Рей Бредбъри

Студеният вятър и топлият

— Боже мили, това пък какво е?

— Кое?

— Човече, ти сляп ли си? Гледай?

Гарити, служителят при асансьора, се загледа натам, където сочеше портиерът.

В дъблинското утро през главния вход на Ирландски кралски хотел влезе висок грациозен мъж на четиридесетина години, който прекоси преддверието и се отправи към регистрацията, следван от петима по-ниски и също така грациозни младежи и от облак птича песен; всички размахваха ръце във въздуха; очите им се присвиваха, примигваха и блестяха; устните им бяха свити; те смръщваха и отпускаха челата си, които ту побледняваха, ту поруменяваха, а може би и двете неща ставаха едновременно; гласовете им бяха ту безпогрешна пикола, ту флейта, ту мелодичен обой, но винаги в хармония. Шестимата изпълняваха отделни партии, но те бликаха заедно, преливайки се една в друга — същински облак от самосъжаление, докато те цвъртяха и натякваха за несгодите на пътуването и жегата, в която кордебалетът бе летял и повръщал; сега обаче те преминаха с цялото си красноречие и свежия си дъх на одеколон покрай смаяния портиер и замръзналия на мястото си служител при асансьора. После спряха с грациозно побутване при регистрацията, а управителят погледна нагоре и бе залят отвсякъде от тяхната музика. Очите му станаха кръгли като окръжности без център.

— Какво бе това? — пошепна Гарити.

— Питай, ако си нямаш работа — каза портиерът. В същия миг сигналните лампи на асансьора засвяткаха и звънецът иззвъня. Гарити трябваше да откъсне поглед от групата на летовниците и да се понесе нагоре, към небето.

— Моля ви — каза високият фин мъж, леко посивял в слепоочията, — бихме искали една стая.

Управителят се сети къде се намира и каза:

— Имате ли резервация, господине?

— Боже мой, каква резервация! — каза по-възрастният човек, докато другите се захилиха. — Прелетяхме неочаквано от Таормина — продължи високият мъж с тънко изваяните черти на лицето и влажните светлокафяви устни: — Дългото лято така ни бе омръзнало, че всички казаха: „Трябва ни пълна промяна. Нека направим нещо откачено.“ „Какво?“ — попитах аз. „Ами кое е най-невероятното място на този свят? Кажете го и да отидем там.“ Някой спомена за Северния полюс, но това бе глупаво. Тогава аз извиках: „Ирландия!“ Всички изпопадаха. А след като врявата стихна, се втурнахме към летището. Сега слънчевата светлина и сицилийското крайбрежие ни приличат на лимонов шербет и се сливат с нищото. А ние дойдохме тук, за да направим нещо… тайнствено!

— Какво е то? — попита управителят.

— Не знаем точно — каза високият мъж, — но щом го видим, ще разберем, че е същото. То може да се случи, а може и ние да го накараме да се случи, нали така, съдружници?

Съдружниците отговориха с неясно хихикане.

— Ако вие — рече благосклонно управителят — ми кажете какво търсите в Ирландия, бих могъл да ви…

— В никакъв случай — каза високият мъж. — Ние ще се поразмърдаме, ще подушим тук-там и ще опипаме вятъра, за да видим какво ще ни каже. А когато решим загадката и намерим онова, за което сме дошли, вие ще разберете за нашето откритие от крясъците и виковете, нададени от малката ни туристическа група.

— Ама че го рече! — каза с приглушен глас портиерът.

— Е, приятели, да се запишем.

Водачът на летовището се пресегна към ожулената писалка — собственост на хотела; тя му се видя мръсна и затова той извади своята съвършено чиста четиринайсеткаратова златна писалка, с която написа с неясни, но много красиви светлочервени букви името „Дейвид“, последвано от „Снел“, тире и „Оркни“. Отдолу добави: „и приятели“.

Управителят гледаше като хипнотизиран писалката, преди да се сети отново за своята роля в цялата тази работа.

— Господине — рече той, — не съм ви казвал, че имаме свободни места…

— О, не може да нямате, особено за шестима изтерзани пътници, които чувстват остра нужда да си починат от изключителната любезност на стюардесите. Една стая е напълно достатъчна!

— Една ли? — втрещи се управителят.

— Приятели, нали нямаме нищо против, че ще бъдем заедно? — попита по-възрастният човек, без да погледне към своите приятели.

Те нямаха нищо против.

— Вижте какво — каза управителят, като се въртеше неловко на писалището, — случайно имаме две съседни…

— Великолепно! — извика Дейвид Снел-Оркни.

Регистрацията бе уредена; управителят, застанал зад писалището, и посетителите, отдалечени от него, продължаваха да се разглеждат мълчаливо. Накрая управителят каза:

— Портиер! Бързо! Занеси багажа на господата в…

Портиерът бе вече изтичал, за да погледне отвън.

— Не, нямаме — небрежно махна с ръка Дейвид Снел-Оркни, — пътуваме без багаж. Тук сме само за двайсет и четири часа, може би дори за дванайсет и затова носим само по един чифт бельо в горните си дрехи. А после се връщаме в Сицилия и нейния топъл здрач. Ако искате, да платя предварително…

— Няма нужда — каза управителят, подавайки ключовете на портиера. — Моля, четиридесет и шеста и четиридесет и седма.

