Рей Бредбъри

Отрочето на Макгилъхи

През 1953 г. изкарах половин година в Дъблин, пишех пиеса. Оттогава не ми се бе случвало да посетя града.

И ето че петнайсет години по-късно се връщах тук с кораб, влак и такси, колата спря пред „Роял Хайберниън“, слязохме и тъкмо изкачвахме стъпалата пред входа на хотела, когато някаква просякиня бутна мърлявото си бебе в лицата ни и закрещя:

— Бог да ви поживи! Изпаднали сме в нужда. Имате ли малко?

Имах малко някъде, порових в джобовете си, измъкнах дребните и се канех да й ги подам, когато от гърдите ми се изтръгна вик или по-скоро изненадан възглас. Монетите се пръснаха по земята.

Бебето ме гледаше, аз гледах бебето.

После то изчезна от погледа ми. Жената се наведе да събира парите, като ми хвърляше странни уплашени погледи.

— Какво става? — Жена ми ме поведе към фоайето. Застанах на рецепцията, но бях толкова зашеметен, че не можех да си спомня собственото си име. — Какво има? Какво стана навън?

— Видя ли бебето? — попитах аз.

— На просякинята ли?

— Същото е.

— Същото ли?

— Същото бебе — казах с вцепенени устни. — Същото бебе, което жената тикаше в лицата ни преди петнайсет години.

— О, хайде стига.

— Да, хайде. — Върнах се при вратата, отворих я и погледнах навън.

Улицата бе пуста. Просякинята бе избягала с вързопа си при някой друг хотел да чака други пристигащи или заминаващи гости.

Затворих и се върнах при рецепцията.

— Какво? — попитах.

После изведнъж се сетих как се казвам и се разписах в книгата.

Детето не се махаше.

По-точно споменът за него.

Споменът за други години и дни, за дъждове и мъгли, за майката и мъничкото създание, за саждите по мъничкото личице, за вика на жената, който приличаше на писък на спирачки, натиснати, за да избегнат някакво проклятие.

Понякога късно нощем я чувах да вие, докато летеше в пропастите на ирландското време надолу към скалите, където морето не затихваше нито за миг.

Но детето си оставаше.

Жена ми ме ловеше замислен на чая или след вечеря над чашата ирландско кафе и питаше:

— Пак ли онова?

— Онова.

— Глупаво е.

— Разбира се, че е глупаво.

— Все се присмиваш на метафизиката, астрологията, хиромантията…

— Това е генетика.

— Ще съсипеш цялата почивка. — Подаде ми парче прасковена торта и ми сипа още кафе. — За първи път от години тръгваме без цял товар пиеси и романи. А днес сутринта в Голуей все се озърташе през рамо, сякаш онази подтичваше след нас с олигавеното си чедо.

— Наистина ли?

— Много добре знаеш. Генетика значи? Добре. Да, това е същата жена, която е просила пред хотела преди петнайсет години, но тя си има двайсет деца у дома, наредени като аптекарски шишета и приличащи си едно на друго като две торби картофи. Някои семейства карат по този начин. Банда момчета, одрали кожата на баща си, или банда момичета — двойнички на майка си, и нищо средно. Да, това дете прилича точно на онова, което си видял навремето. Но нали и ти приличаш на брат си, а разликата ви е дванайсет години?

— Говори ми — казах аз. — Вече се чувствам по-добре.

Само че лъжех.

Излязох да претърсвам улиците на Дъблин.

О, разбира се, че сам не си го признавах. Но въпреки това търсех.

От Тринити Колидж нагоре по О’Конъл Стрийт и обратно към Сейнт Стивънс Грийн. Проявявах огромен интерес към градската архитектура, но тайничко се оглеждах за жената и ужасния й товар.

Натъквах се на обичайната компания свирещи на банджо улични музиканти, танцьори, певци на псалми, тенори, правещи си гаргара със синусите, и баритони, спомнящи си погребана любов или издигащи каменна плоча на гроба на майка си, но никъде не успявах да издебна улова си.

Накрая се обърнах към портиера на хотела.

— Майк — казах.

— Сър — отвърна той.

— Жената, която обикновено се мотае пред стълбите…

— А, имате предвид онази с бебето ли?

— Познаваш ли я?

— Дали я познавам! Мили Боже, трови ми живота, откакто станах на трийсет, а вижте побелялата ми коса!

— Нима проси от толкова време?

— И от цяла вечност преди това.

— Името й…

— Моли й отива. Макгилъхи, ако не се лъжа. Точно така. Макгилъхи. Извинете, сър, но защо питате?

— Някога да си поглеждал детето й, Майк?

Носът му се сбърчи, сякаш бе надушил нещо гадно.

— Навремето, но престанах. Тези просякини държат децата си в такова ужасно състояние, сър, че си е жива чума. Не ги бършат, не ги къпят, не ги преповиват. Спретнатият вид няма да помогне на просията, нали разбирате? Колкото повече смрад, толкова по-добре, това е мотото им.

— Точно. Значи, Майк, не си разглеждал наистина детето, така ли?

— Тайно в себе си съм естет, сър, и затова често извръщам поглед. Сляп съм и не мога да ви помогна, сър. Простете.

