Рей Бредбъри
Разговор по затворената верига
Защо си спомни изведнъж това старо стихотворение? Сам дори не можа да си го обясни, но то изплува в съзнанието му:
Представете, представете си още веднъж,
че висящите по черните стълбове жици
са всмукали милиардите потоци човешка реч,
която са слушали непрекъснато ден и нощ
и са съхранили нейния смисъл и значение…
Той се запъна. Как беше по-нататък?
Осемдесетгодишният старец седеше сам самичък в тая запустяла къща, на тая запустяла улица в запустелия град, на запустялата планета Марс. Седеше, както бе седял последните шестдесет години — седеше и чакаше.
На бюрото пред него имаше телефон. Телефонът, който много отдавна не беше позвънявал. И неочаквано телефонът се разтресе, сякаш се готвеше тайно за нещо.
Ноздрите на стареца се издуха. Очите му се разшириха.
Телефонът задрънча тихо, почти беззвучно. Старецът се наведе и впери недоумяващи очи в телефона.
Телефонът бе прозвънял!
Старецът скочи, дръпна се от телефона рязко назад, столът се катурна на пода. И тогава старецът изкрещя, изкрещя, колкото имаше сили:
— Не!
Телефонът извъня отново.
— Не-е-е!…
Старецът понечи да вземе слушалката, протегна треперещата си ръка — и бутна апарата. Телефонът падна на пода точно в момента, когато зазвъня за трети път.
— Не, не… о, не… — повтаряше старецът тихичко, като клатеше глава и притискаше ръце към гърдите, а телефонът в краката му продължаваше да звъни. — Това е невъзможно… не може да бъде…
Защото, колкото и да е странно, той беше сам самичък в безлюдната къща, в безлюдния град на планетата Марс, където не бе останало друго живо същество освен него, единствения владетел на цялата тая пустош…
И все пак…
— Бартън!…
Някой го викаше.
Не, счуло му се е. Просто нещо писукаше в слушалката.
„Бартън?! — замисли се той. — Ами да, нали това съм аз!…“
Старецът толкова отдавна не бе чувал името си, че го беше почти забравил. Не беше от хората, способни да разговарят сами със себе си. Той никога…
— Бартън!… — гласът идваше сякаш много отдалеч, от разстояние един милиард мили.
Старецът изчака сърцето му да отмери още три удара, после каза:
— Бартън е на телефона…
— Е, най-сетне — отвърна гласът, приближил се вече на милион мили. — Познай кой ти се обажда!
— По дяволите! — ядоса се старецът. — За първи път ми звънят от половин век насам, а си правят майтап…
— Извинявай. Наистина глупаво излезе. Трябваше да се досетя, че няма да познаеш собствения си глас. Никой не би познал собствения си глас. Той ни звучи доста изменен… С теб говори Бартън.
— Какво?
— А ти какво си помисли? Че ти се обажда командирът на ракетата, долетяла на Марс, за да те спаси, това ли си помисли?
— Не, но…
— Коя дата сме днес?
— 20 юли 2097-а година.
— Боже мой! Шестдесет години са минали. И нима ти през цялото това време все си чакал да пристигне ракета от Земята?
Старецът мълчаливо кимна.
— Слушай, старче, нали вече знаеш кой ти се обажда?
— Знам. — Той трепна: — Спомних си. Ние с теб сме едно и също лице. Аз съм Емил Бартън, и ти си Емил Бартън.
— Но между нас има съществена разлика. Ти си на осемдесет, а аз — на двадесет. Животът е още пред мен…
Изведнъж, както се смееше, старецът се разрида. Седеше, държеше слушалката в ръка и се чувствуваше като глупаво, загубило се дете. Този разговор е абсолютно безсмислен, би трябвало да го прекрати — и въпреки това щом се посъвзе, старецът притисна слушалката до ухото си и рече:
— Ей, ти там! Слушай… О, господи, ако можех някак да те предвардя! Но как? Нали ти си всъщност само един глас. Ако можех да те предупредя какви години на самота те очакват… О̀време сложи край на всичко! Не чакай! Ако можеше да знаеш какво значи да се превърнеш от това, което си ти, в това, което съм аз днес…
— Невъзможното е невъзможно — засмя се младият Бартън. — Аз дори не мога да узная дали си отговорил на позвъняването ми. Всичко е автоматика. Ти разговаряш със записа, а не с мен. Сега е 2037-а година, за теб ще е преди шестдесет години. Всички колонисти бяха извикани от Земята. И те напуснаха Марс отлетяха с ракетите. А аз закъснях…
— Помня — прошепна старецът.
— Сам самичък съм на Марс — разсмя се младият глас. — Месец ли, година ли ще продължава, все ми е едно. Продукти имам, книги също. В свободното си време подбрах фонотека от десет хиляди думи — отговорите са издиктувани пак с моя глас и са включени към телефонните релета. Така сам на себе си ще звъня, ще си имам събеседник… Моите записи ще ми позвънят дори и след шестдесет години, стига да съм още на Марс, макар че не вярвам да остана толкова години. Просто ми хрумна тая необикновена идея, за да убия някак времето си. Наистина ли си ти, Бартън? Ти — всъщност аз?
