Рей Бредбъри
Деветнадесетата
Започваше да се здрачава. Беше късен следобед. Карах по Мотор Авеню и изведнъж забелязах стареца, който вървеше от другата страна на пътя и събираше изгубени топки за голф.
Набих спирачки толкова рязко, че за малко да се размажа в предното стъкло.
Останах на място по средата на улицата десет секунди (други коли нямаше), после бавно потеглих назад (все още никакви коли), докато не успях да погледна в дерето над оградата на игрището и да видя как старецът се навежда, за да вдигне поредната топка и да я пусне в кофата в ръката си.
Не, помислих си. Да. Не.
Отбих, паркирах и останах за миг в колата. Чудех се какво да правя. Поради някаква причина, която така и не можех да обясня, очите ми се напълниха със сълзи. Най-после слязох, изчаках няколкото преминаващи автомобила, прекосих улицата и се насочих към игрището, а старецът пое на север.
Срещнахме се на петдесетина крачки от мястото, откъдето влязох.
— Здравейте — каза той спокойно и кимна.
— Здрасти — казах аз.
— Хубава вечер. — Той хвърли поглед към поляната и после към кофата си. Беше пълна до половина.
— Имате ли късмет? — попитах аз.
— Вижте сам. — Той посочи кофата.
— Доста добре — казах аз. — Мога ли да ви помогна?
— Какво? — обърка се той. — Да търсим още ли? Не.
— Нямам нищо против — казах аз. — След още пет минути ще се стъмни. По-добре да ги открием преди да е станало късно.
— Прав сте — съгласи се той и ме огледа с любопитство. — Защо го правите?
— Баща ми идваше тук преди години — казах аз. — Винаги намираше по нещо. Доходите му не стигаха и понякога продаваше топките, за да изкара някой и друг долар.
— Ясно — каза старецът. — Идвам тук два пъти седмично. Миналата седмица продадох достатъчно и заведох жена си на ресторант.
— Зная — казах аз.
— Какво?
— Сетих се — казах аз. — Да вървим. Ей там има една. И още една при оградата. Ще отида да я взема.
Отидох до оградата, взех топката, върнах се при стареца и стоях кротко, докато той изучаваше лицето ми.
— Защо плачете?
— Така ли? Виж ти. Може да е от цветята. Алергичен съм.
— Познаваме ли се? — внезапно попита той.
— Може би.
Казах му името си.
— Проклет да съм — тихо се засмя той. — Фамилното ми име е същото. Не мисля, че сме роднини.
— Надали — казах аз.
— Защото иначе щях да се сетя. Ако бяхме роднини. Или ако сме се срещали преди.
Господи, помислих си, ето как става. Алцхаймер е едно нещо. А да си отидеш завинаги — съвсем друго. Но и в двата случая забравяш. Сигурно след като преминеш оттатък, паметта не ти трябва.
Старецът стоеше и гледаше как мисля. Стана му неудобно. Взе топката от ръката ми и я пусна в кофата.
— Благодаря.
— Там има още една — казах аз, затичах се надолу по склона и я донесох, като бършех очите си.
— Все още често идвате тук.
— Все още ли? Защо не? — попита той.
— Нищо, просто се чудя — казах аз. — Ако някога реша просто ей така да изляза на лов, ще ми е по-леко, ако сте тук.
— Със сигурност — съгласи се той.
Отново се загледа в лицето ми.
— Странна работа. Навремето имах син. Добро момче. Но си отиде. Така и не разбрах къде.
Зная, помислих си. Но не той си отиде, а ти. Сигурно така и трябва. На сбогуване хората сякаш си тръгват, а всъщност ти си онзи, който си тръгва, отдалечава се и изчезва.
Слънцето вече беше залязло и двамата вървяхме в мрака, нарушаван от самотната лампа от другата страна на улицата. Видях последната топка на няколко крачки вляво от стареца и кимнах. Той отиде при нея и я взе.
— Е, мисля че за днес бяхме дотук — каза той и ме погледна в очите. — Накъде сте?
Отърсих се от мислите си и погледнах напред.
— Всяко игрище за голф ли има деветнадесета дупка?
Старецът също погледна напред в мрака.
— Да. Разбира се. Трябва да е някъде там.
— Искате ли да пийнем по нещо?
— Много любезно от ваша страна. — В очите му се мярна неувереност. — Но…
— Само по едно — настоях аз.
— Късно е — каза той. — Трябва да тръгвам.
— Накъде?
Неподходящ въпрос. Неувереността в очите му се засили. Наложи му се да се напрегне, за да измисли някакъв неубедителен отговор.
— Ами… разбирате ли… мисля, че…
— Не, недейте. Мразя да проявявам любопитство.
— Няма нищо. Е, трябва да тръгвам.
Пое ръката ми и изведнъж я сграбчи, стисна я здраво и впи поглед в очите ми.
— Познаваме се отнякъде — извика той. — Нали?
— Да — казах аз.
— Но откъде? Откога?
— Отдавна.
Не пускаше ръката ми, стискаше я толкова здраво, сякаш иначе щеше да се срути на земята.
— Как ви беше името?
Казах му го.
— Странно — промърмори той. — И аз се казвам така. Ама че работа. Да се срещнем тук. С еднакви имена.
— Така излиза.
Опитах се да измъкна ръката си, но не се получи. Когато най-накрая успях, веднага я стрелнах напред и този път аз сграбчих неговата.
— Следващия път — казах — при деветнадесетата дупка?
— При деветнадесетата — каза той. — Ще дойдете пак ли?
— Да, щом вече знам къде сте. Приятно място за разходка и търсене.
— Малцина са мухльовците като мен. — Той погледна тревата. — Малко е самотно.
— Ще се опитам да идвам по-често.
— Казвате го просто от любезност.
— Не. Кълна се във всичко свято.
— Добра клетва.
— Най-добрата.
— Е… — Сега вече беше негов ред да измъква ръката си и да я разтърка, за да възстанови кръвообращението си. — Тук май нищо не остана.
И бавно се отдалечи. На десетина крачки по-нататък видя последната топка и я вдигна. Кимна и ми я метна.
Хванах я с лекота и я стиснах, както дете стиска подарък.
— Деветнадесетата — тихо каза той.
— Със сигурност — отговорих му.
И той изчезна в мрака.
Стоях там, а сълзите ми се стичаха по бузите и капеха върху топката, която бях пъхнал в джоба на ризата си.
Чудя се дали ще дойде на сутринта?
Информация за текста
© 2001 Рей Бредбъри
© 2002 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
The Nineteenth, 2001
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008
Публикация: Рей Бредбъри. От прахта родени. ИК „Бард“, 2002 г.
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008
Издание:
Рей Бредбъри. От прахта родени.
ИК „Бард“, 2002 г.
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8315]
Последна редакция: 2010-07-09 14:21:11