— Простено ти е, Майк. — Дадох му два шилинга. — О… а да си ги виждал напоследък?

— Странно. Сега се сещам, сър. Не са идвали от… — той с изненада преброи на пръсти — … от десетина дни! Нечувана работа! Десет дни!

— Десет — повторих аз и също преброих наум. — Значи ги няма от първия ден, в който аз пристигнах в хотела.

— Нима казвате, че…?

— Казвам, Майк.

И слязох по стъпалата; питах се какво всъщност исках да кажа.

Явно се криеше.

Нито за миг не си помислих, че тя или детето й са болни.

От сблъсъка ни пред хотела, от споглеждането ми с бебето бяха избили искри, които я бяха подплашили като лисица и я бяха подгонили Бог знае къде, към някоя друга алея, улица или град.

Надушвах, че ме избягва. Наистина беше лисица, но пък и аз чувствах, че с всеки ден ставам все по-добро гонче.

Излизах на разходка по-рано от обичайното, по-късно от обичайното, отивах на най-неочакваните места. Скачам от автобуса в Болсбридж и бродя из мъглата. Или пък взимам такси до Килкок и се смотавам в кръчмите. Дори коленичих в църквата на отец Суифт и слушах ехото на гъгнивия му глас, но наострях уши и при най-малкия детски звук.

Бе чиста лудост да преследвам тази шантава идея. И въпреки това не можех да се спра, продължавах да чопля раната.

И ето че по една немислима случайност една късна вечер, в един проливен дъжд, когато водостоците бълбукаха и по шапката ми падаха по милион капки в секунда, насред нощното ми плуване се случи…

Връщах се от един класически филм на Уоли Бийри от трийсетте. Дъвчех последното парче шоколад, когато завих на ъгъла… И жената тикна вързопа в лицето ми и чух познатия вик:

— Бог да ви поживи…!

Млъкна. Обърна се рязко. Побягна.

Защото за миг ме позна. И бебето в ръцете й, със стреснатото мъничко личице и бързите ярки очи, също ме позна! И двамата нададоха нещо като уплашен вик.

Господи, как само можеше да тича тази жена.

Беше набрала цяла пресечка преднина, преди да успея да си поема дъх и да викна:

— Спри, крадло!

Стори ми се подходящо. Бебето бе загадка, която копнеех да разреша. А жената ми я отмъкваше. Така че си беше чиста кражба.

Втурнах се след нея и се развиках:

— Спри! Помощ! Хей, ти!

Тя поддържаше стотина метра преднина в продължение на около половин миля през мостовете на Лифи и накрая по Графтън Стрийт. Накрая стигнах Сейнт Стивън Грийн, но я намерих… празна.

Направо се беше изпарила.

Освен ако, помислих си, докато погледът ми шареше във всички посоки, освен ако не се е вмъкнала в кръчмата „Четирите провинции“…

Влязох.

Бях познал.

Затворих тихо вратата.

Просякинята седеше на бара, надигаше чаша гинес, а бебето цицаше джин вместо кърма.

Изчаках сърцето си да намали темпото, след което седнах на бара.

— Джин „Бомбай“, ако обичате.

От гласа ми бебето трепна, задави се с джина и започна да кашля неистово.

Жената го преобърна и го потупа по гърба. Червеното бебешко лице се обърна към мен — стиснати очи, широко отворена уста. Накрая пристъпът отмина и бузите му леко побеляха.

— Хей, бебе — казах аз.

Настъпи тишина. Всички в бара чакаха.

— Трябва да се обръснеш — довърших.

Бебето заразмахва ръчички в обятията на майка си и нададе силен обиден вик. Прекъснах го съвсем просто.

— Спокойно. Не съм полицай.

Жената се отпусна, сякаш костите й внезапно станаха на овесена каша.

— Пусни ме — каза бебето.

Тя го пусна на пода.

— Дай ми джина.

Тя му подаде чашката.

— Да идем в салона, там можем да говорим на спокойствие. Тръгна напред с някаква мъничка чест, държеше пелените си с една ръка и джина в другата.

Салонът наистина бе празен, както бе казал. Без моя помощ дребосъкът се изкатери на един стол и довърши джина си.

— Ох, Господи, трябва ми още един.

Докато майка му отиваше за втора доза, седнах на масата. Двамата с дребосъка дълго се гледахме.

— Е — рече накрая той, — какво ще кажеш?

— Не знам. Чакам собствените си реакции — отвърнах аз. — Всеки момент мога да избухна или в смях, или в сълзи.

— По-добре смях. Другото не ми понася.

Без да му мисли много, подаде ръка. Стиснах я.

— Казвам се Макгилъхи. По-известен като Отрочето на Макгилъхи. Или Отрок за по-кратко.

— Отрок — повторих аз. — Аз съм Смит.

— Смит? Ама че име, за нищо не става. Но пък Отрок не е ли с десет хиляди левги по-долу? И какво ли ми е тук долу, ще попиташ? А как ли е там горе, така дълъг, строен, дишащ чист въздух? А, но ето го и пиенето ти, същото като моето. Гаврътвай го и слушай.

Жената се върна с чаши и за двама ни. Отпих и я погледнах.