Рей Бредбъри

Лисицата и лесът

Още първата вечер имаше фойерверки — неща, които вероятно би трябвало да навяват страх, тъй като биха могли да напомнят за други, много по-ужасни неща; тези обаче бяха прекрасни — ракети, които се издигаха в древния мек въздух на Мексико и пръсваха звездите на сини и бели фрагменти. Всичко бе добро и мило, въздухът бе смес между мъртво и живо, между дъждове и прахоляци, тамян от църквата и пиринчената миризма на тръбата на естрадата, от която гърмяха мощните ритми на „Ла Палома“. Църковната порта бе широко отворена и сякаш някакво грамадно жълто съзвездие бе паднало от октомврийското небе и бълваше огън срещу стените; милион свещи излъчваха цветове и дим. Нови и още по-хубави фойерверки забързаха като комети-въжеиграчи през покрития с плочки площад, блъснаха се в кирпичените стени на кафенето и се втурнаха по горещи жици да се стоварят върху църковната кула, в която можеха да се видят единствено босите крака на момчетата, които ритаха, бутаха и люлееха чудовищните камбани и изтръгваха от тях чудовищна музика. Пламтящ бик излетя на площада и подгони смеещи се мъже и пищящи деца.

— Годината е хиляда деветстотин трийсет и осма. — Уилям Травис стоеше до жена си в края на шумната тълпа и се усмихваше. — Добра година.

Бикът се втурна срещу тях. Двойката се сниши и побягна, следвана от огнени топки, покрай музиката и шумотевицата, църквата и оркестъра. Изтичаха под звездите, като се държаха за ръце и се смееха. Бикът ги подмина, полетял с лекота на раменете на един бягащ мексиканец — бамбукова рамка и обикновен серен барут.

— Никога не съм се забавлявала толкова. — Сюзън Травис бе спряла, за да си поеме дъх.

— Изумително е — каза Уилям.

— Нали ще продължи?

— Цяла нощ.

— Не, имам предвид пътуването ни.

Той се намръщи и потупа джоба си.

— Имам пътнически чекове за цял живот. Забавлявай се. Не мисли. Никога няма да ни намерят.

— Никога ли?

— Никога.

Сега някой палеше гигантски конфети и ги мяташе от високата камбанария на църквата в хаос от дим, тълпата отдолу изпопада от страх и конфетите експлодираха в прекрасни сътресения сред танцуващите крака и мятащите се тела. Навсякъде се усещаше омайната миризма на пържена тортила, мъже седяха в кафенетата на изнесени навън маси с халби бира в кафявите си ръце.

Бикът умря. Огънят от бамбуковите тръби секна и със страшилището бе свършено. Мексиканецът свали рамката от раменете си. Хлапета се струпаха да докоснат великолепната глава от папиемаше, ярките червени рога.

— Хайде да го разгледаме — каза Уилям.

Докато минаваха покрай входа на близкото кафене, Сюзън видя мъжа, който ги наблюдаваше — бял, с бял като сол костюм, синя вратовръзка, синя риза и слабо, загоряло от слънцето лице. Косата му бе руса и права, а сините му очи не се откъсваха от тях.

Изобщо нямаше да го забележи, ако не бяха бутилките край безупречно чистия му лакът — дундесто шише ментовка, строга бутилка вермут, тумбеста коняк и още седем различни бутилки. Пред върховете на пръстите му имаше десет напълнени до половината чашки, от които той отпиваше, без да откъсва очи от улицата, като от време на време примижаваше и стискаше тънките си устни, за да се наслади на вкуса. В другата му ръка димеше тънка хаванска пурета, а на стола до него имаше двадесет картона турски цигари, шест кутии пури и няколко одеколона в кутии.

— Бил… — прошепна Сюзън.

— Спокойно — каза той. — Той е просто никой.

— Видях го сутринта на площада.

— Не се обръщай, продължавай напред. Разгледай този бик от папиемаше. Точно така, задавай въпроси.

— Как мислиш, дали е от Търсачите?

— Не биха могли да ни проследят!

— Може пък да са успели!

— Какъв хубав бик — обърна се Уилям към собственика му.

— Не би могъл да ни проследи двеста години назад, нали?

— Внимавай, за Бога — каза Уилям.

Тя се олюля. Той я стисна силно за лакътя и я помъкна нататък.

— Не се бой. — Усмихна се, за да й вдъхне кураж. — Ще се оправиш. Хайде да идем право в кафенето и да пием пред него. Така ще излезем от подозрение — ако наистина е такъв, за какъвто го мислим.

— Не, не мога!

— Трябва да го направим. Хайде. И казах на Дейвид, че това е нелепо! — Последните думи бяха изречени на висок глас, докато се изкачваха по стъпалата на кафенето.

Ето ни тук, помисли си Сюзън. Кои сме? Накъде сме тръгнали? От какво се боим? Започни от самото начало, каза си тя, мъчеше се да запази самообладание, докато вървеше по кирпичения под.

Името ми е Ан Крайстън; съпругът ми се казва Роджър. Родени сме през 2155 г. И живеем в един свят на злото. Свят като огромен черен кораб, отдалечаващ се от бреговете на здравия разум и цивилизацията, надуващ черната си сирена в нощта и понесъл два милиарда души на борда си, независимо дали го искат или не, към смъртта, към ръба на света, в морето на радиоактивните пламъци и лудостта.

