Рей Бредбъри

Човекът с Роршаховата риза

Брокау!

Какво име!

Вслушайте се в неговото баукане, джафкане и ръмжене, чуйте внушителното възвестяване на:

Имануел Брокау!

Чудесно име за най-великия психиатър, нагазил някога морето на съществованието, без да загази.

Изтърсете праха от някой многосимптомен, дебелотомен труд на Фройд и всички студенти ще кихнат:

Брокау!

Но какво в същност стана с него?

Един ден, като в първокласен водевил, той изчезна.

Вече извън лъча на прожектора, чудесата му изглеждаха застрашени от обрат. Психозайци заплашваха да скочат обратно в шапките. Пушилки се всмукваха обратно в гръмовержни оръжейни дула. Всички бяхме в очакване.

Десет години мълчание. И все мълчание.

Брокау изчезна, сякаш се бе хвърлил с гръмогласен смях посред Атлантика. За какво? Да се задълбочи в Моби Дик? Да психоанализира тоя блед призрак и установи какво в същност е имал против Лудия Ахав?

Кой знае?

За последен път го видях да тича за вечерния самолет, а жена му и шестте померански кучета джафкаха далеч подире му из сумрачното поле.

— Довиждане навеки!

Щастливият му вик изглеждаше шега. Но на другия ден видях един човек да изкъртва златната табелка о името му от вратата на кабинета му, а тромавата му кушетка бе избутана в лошото време към някакъв търг на Трето авеню.

И тъй исполинът, който беше Ганди-Мойсей-Христос-Буда-Фройд едновременно, всичките напластени в една невероятна торта, изчезна през една пролука в облаците. За да умре? Или за да живее тайно?

Десет години по-късно пътувах с един калифорнийски автобус по красивите нюпортски брегове.

Автобусът спря. Вътре скочи мъж на около седемдесет години и сребърниците му прозвъннаха като манна в стъклената каса. Погледнах го от дъното на автобуса и ахнах:

— Брокау! Свети боже!

И с ореол или без ореол, но беше той самият. Извисил се като богоявление, брадат, патриаршески благосклонен, мъдър, жизнерадостен, приветлив, прощаващ, състрадателен, покровителствен, нескончаем и вечен…

Имануел Брокау.

Но не в тъмен костюм, не.

Вместо това, сякаш в одеждите на някаква горда нова църква, той носеше:

Панталон бермуди. Черни кожени мексикански сандали. Шапка с емблемата на лосанжелеския бейзболен отбор. Големи слънчеви очила. И…

Ризата! О, боже! Ризата му!

Нещо зашеметяващо, цялата претрупана с пълзящи растения и живи росянки, цялата в Поп-Оп извивки и кривки, на всякакви цветчета и райета, с невероятни плетеници и главоблъсканици от всякакви митологически зверове и символи!

С отворена яка, тази необятна риза се ветрееше като хиляди знамена от парад на обединени, но невротични нации.

Доктор Брокау накриви бейзболната си шапка и повдигна слънчевите очила да огледа за празни места. Тръгна бавно през автобуса, като току се обръщаше, поспираше и се задържаше при някого. Ту прошепваше нещо на някой мъж, ту заговаряше тихо някоя жена или дете.

Тъкмо щях да го повикам, когато го чух да казва:

— Ей, а на тебе на какво ти прилича?

Едно малко момче, захласнато в одеждите на възрастния мъж, подобни на цирков афиш, примигна, сякаш се пробуждаше. Мъжът го насърчи с лакът:

— Ризата ми, момче! Какво виждаш на нея?

— Коне! — изрече най-сетне момчето. — Танцуващи коне!

— Браво! — Лекарят просия, потупа го и продължи нататък. — А вие, сър?

Един младеж, спечелен от непринудеността на този нашественик от някакъв слънчев свят, отговори:

— Ами-и… облаци естествено.

— Купести или кълбести?

— М-м-м… не буреносни във всеки случай. Рунтави овчи облаци.

— Чудесно!

Психиатърът навлизаше все по-навътре.

— Мадмоазел?

— Сърфинг! — вгледа се петнайсетгодишно момиче. — Ето ги и вълните, огромни. Само си е сърфинг! Страхотно!

И така продължаваше. С всяка крачка на този голям човек в автобуса се надигаха нови вълни смях и хихикане и ставайки все по-заразителни, прерастваха в гръмогласен смях. Вече десетина пътници бяха чули първите отговори и влязоха в играта. Тази жена виждаше небостъргачи! Лекарят подозрително сви вежди. Лекарят смигна. Онзи мъж виждаше кръстословици. Лекарят разтърси ръката му. Едно дете разкри оптическите измами на зебри в африканска джунгла. Лекарят потупа животните и те скочиха! Една възрастна жена виждаше смътни Адами и мъгляви Еви, прогонени от мержелеещи се Градини. Докторът приседна до нея; взеха да спорят в яростно-възбуден шепот, после той скочи и продължи нататък. Дали възрастната жена не е била изгонена от квартирата си? А този младеж виждаше двойката поканена обратно в рая!

Кучета, светкавици, котки, коли, гъбовидни облаци, човекоядни растения!

Всеки човек, всеки отговор предизвикваше нови взривове смях. Вече всички заедно се смеехме. Този чудесен старец бе празник на природата, каприз, необузданата божия воля, който съшиваше в едно цялата ни разпокъсаност.

Слонове! Кранове! Будилници! Страшни съдове!

