Рей Бредбъри
Призраците на новото
Не бях идвал в Дъблин от много време. Обикалях целия свят с изключение на Ирландия, но не бе минал и час от моето пристигане, когато телефонът в „Ирландски кралски хотел“ иззвъня, а от другата страна: о, чудеса — самата Нора!
— Чарлс, ти ли си? Чарли, Чък, богат ли си най-сетне? А богатите писатели купуват ли легендарни имения?
— Нора! — засмях се аз. — Няма ли да ми кажеш „Здравей“?
— Животът е много кратък за добри срещи, а и сега няма никакво време за благоприлични сбогувания. Ще можеш ли да купиш Грайнуд?
— Нора, Нора, не е ли това къщата на твоето семейство от двеста богати години насам? Какво ще стане с бурния ирландски светски живот — забавленията, питиетата, клюките? Това не е за изхвърляне!
— Но аз ще го направя. Слушай, куфарите ми, върху които вали дъжд, са пълни с пари. Чарли, Чарлс, аз съм сама в къщата. Прислужниците изчезнаха, за да помогнат на нашия Ага. Чък, в тази последна нощ ми трябва писател, за да види Призрака. Настръхна ли, а? Идвай! Трябва да се освободя от тайни и от една къща. О, Чарли, Чък, Чарлс?
Щрак. Тишина.
Десет минути по-късно се носех с рев по змиевидния път между зелените хълмове, към синьото езеро и тучните ливади на скътаното, легендарно имение Грайнуд.
Засмях се отново. Милата Нора! Зад целия куп нейни приказки сигурно се криеше някое ново забавление, клонящо към приказна съсипия. Може би Берти е прелетял от Лондон, Ник от Париж, а Алиша сигурно се е качила с колата си откъм Голуей. Някой филмов режисьор с тъмни очила, комуто са се обадили преди по-малко от час, ще се спусне с парашут или ще слезе с хеликоптер като небрежно облечена небесна мана. Мариън ще представи своята трупа от китайски мопсове, които винаги се напиват по-бързо и им става по-лошо, отколкото на него.
Пришпорвах своята веселост, без да забравям за мотора. Мислех си, че ще бъда красиво пийнал към осем, припаднал за сън и с разсипано тяло към полунощ, сънен до обяд и още по-отпуснат за неделната вечеря. А някъде между тези часове ще има превъзходни музикални игри с ирландски и френски графини, дами и простовати смахнати специализанти по изкуствата, пристигнали от Сорбоната, някои от тях с провиснали мустаци, други не, а до понеделник ще има още десет милиона години. Във вторник ще карам много, много внимателно по обратния път за Дъблин, мислейки си за горкото ми тяло като за голям зъб-мъдрец, комуто пречат да расте и който е прекалено умъдрял спрямо жени със страховити умствени способности.
Разтреперан си спомних за първото ми пристигане у Нора, когато бях на двайсет и една.
Преди петнайсет години една смахнати херцогиня с побелели от пудра бузи и със зъби на баракуда1 победи по същия път и мен, и спортната ми кола, ревейки като магаре в свирещия вятър:
— О, как ще обикнеш зоологическата менажерия и растителната градина на Нора. Нейните приятели са зверове и звероукротители, тигри и котки, рододендрони и хищни растения. В потоците й се въртят безочливци и никаквици2. Тя има огромна оранжерия, в която, подхранвани насила със странни звуци, растат едни страшни същества с необикновени размери; в петък там се влиза с чисти долни дрехи, които в понеделник киснат заедно със завивките от леглата, толкова мръсно овъргаляни и прогизнали, че може да ти се стори, че междувременно си бил вдъхновен, нарисувал си и си преживял всички откачени Изкушения, Ада и Страшния съд! Поживей при Нора и ще се почувстваш като в огромна и топла буза, вкусно намазван и отхапван час по час. Ще преминеш като хранителен продукт през нейната къща. А след като тя изпие твоите последни капчици кисело-сладък сок и изсмуче мозъка от костите ти, захаросани от младостта, ще бъдеш захвърлен в дъжда на някоя леденостудена гара.
— Аз съм обвит с ензими — надвиквах рева на мотора. — Никоя къща не може да раздели съставните ми части или да се нахрани от първородния ми грях.
— Глупако — смееше се херцогинята, — в неделя по изгрев ще ти видим скелета!
Спомените ме напуснаха в мига, когато и аз напуснах гората на едно прекрасно, леко наклонено място, където намалих скоростта, защото самото триене на красотата забави хода на сърцето, съзнанието и кръвта ми, а оттам — и на газта.
Там, под синьото като езеро небе, до синьото като небе езеро лежеше чудесното имение на Нора — грамадната къща, наричана Грайнуд. Тя се гушеше посред най-закръглените хълмове и до най-високите дървета от най-дълбоките гори в целия Ейре. Нейните кули бяха строени преди хиляда години от неизвестни хора и невъзпети архитекти, без някой да може да отгатне причините за това. Градините бяха разцъфтели преди петстотин години; виждаха се домакински постройки, вдигнати при съзидателното разширение преди двеста години, отминали посред стари гробове и гробници. Някогашната сграда на женски манастир била превърната в обор от дребната аристокрация, а преди деветдесет години построили новите крила. Близо до имението имаше порутена ловна хижа, където диви коне са се мятали под навеса, за да потънат след това във воднисто-зеленикавите треви край други студени вирове и самотни гробове на дъщери, чиито грехове са били така явни, че дори след смъртта си те оставали в пустошта и потъвали безследно в мрака.
