Рей Бредбъри

Тейнджърийн

Една вечер преди около година вечерях сам в един чудесен ресторант. Чувствах се добре и бях доволен от свършеното от мен (много приятно чувство, когато си навлязъл в осмото си десетилетие), когато, докато отпивах от втората си чаша вино, погледнах към келнера. Дотогава беше присъствал само като смътна фигура зад рамото ми или някъде отстрани.

Беше като един от онези мигове в киното, когато филмът трепва и замръзва на един кадър. Дъхът ми секна.

Познавах този келнер. И знаех, че не съм го виждал от цяла вечност. Беше на моите години, но въпреки това успях да го позная. Затова, когато той се доближи, за да напълни чашата ми, се осмелих да го заговоря.

— Мисля, че ви познавам.

Келнерът ме погледна.

— Не, не мисля…

Същото чело, същата прическа, същите уши, брадичка, същото тегло като преди половин век. Лицето му не се беше променило.

— Преди петдесет и седем години — казах аз. — Преди войната.

Погледът на келнера се плъзна настрани, после отново се насочи към мен.

— Не, не ми се вярва…

— Хиляда деветстотин тридесет и девета — казах аз. — Бях на деветнадесет. Трябва да сте вие.

— Тридесет и девета? — Погледът се спря върху веждите ми, ушите, носа и накрая върху устата ми. — Не ми изглеждате познат.

— Е, по онова време косата ми беше светла, тежах двадесетина килограма по-малко, нямах пари за костюми и обичах в събота вечер да ходя в парка да слушам самозваните оратори. Винаги имаше интересни сблъсъци.

— Пършинг Скуеър — кимна келнерът и леко се усмихна. — Да, да. Разбира се. Веднъж се отбих за малко. През лятото на тридесет и девета. Пършинг Скуеър.

— Повечето бяхме просто мотаещи се младежи, деца, самотници.

— На деветнадесет всеки е самотник. Можеш да правиш всичко, дори да слушаш горещия въздух.

— Имаше много такива. — Виждах, че съм го заинтригувал. — Бяхме малка банда — не като днешните, а пет-шест момчета, близки приятели. Нямахме пари, затова просто се мотаехме, а от време на време отскачахме за по бира. Искаха ни личните карти и единственото, което получавахме, беше кола. Май струваше двадесет и пет цента. И можеше да висиш над нея цял час и да зяпаш тълпата в бара и по масите.

— Бар „Петрели“. — Келнерът докосна устата си, сякаш думите му го бяха изненадали. — Не съм се сещал за него от години. Но не си спомням да съм бил там с вас — добави нервно той. — Как се казвате?

— Никога не сте знаели. Просто се обръщахме един към друг с „хей“ или „ти“. А понякога си измисляхме имена. Карл, Дъг, Джуниър. Вие май бяхте Рамон.

Очите на келнера станаха като палачинки.

— Откъде знаете? Сигурно сте чули…

— Не, просто се сетих. Рамон, нали?

— Говорете по-тихо.

— Рамон? — попитах тихо аз.

Той отсечено кимна.

— Е, беше ми приятно…

Понечи да си тръгне, но го спрях.

— Кръстосвахме из града, бяхме петима или шестима, и една вечер един от тайфата ни почерпи в заведението за френски сандвичи до Сити Хол. Благодетелят ни непрекъснато пееше, където и да отидем. Пееше и се смееше, смееше се и пееше. Как се казваше той?

— Сони — ненадейно отговори келнерът. — Сони. И онова лято пееше стотици пъти една и съща песен.

— „Тейнджърийн“ — казах аз.

— Господи, каква памет!

— „Тейнджърийн“.

Джони Мърсър я беше написал. Сони я пееше.

Докато ни водеше през нощта. Малка тайфа от шест или седем момчета.

— „Тейнджърийн“.

Понякога му викахме Тейнджърийн — беше любимата му песен през онова лято, точно преди да заминем на война. Беше просто Тейнджърийн. Така и не разбрахме как беше фамилното му име, нито къде живее и откъде е дошъл. Беше в петък и събота вечер, пееше, докато слизаше от трамвая като някоя дама с изтънчени маниери и поглед, който казваше, че по света трябва да има повече цветя, но за съжаление не е тъй.

Тейнджърийн. Сони. Безименен. Беше висок, метър и деветдесет, и много по-слаб от нас. Твърдеше, че не е хърбав, а строен, а когато една топла лятна вечер се нареди сред нас, времето се промени, защото той му нареди да направи така, правеше жестове с нежната си ръка и бледите си пръсти, държащи дългото цигаре, което насочваше към сградите, хоризонта, парка или към нас, докато говореше и се смееше. Нямаше нищо, над което да не се смее, и скоро всички се присъединявахме към веселбата му, сякаш се страхувахме да не пропуснем нещо. Животът беше страшно весел и по-добре да разбереш това още на момента, вместо да чакаш.

Тейнджърийн. Сони. Носеше се като графиня във внезапно превърналия се в карета трамвай, минаваше през парка и привличаше всички самотници, които вървяха по петите му, без да го изпускат от очи, привлечени от излъчването и грацията му.

Сякаш цяло лято бяха чакали да се случи нещо. Някой да им каже къде са и кои са, и накъде да вървят. Като го приемаше за даденост, Сони се настаняваше в центъра на облицования с червени плочки площад, хвърляше презрителен поглед наоколо и сочеше с цигарето си хората, възвеличаващи добродетелите на Хитлер или Сталин. Избери който и да е от тях, все едно че не си избирал.