Сълзи капеха от очите на стареца.
— Да, да…
— Създадох хиляда Бартъновци, хиляда магнетофонни записа с всички възможни въпроси и съответно отговори. Разположих цялата тая армия Бартъновци във всички градове уа планетата, докато чакам да се върнат ракетите…
— Глупак! — Старецът уморено поклати глава. — И ще има да чакаш така шестдесет години. Ще остарееш в очакване, и през цялото време ще си все сам. Ще се превърнеш в това, което съм аз сега и както преди ще си все така сам самичък в тия запустели градове…
— Не разчитай на съчувствието ми. Ти си ми съвсем чужд като пришълец от друг свят. Защо да бъда тъжен? Нали сега съм жив, когато диктувам записите. И ти, когато ще ги слушаш, ще бъдеш жив. Но ние всъщност никога няма да разговаряме истински. Нито един от нас няма да може да предупреди другия, да го предварди, колкото и да се надвикваме, единият автоматически, другият по човешки страстно. Аз живея в днешното време. Ти живееш в утрешното време. Нека да е безсмислица. Защо да хленча — бъдещето не ми е известно, а щом е така, аз си оставам оптимист. Скрил съм записите, за да не ги унищожиш. Те ще се включват само при точно определени дразнители от твоя страна. Можеш ли да накараш мъртвия да се разплаче?
— Престани! — викна старецът. — Пак го бе свила познатата болка. — Боже, колко си бил безсърдечен! Махай се!
— Защо „бил“? Аз съм. Докато лентата се върти и скритите електронни очи четат, избират и трансформират думите, аз ще съм млад — и ще съм жесток. Ще остана млад и жесток дори и тогава, когато ти ще си отдавна умрял. Довиждане…
— Почакай! — извика старецът.
Щрак.
Бартън дълго седя така, стискайки в ръка онемялата слушалка. Сърцето му причиняваше непоносима болка. Какво безумие! Млад е бил тогава, безразсъден, през ония първи години на самотата, когато вдъхновено монтираше тия управляващи вериги, ленти, схеми, когато програмираше на релето за времето тия обаждания…
Телефонът можеше да звънне по всяко време. Например:
— Добро утро, Бартън! Обажда ти се Бартън. Часът е седем. Хайде, надигай се, ставай!
Или:
— Бартън ли е? Обажда се Бартън. Днес трябва да заминеш за Марс Таун, да монтираш там телефонния мозък. Исках да ти напомня…
— Благодаря.
Ново позвъняване:
— Бартън ли е? На телефона е Бартън. Искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“ ли?
— Добре.
— Значи ще се видим там. Довиждане…
3-з-з-ъън-н-н!
— Ти ли си? Исках да те окуража. Не бива да провесваш нос. Спасителната ракета може още утре да пристигне…
— Точно така. Утре — утре — утре — утре…
Щрак.
Но годините се изнизаха като дим. И Бартън сам бе заглушил коварните телефонни обаждания с хитроумните реплики. Телефонът щеше да позвъни отново в деня, когато Бартън навършеше осемдесет години, ако е жив дотогава. И днес телефонът звънна, и миналото нахлу отново, то нашепва, напомня…
Телефонът!
„Нека звъни. Изобщо не съм длъжен да се обаждам“ — помисли си Бартън.
Пак звънна!
„Нали ти знаеш, че там няма никой!“
Продължава да звъни!
„Уж сякаш разговарям сам със себе си — помисли си Бартън, — но има разлика. Господи, и каква разлика!…“
Усети как ръката му сама вдигна слушалката.
— Ало, старият Бартън ли е? Обажда се младият Бартън. Днес навършвам двадесет и една. През изтеклата година монтирах гласове-мозъци още в двеста града. Заселих целия Марс с Бартъновци…
— Да, да…
Старецът си спомни оная нощ, преди шестдесет години, когато препускаше през планини и долини с камиона, натоварен с всякаква техника, и щастлив си подсвиркваше. Още един апарат, още едно реле. Поне си има занимание. Остроумно, необикновено и тъжно. Скрити гласове. Скрити, добре замаскирани. В ония младежки години смъртта за него не бе смърт, времето не беше време, а старостта му се струваше като някакво едва доловимо ехо от дълбоката бездна на безкрайно далечните години. Млад идиот, садист, глупак, който дори и не помисляше, че попарата, която дроби сега, пак сам ще трябва да сърба…
— Снощи — разправяше двадесет и една годишният Бартън — седях сам в празния киносалон в центъра на безлюдния град. Гледах един стар филм с Лаурел и Харди. Да знаеш как се смях!…
— Да, да…
— Измислих нещо ново. Записах гласа си хиляда пъти върху една и съща лента. После я пуснах през високоговорителя — звучи така, сякаш хиляда души говорят. Знаеш ли, че шумът на тълпата успокоява, И още нещо измайсторих: вратите на къщите да похлопват, деца да пеят, грамофони да свирят, всичко, разбира се, е автоматика. Ако само слушаш и не надзърташ през прозорците, впечатлението е поразяващо. Но погледнеш ли, илюзията изчезва. Изглежда, самотата почва да ми действува…
— Това е първият сигнал — рече старецът.
— Какво?