Рей Бредбъри

Нощен разговор за ваша сметка

Чудеше се какво му припомни това старо стихотворение, но то се въртеше из главата му:

Какво ще стане, помисли, какво ще стане, ако внезапно жиците по неизброими черни стълбове попият многословния потоп, минаващ по цяла нощ и всяка нощ, и съхранят те чувствата и смисъла на всичко?

Той се замисли. Как беше по-нататък? А, да…

И врязани като трион в нощта, те всичко съберат по философски и думите назад избълват, тъй както слабоумното дете.

Той пак се позамисли. Как продължаваше?… Чакай…

Тъй звярът безразсъден, събрал съкровище от гласни и съгласни, като по чудо съхранява само лошия ни пример и знае ли с уста, процежда непонятен шепот с ритъм на пулс — брътвеж, при всеки дъх изфъфлен. Тъй някой нощем се пробужда от остър звън и вдига телефона и чува глас като гласа на дух Свети, дошъл далеч от мъглявините — това чудовище, стаено в жиците. което със свистене и призвуци през лудостта ма континентите и времето ти казва Ало! и след това отново — Ало!

Той си пое дъх и довърши:

На тази тъпа твар — звяр електронен, сляп и безпросветен, човече мъдър, как ще отговориш ти?

Той седеше безмълвен.

Той, един осемдесетгодишен мъж. Седеше в пустата стая на пустата къща на една пуста улица в един пуст град на пустата планета Марс.

Седеше и чакаше, както бе стоял досега — вече петдесет години.

На масата пред него имаше телефон, който не се бе обаждал от много, много време.

А сега телефонът избръмча в някакво потайно приготовление. Може би то именно му бе припомнило стихотворението…

Ноздрите му потрепнаха. Зениците се разшириха.

Телефонът отново избръмча леко.

Той се наведе напред с поглед, впит в телефона.

Телефонът… иззвъня.

Дръпна се рязко назад и столът падна. Той извика, изкрещя:

— Не!

Телефонът пак иззвъня.

— Не!

Той се пресегна, стигна го и го блъсна о масата. Апаратът падна от поставката точно в момента, когато звънеше за трети път.

— Не… о, не, не — едва произнесе той, като прикри гърди с ръцете си, главата му се тресеше, в краката му беше телефонът. — Това е невъзможно… не може да бъде…

Защото сега той бе сам в стаята в пустата къща на планетата Марс, където не живееше никой друг, жив бе само той, кралят на Безплодния хълм…

И все пак…

— … Бартън…

Някой го повика по име.

Не. Някъде далеч в пустинните земи нещо цвърчеше като щурци и цикади.

Бартън? — помисли си той. — Та това… Това съм аз!

Тъй отдавна не бе чувал някой да произнася името му, че го бе забравил. А пък не можеше сам себе си да вика по име. Той никога не беше…

— Бартън — чу се от слушалката. — Бартън. Бартън. Бартън.

— Млъкни! — изкрещя той.

Ритна слушалката и се наведе запъхтян и облян в ситна пот, за да вдигне телефона на мястото му.

Но преди да го стори, онова проклето нещо отново иззвъня.

Този път той му се закани с юмрук, после стисна слушалката, сякаш да удуши звука, но като видя, че ставите на пръстите му са побелели, отпусна я и се вслуша в мембраната.

— Бартън — произнесе далечен глас, може би на милиони мили далеч от него.

Той изчака сърцето си да се поуспокои и отвърна:

— Бартън е на телефона.

— Добре, добре — рече гласът, сега само на милион мили оттам. — Знаеш ли кой ти се обажда?

— Господи! — възкликна старецът. — За половината ми живот сега за пръв път ми се обаждат… трябва ли да си правим шеги?

— Прощавай. Глупаво е от моя страна. Ти, естествено, няма да познаеш собствения си глас по телефона. Никой не може. Всички ние сме свикнали да възприемаме гласа си само през костта на черепа. Бартън, обажда се Бартън.

— Какво?!

— А ти какво си помисли? — попита гласът. — Че е капитанът на някой кораб? Да не би да си помислил, че някой е дошъл да те спаси?

— Не.

— Коя дата сме?

— 20 юли 2097 година.

— Боже мой! Шестдесет години! И ти оттогава стоиш и чакаш да дойде кораб от Земята?

Старецът кимна.

— Е, сега, старче, разбра ли кой съм?

— Да. — Той потръпна. — Спомних си. Ние сме един и същ човек. Аз съм Емил Бартън и ти си Емил Бартън.

— С една малка разлика — ти си на осемдесет, а аз само на двадесет години. Целият живот е пред мен!

Старецът се усмихна и после заплака. Седеше и държеше слушалката в ръка като загубено, уплашено дете. Разговорът бе непоносим и не биваше да продължава, но той все пак не затваряше. Като дойде на себе си, доближи слушалката до устата си и извика:

— Ей, ти там! Слушай! Господи, само да можех да те унищожа! Но как? Ти си само глас. Да можех да ти покажа колко самотни бяха тези години. Престани, унищожи се! Да знаеше само какво е да се промениш от това, което си ти, до това, което съм аз днес, тук, сега, на този край на телефона.