Когато Сони пристигна насред разгорещената разправия, след него се влачеха няколко безделници. Той не им обръщаше внимание, но ги приемаше, сякаш бяха част от декора на представлението му. Стоеше със затворени очи и слушаше крясъците. Новите му приятели направиха същото — затвориха очи, за да възприемат шума.

Аз бях един от тях.

И всички ние бяхме безименни. О, разбира се, имаше и Пит, и Том, и Джим. Но върхът на всички беше един млад нехранимайко, който се представяше за Х. Бедфорд Джоунс. Знаех, че лъже. Бях прочел романите на Х. Бедфорд Джоунс в „Аргъси“ още когато бях на десет.

Но кому бяха нужни имена, щом Сони ни кръщаваше и прекръщаваше всеки уикенд? Някой беше Духа, друг — Хлапето, трети пък — Стария политик, а един — аз — беше извънземен. Или пък предвождаше среднощните ни шествия, като ни наричаше „кохорта“, „другари“ или просто „приятели“ и „самотни сърца“.

Така и не научих особено много за тези приятели, които бяха всъщност не толкова приятели, колкото среднощни туристи от различни градове. Години по-късно описвах Лос Анжелис и неговите осемнадесет или деветнадесет сателитни градчета като осемдесет и пет портокала, търсещи средището. Но през тридесет и девета имаше само две места за социални контакти — Пършинг Скуеър, където въздухът се нажежаваше от политически страсти, и Холивуд, където хората сновяха нагоре-надолу в търсене на слава като ектоплазма, която се разтапяше много преди да приеме някаква форма.

Такъв бе Лос Анжелис преди Втората световна война, когато млади мъже без автомобили се мотаеха, твърдо убедени, че някъде към девет часа някакви невероятни жени ще им се нахвърлят и ще ги отвлекат в домовете си, където ще ги доведат до дерилиум.

Подобно нещо никога не се случваше. Но не пречеше на младите мъже през следващия уикенд да казват „тази ще бъде нощта“ на огледалото, макар да знаеха, че в мига, в който се обърнат с гръб, отраженията им ще са мъртви. Ето така разнородната тайфа се събираше по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно.

А там беше Сони.

Неговото огледало сигурно беше също толкова добро, колкото и нашите при показването на същинско поражение с грижливо завързани вратовръзки и чисти якички. Но в такъв случай огледалата са тестове на Роршах1. В тях можеш да видиш всичко, което засилва късогледството ти или застрашава самочувствието ти. Когато излизаш в събота, винаги поглеждаш огледалото, за да се увериш, че наистина все още те има.

И така, повечето съботни вечери бяха дълги и Сони ни водеше нагоре-надолу и купуваше хотдог или кола от барове, пълни със странни мъже и още по-странни жени. Мъжете сякаш бяха със счупени китки. Жените имаха бицепси. Ние висяхме над колите си с часове, вцепенени от сцените, докато съдържателите накрая не ни изхвърляха.

— Добре — крещеше Сони на вратата, — щом така ти е по-гот!

— Точно така ми е по-гот! — отговаряха съдържателите.

— Хайде, момичета — казваше Сони.

— Това не беше особено остроумно — обаждах се аз.

— Извинявайте. Натам, пичове.

Някои съботи свършваха рано. Сони изчезваше. А без него тайфата се разпадаше. Не знаехме за какво да си говорим без него. Никога не разбрахме къде отиваше Сони. Веднъж май го видяхме да се шмугва в евтиния хотел на Мейн Стрийт с възрастен белокос господин, но когато отидохме там, фоайето бе празно. Друг път го мярнахме в автобус, който струваше цели десет цента (трамваят струваше седем), в компанията на високо нежно чернокожо момче. Но точно в този момент трамваят дойде. Така и се приключи. Казахме си довиждане и всеки тръгна към дома си на адреси, които така и не си разменихме.

Една събота вечер валеше безспирно и тъй като повечето от момчетата нямаха достатъчно пари да се крият по баровете, си тръгнаха. Останахме само двамата със Сони. Гледахме се мълчаливо, докато накрая той се обади:

— Добре, Питър Пан, някога опитвал ли си истинско пиене? Нещо твърдо?

— Не.

— Хайде, време е.

Замъкна ме в най-близкия бар и поръча кола и „Дюбоне“. Когато ги сервираха, ги смеси.

— Опитай това.

Отпих и се ухилих.

— Ей, никак не е зле.

— Ха, не било зле!

— Напомня ми когато бях на девет и двамата с баща ми мачкахме гроздето в пресата за вино. Имаше и много захар. „Дюбоне“.

— Господи! Детето-чудо описва първото си пиене. Кога ще престанеш да се правиш на Жана Д’Арк?

— Не, не — казах аз. — Аз съм ковачът, направил доспехите й.

— Дай ми това! — Той взе чашата и я гаврътна. — Ковачът на Жана Д’Арк! Господи! Да се махаме оттук!

Плати и излязохме на улицата. Той спря и се олюля на бордюра, загледан нанякъде.

Проследих погледа му. Тя беше там.

Жена на, бих казал, средна възраст, хубава, но не красавица. Косата й бе спретнато сресана и прибрана отзад на кок. Би трябвало да носи шапка, но тя просто стоеше със скръстени пред гърдите си ръце, а дъждът падаше върху лицето й и се стичаше надолу по черния й шлифер. Когато ни забеляза, едната й ръка понечи да се вдигне, за да ни повика. Но вместо това жената се дръпна назад, сякаш уплашена да не би да избягаме.