Рей Бредбъри

Промеждутък в слънчевата светлина

Пристигнаха в Hotel de Las Floras в един горещ ден в края на октомври. Вътрешният двор гореше от червени, жълти и бели цветя като пламъци, осветяващи малката им стая. Съпругът бе висок, чернокос и блед и изглеждаше сякаш бе шофирал десетте хиляди мили насън; мина през покрития с плочи двор с няколко одеяла на рамо, с изтощена въздишка се хвърли в малкото легло в малката стая. Докато лежеше със затворени очи, жена му, на около двайсет и четири, с руса коса и очила с рогови рамки, се усмихваше на управителя господин Гонзалес и сновеше между стаята и колата. Първо пренесе два куфара, после пишеща машина, като благодари на господин Гонзалес, но решително отказа помощта му. После домъкна огромен пакет мексикански маски, купени в езерното градче Пацкуаро, след което продължи да мъкне по-малки кутии и пакети, че дори и резервната гума — бояха се някой местен да не я търкулне през нощта по калдъръма. Със зачервено от напрежението лице заключи колата и като си тананикаше нещо, провери прозорците и изтича към стаята. Мъжът й продължаваше да лежи със затворени очи на едното легло.

— Господи — промърмори той, без да вдига клепачи. — Това легло е просто ужасно. Пипни го само. Нали ти казах да избереш стая с матраци. — Тупна изтощено дюшека. — Твърдо е като камък.

— Не знам испански — отвърна съпругата и на лицето й започна да се изписва объркване. — Трябваше да дойдеш и сам да говориш със стопанина.

— Виж какво — каза той, отвори сивите си очи и обърна едва-едва глава. — През цялото време шофирах. Ти просто си седеше и се любуваше на гледката. Нали се разбрахме ти да се занимаваш с пари, настаняване, бензин, масло и всичко останало. Вече за втори път попадаме на твърди легла.

— Съжалявам — каза тя, стоеше все така права. Започна леко да нервничи.

— Искам просто да спя нормално през нощта, това е всичко.

— Вече казах, че съжалявам.

— Ти изобщо опипа ли леглата?

— Изглеждаха ми добре.

— Трябва да ги опипаш. — Той тупна дюшека и го сръга отстрани.

Жената седна на своето легло.

— Изглежда ми съвсем нормално.

— Е, не е нормално.

— Може пък моето да е по-меко.

Той се претърколи уморено и протегна ръка, за да опипа другото легло.

— Можеш да спиш на това, ако искаш — добави тя и се опита да се усмихне.

— И то е твърдо — каза той, въздъхна, обърна се по гръб и отново затвори очи.

Никой не проговори, но в стаята стана хладно, макар че цветята отвън пламтяха в зелената трева, а небето бе изумително синьо. Накрая тя стана, грабна пишещата машина и един куфар и тръгна към вратата.

— Къде? — попита той.

— При колата — отвърна тя. — Ще намерим друг хотел.

— Остави багажа — каза мъжът. — Уморен съм.

— Ще намерим друг хотел.

— Сядай, ще пренощуваме тук, Боже мой, и ще се преместим утре.

Тя погледна кутиите, сандъците, багажа, дрехите и гумата. Клепачите й затрепериха. Остави пишещата машина.

— По дяволите! — викна внезапно. — Можеш да вземеш и моя дюшек. Ще спя на пружината.

Той не отговори.

— Вземи дюшека ми — каза тя. — Само престани да говориш за това. Взимай!

Махна завивките и дръпна дюшека.

— Така може да е по-добре — сериозно рече той и отвори очи.

— Господи, вземи ги и двата, мога да спя и върху пирони! — извика тя. — Само спри да мрънкаш.

— Ще се справя някак. — Той извърна глава. — Не би било любезно към теб.

— Най-любезно би било изобщо да не говориш за леглото. Не е чак толкова твърдо, за Бога. Уморен ли си, и на него ще заспиш. Господи Боже, Джоузеф!

— Стига си крещяла — каза Джоузеф. — Защо не потърсиш нещо за вулкана Парикутин?

— След малко. — Тя още стоеше със зачервено лице.

— Провери колко ще струва таксито и конете до вулкана. И виж също небето; ако е синьо, значи днес няма да има изригване. Гледай да не те измамят.

— Мисля, че ще се справя.

Излезе, затвори вратата и се озова пред сеньор Гонзалес, който искаше да знае дали всичко при тях е наред.

Вървеше по улицата покрай прозорците и усещаше слабия дъх на дървени въглища във въздуха. Небето бе синьо с изключение на север (или пък изток или запад, не можеше да каже със сигурност), където над ужасния вулкан се издигаше страховит черен облак. Докато го гледаше, усети как се разтреперва. После намери един едър таксиметров шофьор и започнаха пазарлъците. Цената започна от шейсет песос и бързо падна до трийсет и седем, а на зъбатото лице на мъжа се изписа мрачно поражение. Така! Значи ще дойде утре в три следобед, ясно ли е? Така ще имат време да минат през сивите снегове в равнините, където вулканичната пепел е направила огромна прашна зима мили наред, и да стигнат вулкана по залез-слънце. Ясно ли е?

— Si, señora, ésta es muy claro, si!

