Рей Бредбъри
Ремембрънс, Охайо
Появиха се тичешком през горещия неподвижен прахоляк на градчето, сподиряни от черните сенки, които слънцето прогори под тях.
Задържаха се за огради. Вкопчваха се в дървета. Хващаха се за люлякови храсти, които не им даваха опора, олюляха се и се вкопчиха един в друг, после продължиха да тичат и погледнаха назад. С внезапна отчетливост пустата улица се втурна към тях. Ахнаха и се завъртяха в непохватен танц.
И тогава го видяха и възкликнаха като пътешественици, съзрели мираж по пладне, невероятен остров, обещаващ прохладен бриз и водни поляни от стопени забравени снегове.
Най-отпред се издигаше млечнобяла къща с покрита с лоза веранда, в която бръмчаха златисти пчели.
— У дома — каза жената. — Тук ще сме в безопасност!
Мъжът примигна изненадано към къщата.
— Не разбирам…
Но стигнаха до верандата, подкрепяйки се един друг, и седнаха на люлката. Тя увисна като везна, която трябва да ги претегли, и това ги изплаши.
Дълго време единственото движение беше лекото й полюшване с мъжа и жената, кацнали несигурно като птички на нея. Улицата разстла пласт гореща прах, гладка, без отпечатъци от стъпки или гуми. От време на време от нищото повяваше вятър, прелиташе през прашния път и утихваше в прохладата на зелените дървета. Всичко друго беше плътно и неподвижно, сякаш опечено. Ако изтичаш на някоя веранда, плюеш върху някой прозорец и избършеш прахта, можеше да надникнеш вътре и да видиш мъртвите, пръснати по голите подове като глинени мумии. Но никой не изтичваше, не плюеше и не надничаше.
— Шшшт — прошепна тя.
Лъчите на слънцето минаваха през листата и сенките трептяха като криле на колибри по застиналите им лица.
— Сега чуваш ли?
Някъде отдалеч смътно се чуха гласове. Обади се сирена, набра сила и замлъкна. Прахта се успокои. Шумовете на света лениво заглъхнаха.
Жената погледна съпруга си, седнал до нея.
— Ще ни намерят ли? Ние избягахме, свободни сме, нали?
Той кимна едва забележимо. Беше на около тридесет и пет, целият четина и розово. Червените жилки в очите му го караха да изглежда много по-румен, по-топъл, по-раздразнителен. Често й казваше, че носи в себе си огромна космата топка, която му пречи да говори и да диша в горещините. Паниката бе постоянен начин на живот и за двамата. Ако сега от сляпото небе върху ръката му паднеше дори и една дъждовна капка, той щеше да се втурне да бяга и да я остави сама.
Езикът й обходи устните.
Движението й го раздразни. Хладнокръвието й го безпокоеше.
Тя се възползва от възможността да заговори отново.
— Толкова е хубаво да поседиш.
Кимането му накара люлката да се залюлее отново.
— Всеки момент госпожа Хейдекер ще се появи с цял кош прясно набрани ягоди — продължи жената.
Той се намръщи.
— От собствената й градина — добави тя.
Лозите се виеха около прохладната тъмна веранда. Двамата се чувстваха като деца, които се крият от родителите си.
Слънчевите лъчи открояваха тънките сребристи власинки по мушкатото в саксията на перилото. Мъжът изпита чувство, че е хванат натясно по зимно бельо.
Внезапно тя стана, отиде да надникне през шпионката и вдигна ръка към звънеца.
— Недей! — опита се да я спре той.
Късно — пръстът й вече натискаше копчето.
— Не работи. — Сложи длан на устата си и заговори през пръсти. — Ама че глупаво! Да звъня на собствената си врата. Защо? За да видя дали няма да изляза на прага и да погледна самата себе си?
— Махай се оттам. — Вече се беше изправил. — Ще развалиш всичко!
Но детската й ръка сякаш сама се плъзна към дръжката на вратата.
— Отключена е! Но защо, винаги я заключвахме!
— Махни си ръцете!
— Няма да се опитвам да влизам. — Неочаквано се пресегна нагоре и пръстите й пробягаха по рамката на вратата. — Някой е откраднал ключа, това е. Откраднал го е, влязъл е и е обрал къщата. Твърде дълго ни нямаше.
— Отсъствахме само един час.
— Не лъжи — каза тя. — Знаеш, че са минали месеци. Не… колко? Години.
— Един час — повтори той. — Седни.
— Толкова дълго пътуване беше. Мисля, че ще седна. — Но ръката й все така лежеше върху дръжката. — Искам да съм свежа, когато викна на майка: „Мамо, дойдохме си!“. Чудя се къде ли е Бенджамин? Такова добро куче.
— Умря — изпусна се мъжът. — Преди десет години.
— О… — Тя отстъпи назад и гласът й омекна. — Да… — Погледна вратата, верандата и градчето. — Нещо не е наред. Не мога да кажа какво точно. Но нещо не е наред!
Единственият звук идваше от изгарящото небето слънце.
— В Калифорния ли се намираме или в Охайо? — попита тя и най-сетне се обърна към него.
— Не прави това! — Сграбчи китката й. — В Калифорния сме.