— Изключено! — изсмя се някъде отдалеч гласът на младия Бартън. — Не мога да ти кажа дали изобщо някога ще получиш това повикване. Всичко е техника. Ти говориш със записи, нищо повече. Сега е 2037 година. Шестдесет години от твоето минало. Днес на земята избухна атомна война. Всички колонии бяха извикани от Марс и всички заминаха с ракетите. Мен ме забравиха.

— Спомням си — промълви старецът.

— Сам на Марс — изсмя — се младият глас. — Месец, а може би и година, но какво от това? Имам храна и книги. В свободното си време направих колекция от записи. Десет хиляди думи, реплики с моя глас, свързани с телефонни системи. През следващите месеци ще ти се обаждам и ще има с кого да си говоря.

— Да.

— След шестдесет години моите собствени записи ще ми се обаждат. Не вярвам, разбира се, че тогава още ще бъда на Марс и това е просто една моя хубава шега, нещо да си запълвам времето. Наистина ли си ти, Бартън? Наистина ли съм аз?

От очите на стареца бликнаха сълзи.

— Да.

— Аз направих хиляди Бартъновци, записи, реагиращи на всякакви въпроси, в хиляди марсиански градове. Цяла армия от Бартъновци по целия Марс, докато чакам корабът да се върне.

— Глупак — старецът уморено поклати глава. — Ти чака шестдесет години. Ти остаря в чакане, винаги сам. И сега ти си станал аз и пак си сам в пустите градове.

— Не се надявай да ти съчувствам. Ти си като скитник в чужда страна. Аз не мога да бъда тъжен. Аз съм жив, когато правя тези записи. И ти си жив, когато ги слушаш. И ние не можем да се разбираме един друг. Нито можем един друг да се унищожим, макар че разговаряме двамата — единият като автомат, другият — топло и човешки. Аз съм човек сега. Ти ще бъдеш човек по-късно. Това е лудост. Аз не мога да плача, защото не познавайки бъдещето, мога да бъда само оптимист. Тези скрити записи оживяват само при емоционален стимул от твоя страна. Можеш ли да искаш от един мъртвец да плаче?

— Престани! — извика старецът. Усети познатото пъплене на болката. Мрачина и гадене се надигнаха в него. — Боже мой, ти си бил безсърдечен. Махни се!

— Бил съм ли, старче? Аз съм. Докато тези ролки се въртят, докато броячи и тайни електронни очи четат, подбират и подреждат думите, които трябва да ти изпращат, аз ще бъда млад и жесток. И ще продължавам да бъда млад и жесток дълго след твоята смърт. Дочуване.

— Почакай! — извика старецът.

Телефонът щракна.

Дълго време Бартън държа слушалката в ръка. Сърцето му се сковаваше от остра болка.

Каква лудост е било това. Колко глупави, нелепи и екзалтирани са били онези начални самотни години в младостта му, когато инсталираше телефонните мозъци, записите и програмираше повикванията.

Телефонът иззвъня.

— Добро утро, Бартън. Обажда се Бартън. Седем часът е. Ставай и се радвай на живота!

Пак!

— Бартън? Обажда се Бартън. На обед имаш да ходиш до град Марс да инсталираш телефонен мозък. Рекох да ти припомня.

— Благодаря.

Телефонът!

— Бартън? Бартън е. Не искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“?

— Добре.

— Довиждане. До скоро виждане.

Ззззънннн!

— Ти ли си, Бартън? Хрумна ми да ти се обадя. Горе главата и тъй нататък. Утре следобед трябва да пристигне да ни вземе спасителният кораб.

— Да, утре, утре, утре, утре.

Изщракване.

Но годините изгаряха една по една, оставаше само димът. Бартън бе обезгласил коварните телефони и техните уместни, винаги уместни остроумия. Трябваше да му се обадят чак като навърши осемдесет, ако дотогава е още жив. И ето днес телефонът звъни, миналото диша в ухото му, шепне, припомня.

Телефонът!

Остави го да си звъни.

Няма да вдигам, помисли си той.

Звън!

Там въобще няма никой, помисли той.

Звън!

Все едно със себе си да говориш, помисли той. Само че по-друго. Господи, колко по-различно!

Усети, че ръката му вдига телефона.

— Здравей, стари Бартън, тук е младият Бартън. Днес навърших двадесет и една! През последната година монтирах телефонни мозъци в още двеста града. Целия Марс съм заселил с Бартъновци!

— Да. — Старецът си припомни онази нощ преди шестдесет години, когато сновеше из сините хълмове и железните долини с камион, пълен с разни машинарии, подсвиркваше си и бе щастлив. Още един телефон, още една връзка. Да правиш нещо. Нещо умно, хубаво и тъжно. Скрити гласове, скрити, скрити. В онези младежки години, когато смъртта не бе смърт, времето не бе време, а старостта бе слабо ехо от дългата пещера на предстоящите години. Този млад идиот, този садистичен глупак хич не се е замислял, че един ден ще жъне каквото е посял.