— Bueno. — Даде му номера на хотелската им стая и се сбогуваха.

Разходи се безцелно из малките магазинчета за сувенири; отваряше лакираните кутии и вдъхваше острата миризма на камфорово дърво, кедър и канела. Загледа като омагьосана как майсторите изрязват растителни украси със своите блестящи на слънцето инструменти и запълват шарките с червени и сини бои. Градчето се носеше край нея като тиха бавна река, а тя се потапяше в нея и непрекъснато се усмихваше, без сама да го забелязва.

Сепна се и си погледна часовника. Бе минал половин час. Уплашена сянка прелетя през лицето й. Затича се, но след няколко крачки сви рамене и забави ход.

Докато вървеше по застланите с плочи прохладни коридори, под сребристите лампиони на кирпичените стени, една затворена в клетка птица запя сладко, а едно момиче с дълга и мека черна коса седна на небесносиньо пиано и засвири ноктюрно от Шопен.

Погледна прозорците на тяхната стая. Щорите бяха спуснати. Бе три следобед, денят бе свеж. В дъното на вътрешния двор видя сергия за напитки и купи четири бутилки кока-кола. Усмихната отвори вратата на стаята.

— По-бавно не успя ли? — обади се той, обърнат с лице към стената.

— Тръгваме утре, в три следобед.

— За колко?

Тя се усмихна на гърба му, все още с бутилките в ръце.

— Само трийсет и седем песос.

— И за двайсет щеше да стане. Не бива да позволяваш на тези мексиканци да те използват.

— Аз съм по-богата от тях. Ако някой заслужава да бъде използван, това сме ние.

— Не това е идеята. Те обичат да се пазарят.

— А аз се чувствам като кучка, когато го правя.

— В пътеводителя пише, че надуват цената двойно и очакват да я свалиш наполовина.

— Хайде да не вдигаме олелия заради един долар.

— Доларът си е долар.

— Ще го платя от собствения си джоб — каза тя. — Взех малко студени напитки. Искаш ли?

— Какво си взела? — Той се надигна в леглото.

— Кока-кола.

— Знаеш, че не обичам много кока-кола. Ще смениш ли двете с оранжада?

— Моля? — обади се тя, без да помръдва.

— Моля — каза той, гледаше я. — Вулканът активен ли е?

— Да.

— Попита ли?

— Не, погледнах небето. Пушек колкото искаш.

— Трябваше да попиташ.

— Проклетото небе направо се взривява, дявол да го вземе.

— Но откъде да знаем дали утре ще става за посещение?

— Не знаем. Ако не става, ще го отложим.

— Права си. — Той отново легна.

Тя се върна с две бутилки оранжада.

— Не е достатъчно студена — отбеляза той, докато пиеше.

Вечеряха в дворчето — цвърчащи пържоли, грах, чиния испански ориз, вино, подправени праскови за десерт.

— О, забравих да ти спомена — каза небрежно той, докато си бършеше устата. — Проверих сметките за това колко ти дължа за последните шест дни, от Мексико Сити дотук. Казваш, че трябва да ти дам сто двайсет и пет песос, или около двайсет и пет долара, нали?

— Да.

— А по моите сметки излиза, че са само двайсет и два.

— Мисля, че е невъзможно — каза тя, като продължаваше да дълбае прасковата си с лъжичка.

— Смятах го два пъти.

— Аз също.

— Мисля, че нещо си сгрешила.

— Може и така да е. — Тя рязко стана и бутна шумно стола зад себе си. — Да идем да проверим.

Бележникът лежеше отворен до запалената нощна лампа. Провериха сметката заедно.

— Виждаш — тихо рече той. — Три долара разлика. Как се е получило?

— Просто се е получило. Съжалявам.

— Хич не те бива в сметките.

— Правя каквото мога.

— А то не е кой знае какво. Мислех си, че можеш да проявиш малко отговорност.

— Наистина се стараех.

— Забрави да провериш напомпани ли са гумите, избираш стаи с твърди легла, все нещо губиш. В Акапулко изгуби ключа от багажника, запиля някъде манометъра, не можеш да водиш сметки. Трябва да карам…

— Знам, знам, трябва да караш по цял ден и си уморен, пипна стрептококова инфекция в Мексико Сити и се страхуваш да не се повтори, не искаш да натоварваш сърцето си и искаш от мен поне носът ми да е чист и сметките да са наред. Знам всичко това наизуст. Но аз съм само писателка и признавам, че съм направила грешка.

— По този начин няма да станеш много добра писателка — рече той. — Прибавянето е съвсем проста работа.

— Не съм го направила нарочно! — извика тя и захвърли молива. — По дяволите! Сега направо ме е яд, че не съм те измамила нарочно. За много неща ме е яд. Яд ме е, че не изгубих нарочно проклетия манометър. Сега поне щеше да ми е приятна мисълта, че съм те подредила. Яд ме е, че не избрах стаята специално заради твърдите дюшеци. Щях да се посмея хубаво през нощта при мисълта колко те убиват. А сега ме е яд, че не съм объркала нарочно сметките. И на това щях хубаво да се посмея.

— Стига си викала — каза той, сякаш говореше на малко дете.

— Проклета да съм, ако престана да викам.

— Просто исках да знам колко пари са ти останали.