Рей Бредбъри

Слез при мен в мазето

Съботната суматоха разбуди Хю Фортнем, но той продължи да лежи със затворени очи, наслаждавайки се на какафонията от звуци. В кухнята се пържи бекон — Синтия предпочита да събужда мъжа си не с викове, а с миризмата на вкуснотии. Том се къпе в банята. Отвън жужат морски кончета и пчели. А какъв е този далечен глас, дето проклина времето, хипертонията и самата епоха. Нима е на мисис Гудбоди? Да, тя е. Крепител на християнството, сто и осемдесет сантиметра без токчета, забележителна градинарка, вегетарианка от незапомнени времена и махленски философ.

Заслушан във воплите й, той се надигна, откачи мрежата срещу комари и се надвеси от прозореца.

— Ето ви, на! Така ви се пада! Заслужавате си го!

— Добро утро, мисис Гудбоди.

Осемдесетгодишната старица замръзна сред облака от аерозол срещу насекоми.

— Ами, добро! — изкрещя тя в отговор. — Какво му е доброто. Трябва непрекъснато да се бориш с тези изверги. Няма мор за тях!

— Пак ли се е случило нещо? — попита той.

— Не искам да крещя, че ще ме разнесат по целия град, но… — и тя се огледа подозрително, — но що се отнася до летящите чинии, аз заех предна отбранителна позиция. Какво ще кажете по този въпрос?

— Прекрасно — отвърна Фортнем. — Не остава нищо друго, освен да разчетем междупланетното послание и да чакаме гости.

— Какво ще ги чакаме, вече са тук! — Тя удари оградата с пулверизатора. — Ето ви, пада ви се!

Хю погледна нагоре: Утрото обещаваше да е добро, а неговото настроение кой знае защо се развали. Бедната мисис Гудбоди! Винаги е била въплъщение на здравия разум, пък сега… Старост-нерадост.

Звънна се. Наметна халата. Слизайки по стъпалата, чу нечий глас:

— Бърз препоръчан колет. Фортнем?

Синтия вече се връщаше от входната врата с малък пакет.

— Препоръчан колет за сина ти.

Том долетя като птица.

— Страхотно! Честна дума, това е от лабораторията „Гъби от Великите блата“.

— Бих искал и аз да изпадам във възторг от някакво колетче — рече бащата.

— От някакво ли?! — Том яростно скъса обвивката. — Ти не си ли виждал последните страници на „Попюлър микеникс“? Ето ги, това са те!

Цялото семейство Фортнем разглеждаше малката кутийка.

— Кои „те“? — попита бащата.

— Как „кои“! „Гигантските гъби от горските блата ще ви донесат печалба в мазето“ — не помниш ли?

— А, да, разбира се — рече Фортнем. — Какво става с моята памет…

— И ще пораснат от тези дреболии? — Синтия посочи кутийката.

— „Гарантираме за денонощие небивал прираст на гъбна маса“ — изрецитира наизуст Том.

— „Засейте мицела във вашето мазе.“

Фортнем и жена му се спогледаха.

— Какво път — рече тя, — пак е по-добро от жаби и змии.

— Имах си хас! — и Том хукна.

— Да, Том — внимателно го спря баща му, — другия път, струва ми се, можеш да минеш и с обикновена поща.

— Не бе — отвърна Том. — Сигурно нещо са объркали. Препоръчано, пък и самолетна пратка, кой може да си го позволи. Да не съм милионер?

След миг вратата на мазето се хлопна.

Фортнем с интерес огледа опаковката и я метна в кошчето за боклук. На път за кухнята отвори вратата към мазето.

Том беше коленичил и разравяше земята с гребло.

— Тези гъби… Надявам се, че поне са едливи — каза Синтия иззад гърба на Фортнем.

— Добра реколта, момчето ми! — засмя се Фортнем.

Том вдигна глава и им махна с длан.

Фортнем затвори вратата и хванал жена си подръка, закрачи в отлично настроение към кухнята.

По обед Фортнем тръгна на покупки. По пътя към гастронома видя изправения на тротоара Роджър Уилис, учител по биология в градското училище. Бяха членове на един и същи клуб. Уилис му махна с ръка. Фортнем приближи и отвори вратата на колата.

— Здрасти, Роджър. Да те взема ли?

Отговорът на Уилис беше еднозначен: той буквално скочи в колата и тръшна вратата.

— Точно ти ми трябваше. Всеки божи ден се тъкмя да ти се обадя и все отлагам. Можеш ли пет минути да си поиграеш на психиатър? Бог да те благослови!

Фортнем подкара колата.

— Добре де, ще опитам. Уилис се опъна на седалката и се зае, старателно да изучава собствените си нокти.

— Хайде да се поразходим. Съвсем малко. Тъй. Исках да ти кажа, че… Че със света става нещо гадно.

Фортнем се разсмя безгрижно.

— Виж ти каква новост!

— Не, не, чуй ме… Според мен става нещо неразбираемо и невидимо…

— Мисис Гудбоди — измърмори под носа си Фортнем.

— Какво мисис Гудбоди?

— Сутринта дрънкаше нещо за летящи чинии.

— Не — Уилис нервно захапа показалеца си. — Според мен летящите чинии нямат нищо общо. Кажи ми, какво е според теб интуицията?

— Съзнателно възприемане на това, което дълго време е било в подсъзнанието. Само те моля да не ми вадиш цитати. Тъкмо си намери един доморасъл психиатър… — и пак се разсмя.

