Рей Бредбъри

Пренасяне на мощите

Този ден щяха да пренасят мощите и всички, включително и баба Лоблили бяха наизлезли по летния път. Вървяха в зеления ден под високото небе на Мисури. Долавяше се дъхът на сменящи се сезони и на трева, изпълваща се е малките експлозии на цветята.

— Ето че стигнахме — каза баба Лоблили над бастуна си, хвърли им един бърз поглед с кафявите си очи и плю в прахта. Гробището се намираше от едната страна на спокоен хълм. По отдавна слегналата се пръст имаше дървени кръстове; бръмбари жужеха наоколо в многообразието ма звуците и пеперуди разцъфваха и увяхваха в чистия син въздух. Високите загорели мъже и жените в памучни рокли стояха в дългото безмълвно време, свели поглед към дълбоко заровените си роднини.

— Е, да се залавяме за работа — каза старицата и закуцука по влажната трева, почуквайки ситно с бастуна си.

Останалите извадиха лопати и кошници с маргаритки и люляци, здраво свързани на букети. През август оттук държавата щеше да прокарва път и понеже гробището не се използваше вече петдесет години, роднините се бяха съгласили да изровят тленните останки и да ги положат на друго място.

Баба Лоблили коленичи и лопатата затрепера в ръцете й. Останалите се заеха с местата на своите близки.

— Бабо — обади се Джоузеф Пайкс, хвърляйки сянка в изкопаното пред нея. — Недей тук да копаеш, бабо. Това е гробът на Уилям Симънз.

При звука на гласа му всички прекъснаха работата си и го погледнаха, но в студения следобеден въздух се чуваше само шушненето на пеперудите.

Старата жена се обърна към Пайкс:

— Знам аз чие място е! Но не съм виждала Уилям Симънз от шестдесет години и днес смятам да го навестя. — Тя съсредоточено изхвърляше лопата след лопата влажна пръст, вглъбена в себе си и разправяше нещо на деня и на онези, които може би я слушаха. — Преди шестдесет години и той — чудесен мъж, само на двадесет и три години… А аз — аз на двадесет, златото по главата, млечните ръце и шия, бузите като праскови. Шестдесет години и предстоящата сватба, а после болестта и той умиращ. И аз, сама и помня как пръстта се трупаше върху му в проливния дъжд.

Всички я гледаха.

— Но все пак, бабо — обади се Джоузеф Пайкс.

Гробът бе плитък. Тя скоро опря о дългия железен ковчег.

— Помогнете ми! — извика тя.

Девет мъже се впуснаха да извадят ковчега от земята. Бабата ги командваше с бастуна:

— Полека! — викаше тя. А така! — сложиха го на земята. — Сега бъдете тъй добри да занесете мистър Симънз за малко в къщата ми.

— Ще го занесем на новото гробище — каза Джоузеф Пайкс.

Бабата го изгледа остро.

— Ще занесете този сандък право в къщата ми и толкоз! Много ще ви благодаря.

Мъжете я проследиха с очи, докато се смаляваше нататък по пътя. После се извърнаха към ковчега, спогледаха се и си плюха на ръцете.

Скоро вече вмъкваха железния ковчег през външната врата на бялата къщичка на бабата. Поставиха го до тумбестата печка.

Тя почерпи всички по чашка.

— А сега да вдигнем капака — нареди тя. — Не всеки ден ти се случва да видиш такива стари приятели.

Мъжете не помръдваха.

— Ама вие ако не щете, аз сама ще го сторя. — Тя поочука капака с бастуна си, за да излющи коричката пръст. На пода се разбягаха паяци. Долавяше се плътният мирис на разорана пролетна почва. Мъжете се заловиха с капака. Бабата отстъпи до тях.

От устните им се откъсна шепот като въздишка на октомврийски вятър.

— Отваряйте! — каза тя, вдигнала бастуна с жест на древна богиня. И капакът се издигна във въздуха. Мъжете го оставиха на пода и се обърнаха.

Пред тях в светлите златисти прашинки, уталожващи се през въздуха, лежеше Уилям Симънз. Спеше с лека усмивка на устните, със сплетени пръсти, пременен.

Баба Лоблили простена.

— Но той е съвсем цял!

И наистина беше. Непокътнат като бръмбар в бронята си, кожата му нежна и бяла, клепачите като листца на цвете над хубавите очи, устните му запазили още цвета си, грижливо сресаната коса, връзката в стегнат възел, добре изрязаните нокти. Изобщо беше си същият като в деня, когато хвърляха пръстта върху безмълвния му ковчег.

Старата жена стоеше със стиснати очи, ръцете й вдигнати да възпрат дъха пред устните й. Не виждаше добре.

— Къде ми са очилата? — извика тя. Хората ги затърсиха. — Ох, как не можете да ги намерите! — викаше тя и присвиваше очи към мъртвеца. — В същност няма значение — добави и приближи към ковчега. Стаята стихна. Старата жена въздъхна и с треперлив глас занарежда над отворения ковчег.

— Съвсем се е запазил — обади се една жена. — Просто недокоснат.

— Такива неща не могат да се случат — каза Джоузеф Пайкс.

— Но се е случило — отвърна жената.

— Шестдесет години под земята са това. Човек не може да се запази толкова дълго.

Късното следобедно слънце проникваше през прозорците, последните пеперуди кацаха по цветята, за да заприличат самите те на цветя.