— Какво прави градът ни тук? — остро попита тя, останала без дъх. — Та нали беше в Охайо!
— Имаме късмет, че намерихме този! Не говори за това!
— Може пък да е Охайо. Може изобщо да не сме заминавали на запад преди години.
— Това — каза той — е Калифорния.
— Как се казва това градче?
— Колдуотър1.
— Сигурен ли си?
— В горещ ден като този ли? Колдуотър.
— Сигурен ли си, че не е Мелоу Глен2? Или Бризуей Фолс3?
— В разгара на жегата и тези не звучат зле.
— Може пък да е Инклемънт4, Небраска. — Тя се усмихна. — Или Девилс Пронг5, Айдахо. Или Бойлинг Сандс6, Монтана.
— Върни се към ледените имена.
— Минт Уилоу7, Илинойс.
— Ааах. — Той затвори очи.
— Сноу Маунтин8, Мисури.
— Да. — Задвижи люлката и отново се залюляха напред-назад.
— Но знам кое е най-доброто — каза тя. — Ремембрънс9. Точно това е. Ремембрънс, Охайо.
И по усмихнатото му мълчание и начина, по който се люлееше със затворени очи, разбра, че се намират именно там.
— Те дали ще ни намерят тук? — с внезапно безпокойство попита тя.
— Не и ако внимаваме, не и ако се крием.
— О! — възкликна тя.
В далечния край на улицата под ярките лъчи на слънцето внезапно се появи група хора, които си вееха, за да прогонят прахта.
— Ето ги! Ох, какво сме направили, че ни гонят така? Том, да не би да сме грабители или крадци? Да не би да сме убили някого?
— Не, но все пак ни последваха чак до Охайо.
— Преди малко май каза, че сме в Калифорния.
Той отметна глава назад и се загледа в палещото небе.
— Господи, не знам вече. Може да са сложили града на колела.
Непознатите, които се движеха в свой собствен прашен свят, поспряха. Резките им, подобни на лай гласове се чуваха под дърветата.
— Трябва да бягаме, Том! Да се размърдаме! — Задърпа го за лакътя, опита се да го накара да стане.
— Да, но виж. Дреболиите наоколо — нещо не е както трябва. Градчето… — Залюля се с полуотворена уста и отнесен поглед. — Къщата. Нещо във верандата. Навремето имаше само три стъпала. А сега са четири.
— Не!
— Усещам промяната с краката си. И онези цветни стъкла около прозорчето на вратата. Сини и червени. А бяха оранжеви и млечнобели.
Посочи уморено.
— Тротоарите, дърветата, къщите. Цялото проклето градче. Не мога да определя какво му има.
Тя се загледа и започна да осъзнава. Нечия голяма ръка бе събрала всички познати от детството й елементи от градче — църкви, гаражи, прозорци, веранди, тавани, храсти, поляни, улични лампи — и ги бе изсипала в стъкларска пещ и нагорещила до такава степен, че всичко се бе стопило и изкривило. Къщите бяха станали малко по-големи или по-малки от първоначалните си размери, тротоарите се накланяха, камбанариите бяха по-високи. Който и да беше слепил градчето в едно цяло, явно беше изгубил плановете. Беше прекрасно, но странно.
— Да — промърмори тя. — Да, прав си. Познавах с ролерите си всяка пукнатина по тротоара. Не е същото.
Непознатите тичешком завиха по една пресечка.
— Заобикалят — каза тя. — После ще ни намерят тук.
— Не знам — отвърна той. — Може да ни намерят, може и да пропуснат.
Седяха, без да помръдват, заслушани в горещата зелена тишина.
— Знам какво искам — рече тя. — Искам да вляза в къщата, да отворя хладилника, да пийна глътка студено мляко, да надникна в килера и да помириша окачените на тавана банани, да ям поничка с пудра захар направо от купата.
— Не прави опити — каза той, без да отваря очи. — Ще съжаляваш.
Тя се наведе и погледна изпитото му лице.
— Страх те е.
— Мен?
— От нещо толкова просто като това да отвориш вратата!
— Да — отвърна той след дълго мълчание. — Страх ме е. Не можем да бягаме повече. Ще ни хванат и ще ни върнат на онова място.
Внезапно тя се разсмя.
— Не бяха ли странни? Не ни взеха пари за престоя. Харесвах костюмите на жените — изцяло бели и колосани.
— На мен не ми харесваха прозорците — каза той. — Металните решетки. Помниш ли как започнах да издавам звуци като от ножовка и мъжете пристигнаха тичешком?
— Да. Защо все тичат?
— Защото знаем твърде много, затова.
— Аз не знам нищо — каза тя.
— Мразят те, защото си ти, мразят и мен, защото съм аз.
В далечината се чуха гласове.
Жената извади от джоба си увито в носна кърпа огледалце, дъхна върху него и се усмихна на отражението си.
— Жива съм. Понякога там лягах на пода и си казвах, че съм мъртва и не могат повече да ме тормозят. Но те ме заливаха с вода и ме принуждаваха да стана.
Шестима мъже се появиха с викове на ъгъла и се насочиха към къщата, където мъжът и жената седяха в люлката и си вееха с ръце.