— Добре де, добре — Уилис се настани по-удобно на седалката. Видимо оживен, той се извърна към Фортнем. — Точно така! Подсъзнанието трупа информация трохичка по трохичка. Нали? Изведнъж ти се приисква да се изплюеш, ама как се е събрала тази слюнка, не знаеш. Ръцете ти се мърсят, но не го забелязваш. Не чувстваш как всеки миг върху теб се натрупва прах. Но в един прекрасен ден, когато се е натрупал достатъчно прах, ти започваш да му обръщаш внимание. Така според мен работи и интуицията. Какви прашинки се натрупват в подсъзнанието ми? Може би по нощното небе са пробягали метеорити? Или преди изгрев времето изведнъж се е развалило? Трудно е да се каже. Може би някакви цветове са привлекли вниманието ми, някакви миризми, някакви тихи почуквания по вратата на дървен дом рано сутрин? Или може би настръхналата кожа на ръката? Не знам. Но се събра достатъчно прах. И го разбрах съвсем неочаквано.

— Разбрал си го, добре. И какво толкова си разбрал? — възторжено попита Фортнем.

Уилис впери поглед в отпуснатите върху коленете му длани.

— Страхувам се. После не се страхувам. После изведнъж се плаша от нещо насред бял ден. Прегледах се при лекар. Каза, че съм здрав като биче. В семейството — покой и съгласие. Джо е прекрасно момче, няма грешка. Дороти? Жена и половина. С нея нито старостта е страшна, нито смъртта.

— Винаги си бил късметлия.

— Късмет или не, това сега няма никакво значение. Аз се страхувам за себе си, за своето семейство, а в тази минута и за теб.

— За мен ли? — възкликна Фортнем.

Той спря колата на празното място до гастронома и погледна приятеля си изпитателно. Беше тихо. Уилис заговори и гласът му накара Фортнем да изтръпне.

— Страхувам се за всички — рече Уилис. — За твоите и моите приятели, за приятелите на нашите приятели и тъй нататък до безкрайност. Глупаво ли е?

Уилис отвори вратата, излезе от колата, но не бързаше да си отива, Фортнем усети, че трябва да каже нещо.

— Ясно. Но какво да правим? Уилис погледна нагоре, слънцето го заслепи.

— Не се отплесвай, това е важното — бавно каза той. — Наблюдавай всичко наоколо. Всичко е важно, всяка дреболия.

— Как тъй всичко?

— Ние не използваме дори половината от това, с което Бог ни е дарил. Най-много една десета. Трябва и да се вслушваме повече, и да се вглеждаме повече, и повече да чувстваме. Може би са се променили слънчевите отблясъци в телеграфните жици, или не като преди цвърчат жетварките в брястовите корони. Трябва просто да замрем и да се огледаме, да се ослушаме — няколко дни, няколко нощи, а после да сравним наблюденията си. И чак тогава, ако ми кажеш да млъкна, ще го направя с удоволствие.

— Какво пък — каза Фортнем не съвсем сериозно. — Готов съм да наблюдавам. Но как ще разбера дали е ОНОВА, дори да го видя?

Уилис се втренчи в него.

— Ще го разбереш. Трябва да го разбереш. Иначе край, край на всички до последния — произнесе с равен глас.

Фортнем внимателно затвори вратата и поруменя. Не знаеше какво да каже.

— Хю, може би смяташ, че съм откачил? — попита Уилис, долавяйки настроението му.

— Глупости! — с излишна разгорещеност възкликна Фортнем. — Просто си преуморен. На твое място бих си взел няколко дни почивка.

Уилис кимна.

— Хайде да се видим в понеделник вечер.

— Когато кажеш. Мини към къщи.

— Благодаря ти, Хю. Ще намина. Ако мога.

И си тръгна. С бързи крачки пресече обраслата с бурени площадка и влезе в гастронома откъм страничния вход.

Фортнем дълго гледа подире му. Внезапно го обхвана пълно безразличие към всичко. Заслуша се в тишината, облиза солените си устни. Погледна ръката си, отпусната върху сваленото стъкло — прегорелите косми светеха срещу слънцето със златист огън. Вятърът волно се разхождаше по пустошта, Фортнем се измъкна от колата и погледна към слънцето, което му отвърна с толкова ослепително ярък и бесен поглед, че пак се върна обратно в колата. Въздъхна шумно. Разсмя се. И потегли.

Студена лимонада. Възхитително запотена чаша, в която музикално почукват ледени кубчета. Питие точно по неговия вкус. Опънат на люлеещото се кресло на терасата, той се наслаждаваше на прохладната напитка. Притъмняваше. Щурците захващаха концерта си. Синтия хвърляше любопитни погледи към него и той ги усещаше.

— Нещо те притеснява — каза накрая тя. — За какво се замисли? Хайде, признай.

— Синтия, какво ти подсказва интуицията? Заплашва ли ни земетресение? Ще изригне ли Земята? Или всеки миг ще ни обявят война? А може би опасността заплашва само лютичетата в градината ни?

— Чакай, чакай. Не мога да се съсредоточа.

Той отвори очи и погледна Синтия. Сега тя затвори очи и замря като статуя с отпуснати ръце. Накрая се усмихна и поклати глава.

— Не. Нищо не заплашва нито нас, нито лютичетата: нито земетресение, нито война, нито мор. И какво те прихвана?

— Някои говорят за край на света. Общо взето само двама, но…