Влязоха в кафенето. Мъжът гледаше право към тях.

Иззвъня телефон.

Звукът стресна Сюзън. Спомни си един телефонен звън двеста години напред в бъдещето, в онази синя априлска сутрин на 2155 г. Спомни си как вдигна слушалката.

— Ан, Рене е! Чу ли? За Пътешествия във времето? Екскурзии до Рим през двайсет и първа преди нашата ера, до битката при Ватерлоо — където и когато се сетиш!

— Рене, стига шеги.

— Не са никакви шеги. Тази сутрин Клинтън Смит замина за Филаделфия през хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Фирмата урежда всичко. Е, не е евтино. Но само си помисли — да видиш горящия Рим, Кублай хан, Мойсей и Червено море! Сигурно вече си получила рекламна листовка по тръбопощата.

Тя отвори вакуумната поща и наистина намери рекламно руло:

Пътешествия във времето АД може да ви дегизира и да ви смеси с тълпата, свидетел на убийството на Линкълн или Цезар! Гарантирано научаване на всеки нужен ви език, за да можете да се движите свободно във всяка цивилизация от всяка епоха, без да събудите подозрения. Латински, старогръцки, староамерикански разговорен. Прекарайте ваканцията си във Времето и на избрано от вас Място!

Гласът на Рене продължаваше да бръмчи в слушалката.

— Двамата с Том заминаваме утре за хиляда четиристотин деветдесет и втора. Уредили са Том да плава с Колумб. Не е ли страхотно!

— Да — промърмори зашеметената Ан. — А какво е мнението на властите за всичко това?

— О, полицията държи фирмата под око. Страхуват се, че хората ще се опитат да се измъкнат от военна повинност, да избягат и да се скрият в миналото. Всеки трябва да остави някакъв залог, дома и имуществото си, за да гарантира, че ще се върне. В края на краищата сме във война.

— Да, войната — промърмори Ан. — Войната.

Стоеше с телефона в ръка и си мислеше — ето го шанса ни, за който говорехме и копнеехме през всички тези години. Този свят не ни харесва. Искаме да избягаме — той от работата си в завода за бомби, аз — от поста си в отдела за бактериологично оръжие. Може би имаме някакъв шанс да се измъкнем, да бягаме векове към някаква дива епоха, в която никога няма да ни открият и да ни върнат, за да горят книгите ни, да цензурират мислите, да попарват умовете ни със страх, да ни вкарват в строй, да ни крещят по радиото…

Намираха се в Мексико от 1938 г.

Погледна покритата с петна стена на кафенето.

На добрите работници на Страната на бъдещето им се позволяваше ваканция в Миналото, за да се спасят от умората и изтощението. Така двамата с мъжа й се върнаха в 1938 г., живееха в стая в Ню Йорк, ходеха на театри и посетиха Статуята на свободата, която все още се издигаше зелена в пристанището. А на третия ден смениха дрехите и имената си и избягаха да се скрият в Мексико!

— Просто трябва да е той — прошепна Сюзън, загледана в непознатия на масата. — Цигарите, пурите, напитките. Издават го. Помниш ли първата ни нощ в Миналото?

Преди месец, през първата им нощ в Ню Йорк преди бягството, бяха пили какви ли не непознати питиета, бяха опитвали и купували странни ястия, парфюми, цигари от стотици редки марки — редки в Бъдещето, където войната бе всичко. Държаха се като глупаци, обикаляха като обезумели магазини, модни салони, магазини за тютюн, за да се върнат едва ли не болни в стаята си.

А сега този непознат постъпваше по същия начин — правеше неща, които би направил само човек от Бъдещето — човек, жадувал години наред за добър алкохол и цигари.

Сюзън и Уилям седнаха и си поръчаха питиета.

Непознатият изучаваше дрехите им, прическите, бижутата… начина, по който вървяха и седяха.

— Стой си спокойно — полугласно каза Уилям. — Дръж се, сякаш цял живот си се обличала по този начин.

— Изобщо не трябваше да се опитваме да бягаме.

— Господи! — възкликна Уилям. — Идва насам. Аз ще говоря.

Непознатият спря пред тях и се поклони. Чу се едва доловимо изтракване на токове. Сюзън се вцепени. Този военен звук! Нямаше начин да го сбърка, също като ужасното чукане на вратата в полунощ.

— Господин Роджър Крайстън — каза непознатият, — не дръпнахте панталоните си, докато сядахте.

Уилям замръзна. Погледна ръцете си, които лежаха невинно на коленете. Сърцето на Сюзън биеше бясно.

— Имате някаква грешка — побърза да отговори Уилям. — Името ми не е Крайслър.

— Крайстън — поправи го непознатият.

— Аз съм Уилям Травис — каза Уилям. — И не виждам какво общо имат панталоните ми с всичко това.

— Извинете. — Непознатият придърпа един стол. — Да кажем, че съм решил, че ви познах, защото не си дръпнахте панталоните. Всеки го прави. В противен случай панталоните бързо се развличат. Намирам се далеч от дома си, господин… Травис, и имам нужда от компания. Казвам се Симс.