В началото, когато той скочи в автобуса, ние не искахме нищо един от друг. Но сега, също като при някое страхотно събитие, което не може да не се изкоментира — огромен снеговалеж или спиране на тока, затъмнило два милиона дома, — той хвърли всички ни в един общ сладък лаф и смях до сълзи, които усещахме да измиват бузите ни и да пречистват душата ни.

Всеки отговор изглеждаше по-смешен от предишния и най-силно от всички изригваше смехът през сълзи на този велик, невероятен и прекрасен лекар, който на място питаше, откриваше и лекуваше буцата в гърлото ни. Китове. Водорасли. Поляни. Загубени градове. Прелестни жени. Спираше. Извръщаше се. Присядаше. Ставаше. Развяваше безумно нашарената си риза, докато накрая се извиси пред мен и попита:

— А вие, сър, какво откривате?

— Как, доктор Брокау естествено!

Смехът на стареца секна като разстрелян. Той попривдигна тъмните си очила, намести ги обратно и сграбчи раменете ми, сякаш за да ме нагласи на фокус.

— Саймън Уинслауз, ти ли си!

— Аз, аз! — засмях се. — За бога, докторе, мислех, че отдавна сте умрял и погребан. Какво е станало с вас?

— Какво ли? — Той стисна ръцете ми и ги разтърси, после ме потупа леко по рамото и по бузата. Накрая прихна в силен, самоопрощаващ смях, поглеждайки забавната си риза. — Какво ли? Оттеглих се. И моментално изчезнах. Онази нощ отпътувах на три хиляди мили от там, където ме видя за последен път… Ментовият му дъх стопли лицето ми. — И сега в тоя край съм известен най-вече като Човекът в Роршаховата риза.

— В какво? — възкликнах аз.

— Роршахова1 риза.

Той се отпусна на седалката до мен леко като карнавален балон.

Аз седях слисан, останал без думи.

Лекарят се загледа нагоре, сякаш четеше мислите ми, изписани като въздушна реклама сред облаците.

— Питаш ме защо. Защо ли? Спомням си поразеното ти изражение на летището преди години. Денят на Моето Заминаване Завинаги. Самолетът ми трябваше да се казва „Щастливият Титаник“. С него аз потънах завинаги в безследното небе. И все пак ето ме тук в плът и кръв, а? Нито пиян, нито луд, нито разяден от възрастта или пенсионерска скука. Къде, какво, защо, как стана?

— Да — казах аз, — защо се оттеглихте, когато бяхте постигнали всичко? Слава, репутация, пари. И без никакъв…

— Скандал? Не, никакъв! Защо ли, тогава? Защото тази стара чаша на търпението преля, и то не от една, а от две капки едновременно. Две прелестни капки. Капка Номер Едно…

Той замълча. Погледна ме косо изпод тъмните си очила.

— Това е само между нас — казах аз. — Гроб съм.

— Да, само между нас. Благодаря.

Автобусът бръмчеше тихо по пътя.

Неговият глас се издигаше и спадаше заедно с бръмченето.

— Знаеш каква фотографическа памет имах? Благословена, прокълната, абсолютна памет. Моментално щракваше всяко казано, видяно, направено, докоснато, чуто нещо и можеше да ми го връща напълно на фокус четиридесет, петдесет, шестдесет години по-късно. Всичко, всяко нещо бе хванато в тоя тук капан — и той почука леко по слепоочията си с пръстите на двете ръце.

— Стотици психиатрични случаи, минавали през вратата ми ден след ден, година след година. И нито веднъж, на ни един сеанс не съм си проверявал записките. Тогава смятах, че е достатъчно само да превъртя в главата си това, което бях чул. Естествено пазеха се и звукозаписи за по-сигурно, но никога не бях ги слушал. Та така стояха нещата с цялата тази изумителна работа.

Веднъж, тогава бях на шестдесет години, една пациентка казала някаква дума и аз помолих да я повтори. Защо ли? Изведнъж бях усетил дъгообразните ми канали да се разместват някак, като че ли някакви клапи бяха пропуснали свеж, хладен въздух в дълбок рудник.

„Вяра“, повтори тя.

„Стори ми се, че казахте «звяра»?“, рекох аз.

„О, не, докторе «с вяра»“.

Една дума. Едно камъче, търкулнало се от ръба. И след него — лавината. Защото съвсем ясно бях чул да казва: „Той гледаше звяра в мен“, което се явява малко сексуален намек, нали? А тя в същност беше казала: „Той гледаше с вяра в мен“, което си е съвсем друга работа, ще се съгласиш.

През нощта не можах да заспя. Пушех, гледах през прозорците. Усещах главата и ушите си странно прояснени, сякаш току-що се бях вдигнал от тридесетгодишна треска. Почнах да се съмнявам в себе си, в миналото си, в сетивата си и накрая, към три часа в тази гробарска нощ се качих на колата, отидох в кабинета си и разбрах най-лошото.

Разговорите, запаметени в съзнанието ми от стотиците случаи, не бяха същите, като записаните на лента или в картоните на секретарката ми!

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че когато съм чул „звяра“, то е било в същност „с вяра“. Срам е било в същност храм. Гол е било пол или обратно. Аз съм чул легло, а някой е казал тегло. Спя е било успя. Спор е било двор. Блуден е било муден. Диря е било свиря. Бяс е било просто вас. Секс е било кекс или текст, или дявол го знае какво още, претекст. О, да — вода. А, не — спане. Пир — вир. Грешен — днешен. Тайна — майна. Каквото и да е било казано, аз винаги съм го чувал погрешно. Десетки милиони грешно чути думи! Паника сред редиците ми! Триста дявола! Каква лудница!