— Готово — отговори портиерът.

И също като някое овчарско куче, което мълчаливо захапва и побутва обраслата с дълго руно, блееща и глуповато усмихната овца, той поведе живописната групичка към асансьора, кацнал точно в този миг.

Зад писалището застана съпругата на управителя със студени очи.

— Да не си се побъркал? — пошепна разпалено тя. — Защо го направи? Защо?

— През целия си живот — рече колкото на съпругата си, толкова и на себе си управителят — съм искал да видя не само един, а десет комунисти, наредени един до друг, не двама, а двайсет голи нигерийци и не трима американски каубои, а само един дебелак, несвикнал със седлото. Така че не мога да си позволя да изпусна този букет от шест парникови рози. Мег, зимата в Дъблин е дълга и това може да остане единственото интересно нещо от цялата година. Чакай и внимавай какво ще се случи.

— Смахнат — каза тя.

Докато те наблюдаваха, асансьорът, чийто товар едва ли бе по-голям от пуха, издухан от някое глухарче, отфуча нагоре.

Бе точно по пладне, когато серията от случайни съвпадения на обстоятелствата започна да клони към свръхестественото.

Ирландски кралски хотел се намира на половината път между Тринити Колидж — да ме простите, че го споменавам — и парка „Свети Стефан“, за който важи почти същото; отзад наблизо е Грефтън Срийт, където човек може да си купи сребро, стъклария и бельо, или чудесни дрехи, ботуши и шапка за конен лов с онези проклети песове; а още по-хубаво е да хлътне в кръчмата на Хийбър Фин за една подходяща порция питие с приказки, като най-доброто съотношение в такъв случай е около час пиене с два часа приказки.

Най-често при Фин са тези момчета: Нолан, знаете го; Тимълти — никой не би могъл да го забрави; Майк Макгир, който определено е приятел на всички; другите са Ханахан, Флеърти, Килпатрик, а понякога, когато Бог навярно е малко небрежен и човек може да си спомни за Йов — и отец Лиъм Лиъри, който цъфва като самата Справедливост и постепенно се превръща в същинско Милосърдие.

Ето, това е групата. Сега е точно по обяд, така че от Ирландския кралски хотел не може да излезе никой друг, освен Снел-Оркни и неговите пет канарчета.

И това стана причина за първото от поредицата смайващи събития.

Защото отдолу идваше самият Тимълти, разкъсван от жестоко колебание между сладкарниците и кръчмата на Хийбър Фин.

Навярно си спомняте, че Тимълти работи по за ден-два в пощата, но само когато бъде принуден от Отчаянието, Глада, Недостига и другите Злини. А сега, отдаден на мързела до следващия ужасен момент, той долови някаква миризма, сякаш след сто милиона години райските врати се бяха разтворили широко и го приканваха да се върне. И Тимълти погледна нагоре, за да разбере защо вятърът бе задухал откъм райските градини.

Причината за вятъра бе, разбира се, Снел-Оркни и неговите любимци, напуснали клетката.

— Повярвайте ми — разказваше след години Тимълти. — Усетих как очите ми изскочиха като от силен удар по главата, а в косата ми запълзя нов път.

Тимълти замръзна на мястото си, докато гледаше как групата на Снел-Оркни се спуска по стъпалата и завива зад ъгъла. В същия миг той предпочете някои по-сладки неща от сладкишите и се втурна по по-дългия път до Фин.

В същото време Дейвид Снел-Оркни и петимата останали минаха покрай една просякиня, застанала на ъгъла, която свиреше на арфа. До нея, тъй като нямаше какво друго да прави, освен да запълва времето си с танци, бе самият Майк Макгир, който здравата подскачаше соло в танца за двама „Леко по полето“. Както танцуваше, Майк Макгир чу някакъв звук, подобен на топъл вятър откъм Хебридските острови. Той не бе съвсем като чуруликане или подсвирване, а приличаше по-скоро на звук от магазин за птици, когато звънчето звънва и човек потъва в хоровата песен на дребни дългоопашати папагали и гукането на гълъби. Той го чу въпреки тропота на обувките и звъна на арфата. Замръзна посред танца.

Дейвид Снел-Оркни и петимата минаха покрай него като усмивката на тропиците и му махнаха с ръка.

Преди да разбере какво прави, Майк махна в отговор и едва след това замръзна и притисна ръката си към гърдите.

— Дявол да го вземе, какво съм се размахал! — викна той, без да знае на кого. — Нали не ги познавам.

— Бог да ти е на помощ! — рече арфистката на своята арфа и прекара пръсти по струните.

Сякаш притеглен от някаква необикновена прахосмукачка, поглъщаща всичко пред себе си, Майк последва групата по улицата.

По този начин той можеше да ползва две от сетивата си — обонянието и слуха.

На следващия ъгъл Нолан, напуснал кръчмата на Фин заради разправия със самия собственик, се сблъска с Дейвид Снел-Оркни. Двамата се олюляха и потърсиха опора един в друг.

— Добър ден! — рече Дейвид Снел-Оркни.