Баба Лоблили разтреперана отпусна сбръчканата си ръка.

— Земята го е запазила, сякаш на въздух е бил. Тази хубава суха почва съвсем го е запазила.

— Толкова е млад — изхлипа една жена, — толкова млад!

— Да — продума баба Лоблили и пак го погледна. — Лежи той тук на двадесет и три години, а аз осемдесетте гоня. — Тя стисна очи.

— Недей така, бабо — докосна рамото й Джоузеф Пайкс.

— Да, лежи той само на двадесет и три години, красив и чист, а аз… — Тя стискаше очи. — А аз до него — никога вече млада, само старост и бръчки и никаква възможност отново да стана млада. О, господи! Смъртта запазва хората млади. Погледнете колко добра е била с него смъртта. — Тя прокара бавно ръце по лицето и тялото си, обръщайки се към останалите. — Смъртта е по-добра от живота. Защо и аз не умрях тогава? Така щяхме да бъдем заедно и двамата млади. Аз в ковчега с дантелената сватбена рокля, очите затворени, свенливи и в смъртта. А ръцете молитвено скръстени на гърдите.

— Недей така — да говориш, бабо.

— Остави ме! Защо и аз не умрях! Тогава, като се върнеше да ме види, както се върна днес, нямаше да бъда такава!

Ръцете й шареха по бръчките на лицето, пощипваха изпитите страни, хлътналата уста, дърпаха кичур сива коса и тя го погледна с ужасени очи.

— Хубаво посрещане му приготвих! — Тя вдигна мършавите си ръце. — Да не мислите, че човек на двадесет и три години ще иска да погледне една седемдесет и девет годишна баба с помия във вените! Измамена съм! Смъртта го е запазила завинаги млад. А вижте ме мен: същото ли направи Животът?

— Всичко се връща — обади се Джоузеф Пайкс — Той не е млад, бабо. В същност минава осемдесетте.

— Глупав си ти, Джоузеф Пайкс. Погледни го — гладък като камък, недокоснат от хилядите дъждове. И сега, след като си дойде да ме види, той ще си хареса някое младо момиче. Какво може да иска от една стара жена?

— Той не може вече от никого нищо да иска — каза Джоузеф Пайкс.

Старата жена го отстрани.

— А сега всички се махайте! Този ковчег не е ваш и капакът не е ваш, и той не е вашият почти-съпруг! Ще оставите тук ковчега за през нощта, а утре ще го заровите в новия гроб.

— Добре, бабо, той все пак беше твоят любим. Утре рано ще дойда. Само недей да плачеш.

Тя стоеше вкаменена насред стаята, докато излезе и последният човек. После взе свещ, запали я и забеляза, че отсреща на височинката имаше някой. Беше Джоузеф Пайкс. Той ще стои там цялата нощ, помисли тя, но не му извика да се маха. Не погледна повече през прозореца, но знаеше, че е там.

Тя отиде до ковчега и се взря в Уилям Симънз.

Гледаше ръцете му и виждаше движенията им. Виждаше ги да опъват поводите на коня. Спомняше си устните му да подвикват, когато каретата се плъзгаше по поляната с равния ход на коня, сенките на лунната светлина наоколо. Тя знаеше какво бе да те държат тези ръце.

Пипна костюма му.

— Но това не е същият костюм, с който го погребахме! — извика тя внезапно. И въпреки това знаеше, че е същият. Шестдесетте години бяха променили не костюма, а вида му в представите й.

Обхваната от внезапен страх, тя дълго се лута, докато си намери очилата. Сложи си ги.

— Това не е Уилям Симънз! — възкликна пак тя.

Обаче знаеше, че и това не е вярно. Уилям Симънз си беше.

— Брадичката му беше по-издадена — тихо хлипаше тя. — Или не беше? А косата му? Имаше такъв чудесен червеникав оттенък, помня го! А тази коса тук е чисто кафява. Ами носът му, не помня да е бил такъв остър!

Тя стоеше, надвесена над този чужд човек и като го разглеждаше постепенно се убеди, че наистина е Уилям Симънз. Разбра нещо, което трябваше винаги да е знаела: мъртвите хора са като восъчен спомен — взимаш ги в представите си, започваш да ги моделираш: тук поопънеш нещо, там посплескаш, изтегляш тялото по-дълго, оформяш и размачкваш, извайваш и накрая се получава един човек-спомен, който е много далеч от истинския си вид.

Беше объркана и имаше чувството, че са й отнели нещо. Предпочиташе никога да не бяха отваряли ковчега. Или поне да не си беше слагала очилата. Отначало не го бе видяла съвсем ясно: просто колкото да запълни очертанията му с представите си. Но сега, с тези очила.

Не сваляше поглед от лицето му. То започваше по малко да й става познато. Онзи спомен за него, който бе скътала настрани и пазеше вече шестдесет години, се разтопи и бе заместен от човека, когото наистина бе познавала. Чудесен беше. Чувството за загуба постепенно я напускаше. Същият си беше наистина. В същност винаги така ставаше с хора, които от години не си виждал и изведнъж те се връщат и ти казват здрасти. Известно време се чувстваш неловко с тях, но после се отпускаш.

— Да, това си ти — засмя се тя. — Виждам те да надничаш иззад цялата си непознатост. Виждам те да проблясваш оттук-оттам с някогашната си закачливост.

Тя отново заплака. Да можеше себе си да излъже, да можеше само да каже: