това. Ще развалиш илюзията. Ще се чувстваш разочарован накрая. Платил си, така че направи онова, за което си дошъл.

— Не искам да те убивам.

— Част от теб го иска. Опитваш се да я потиснеш, да не й дадеш израз.

Той извади пистолета от джоба си.

— Аз съм един стар глупак. Изобщо не трябваше да идвам. Толкова си прекрасна.

— Довечера ще се видя с Ленард.

— Не говори.

— Утре сутринта летим за Париж.

— Чу какво казах!

— А след това продължаваме към Стокхолм. — Тя се засмя сладко и го погали по брадичката. — Малкият ми дебеланко.

Нещо се размърда в него. Лицето му пребледня. Знаеше какво се случва. Скритият гняв, отвращението и омразата отново се събуждаха и изпращаха слабите си импулси и помисли. А деликатната телепатична мрежа в прекрасната й глава долавяше тези смъртоносни импулси. Марионетката. Невидимите конци. Той самият манипулираше тялото.

— Тлъст нередовен дребосък, който навремето бе тъй хубав.

— Недей — каза той.

— Дърт, а аз съм само на трийсет и една. Джордж, ти беше сляп, години наред работеше за това да се влюбя отново. Не мислиш ли, че Ленард е чудесен?

Той вдигна сляпо пистолета.

— Кийти.

— Главата му — чисто злато… — прошепна тя.

— Кийти, престани! — изкрещя той.

— Къдрите му — вълнисти, черни като врана… ръцете му — златни валяци, обсипани с топази…