Сякаш за да ме поздрави с пристигането, слънцето хвърли в многобройните прозорци на къщата продължителен отблясък, подобен на звън от много камбани. Замижах и заковах колата. Облизах устните си със затворени очи.
В този миг си спомних за моята първа нощ в Грайнуд. Чисто гола, самата Нора отвори входната врата и обяви:
— Закъсняхте. Всичко свърши.
— Глупости. Момче, я дръж това.
С три ловки движения херцогинята съблече всичко от себе си и се бялна като стрида на зимен път.
Стоях втрещен, стиснал нейните дрехи.
— Момче, хайде влизай, че току-виж, си настинал! — и голата херцогиня се отдалечи съвсем спокойно между елегантно облечените гости.
— Биха ме на собствената ми игра — извика Нора. — Сега, за да мога да участвам отново, ще трябва да се обличам. А така се надявах да те смая.
— Не се безпокой — отговорих й аз. — Направи го.
— Ела ми помогни да се облека.
В будоара ние нагазихме в дрехите й, които лежаха върху паркета като безформени локвички от аромат на мускус.
— Дръж ми слипа, докато вляза в него. Ти нали си Чарли?
— Много ми е приятно — пламнах аз, а после ме обхвана неудържим смях. — Прощавай — можах да кажа най-сетне, докато закопчавах отзад сутиена й, — но вечерта едва започва, а аз те обличам. Бих…
Някъде избумтя врата. Огледах се за херцогинята.
— Изчезна — казах си. — Къщата успя да я погълне.
И наистина. Не видях херцогинята чак до дъждовното утро във вторник, точно така, както тя бе предсказала. А дотогава тя не помнеше нито името ми, нито лицето ми, нито душата зад това лице.
— За бога — казах, — какво ли е това? А онова там?
Не бях облякъл напълно Нора, когато стигнахме до вратата на библиотеката. Вътре, също като в голям огледален лабиринт, се въртяха гостите, пристигнали за празника.
— Там — посочи Нора — е градският балет на Манхатън, прелетял по леда с реактив. Вляво са Хамбургските танцьори, дошли от другата страна по същия начин. Какво прекрасно разпределение на ролите. Противниците не могат да изкажат язвителния си присмех поради разликата в езиците. Трябва да представят с пантомима своите дрязги. Чарли, внимавай. „Валкирия“ трябва да стане „Рейнската дева“. А тези момчета наистина са рейнски девици. Пази се от фланга!
Нора бе права.
Битката стана всеобща.
Тигровите лилии се хвърляха една срещу друга, разговаряйки с листата си. А после линееха, пламнали и смутени. С блъскане и трясък на врати противниците се нахвърляха по многобройните стаи. Ужасът се превърна в ужасно приятелство, а приятелството стана нещо като барабанен бой в парно помещение, но, слава на бога, в безочието имаше и скрита привързаност.
А след това една писателско-артистична-хореографско-поетична лавина се затъркаля като огромен кристален полилей по стремително спускащия се надолу празник.
По едно време и аз попаднах в камарата от развихрена плът, полетяла право към сблъсъка с моминско-лелинската действителност на понеделнишкото пладне.
Сега, след много изгубени забавления и много изгубени години, аз стоях на същото място.
И замъкът Грайнуд бе тук, само че твърде спокоен.
Не свиреше музика. Не пристигаха коли.
Поздравих мислено новата статуя на брега. „Здравей!“ Не, не е статуя…
Това бе самата Нора, самотна, със свити под дрехите крака, бледо лице и прикован в Грайнуд поглед, сякаш не бях дошъл и тя не ме виждаше.
— Нора… ти ли си?
Погледът й бе така втренчен в крилата на къщата, в техните обрасли с мъх покриви и в прозорците, пълни с нищото на небето, че аз също се обърнах натам и загледах.
Нещо не бе в ред. Дали къщата не бе потънала на два фута в земята? Или пък самата земя наоколо бе хлътнала и я бе изхвърлила, безнадеждна и окаяна, в мразовития въздух?
Може би земетресения бяха наклонили прозорците, за да обсипват неканените гости с изкривени светлини и отблясъци?
Входната врата на Грайнуд бе широко отворена. През тази врата къщата дишаше към мен.
Едва доловимо. Все едно се събуждаш през нощта и чувстваш топлия дъх на ноздрите на жена си, но внезапно те обхваща ужас, защото този дъх се е променил и сега тя мирише на някой друг! Иска ти се да я сграбчиш и събудиш, да изкрещиш името й. Но коя е тя, какво става? И продължаваш да лежиш до някоя чужда жена в леглото, буден и с кънтящо сърце.
Направих няколко крачки. Видях образа си, уловен от хиляди прозорци, да пристъпва по тревата и да застава до смълчаната Нора.
Хиляди като мен седнаха полека.