Рей Бредбъри
Есенен следобед
— Най-тъжното време от годината е, когато трябва да почистваш тавана — каза мис Елизабет Симънс. — Не обичам октомври. Не обичам дърветата да остават голи. И небето винаги изглежда така, сякаш слънцето се е обезцветило.
Стоеше неуверено в подножието на стълбата към тавана, побелялата й глава се въртеше, бледосивите й очи шареха насам-натам.
— Но искаш или не искаш, октомври дойде. Така че махни листа от календара!
— Мога ли да си запазя септември? — Малката й племенница Джулиет, с мека кестенява коса, държеше откъснатия лист.
— Че за какво ти е притрябвал? — каза мис Елизабет Симънс.
— Всъщност септември не е свършил. Никога няма да свърши. — Малкото момиченце вдигна листа. — Зная какво се е случило през всеки един ден от него.
— Беше свършил още преди да започне. — Мис Елизабет Симънс сви устни и сивият й поглед стана сдържан. — Не си спомням нищо от него.
— В понеделник карах кънки в Чесмън Парк, във вторник ядох шоколадова торта у Патриша Ан, в сряда получих осемдесет и девет точки по правопис в училище. — Джулиет напъха листа в джоба на блузата си. — Това беше тази седмица. Миналата седмица хванах един рак в реката, люлях се на асмата, убодох се на един пирон и паднах от оградата. Така стигам до миналия петък.
— Е, хубаво е, че някой прави нещо — каза Елизабет Симънс.
— Ще запомня и днешния ден — продължи Джулиет. — Защото днес листата на дъба започнаха да пожълтяват и да почервеняват.
— Върви да си играеш — каза старата жена. — Трябва да оправя тавана.
Докато се качи в мухлясалото помещение, се задъха.
— Смятах да го направя още през пролетта — промърмори тя. — А ето че наближава зимата и не ми се иска да я изкарам цялата в мисли за вехториите тук.
Напрегна очи в полумрака, видя огромните кафяви сандъци, паяжините, старите вестници. Миришеше на стари греди.
Отвори мръсния прозорец, който гледаше към ябълките далеч под нея. Нахлу миризмата на есен, студена и рязка.
— Пази се! — извика мис Елизабет Симънс и започна да мята старите списания и пожълтелите вестници на двора. — По-добре, отколкото да ги смъквам долу — задъхано си каза тя, докато изхвърляше поредния куп през прозореца.
Надолу полетяха стари шивашки манекени, скрепени с тел, последвани от празни клетки за птици и раздърпани енциклопедии. Финият прах се сгъстяваше и сърцето й така се разтуптя, че й се наложи да седне на един от сандъците — разсмя се неудържимо на собственото си безсилие.
— Боже Господи! И таз добра! Колко боклуци са се натрупали. Това пък какво е?
Вдигна някаква кутия с хартии, изрезки и брошури, изсипа ги върху капака на сандъка и ги разрови. Откри три спретнати снопчета календарни листа, закрепени с кламер.
— Глупостите на Джулиет — изсумтя тя. — Ама че дете! Календари и календари. Дай й да събира календари.
Вдигна един от листата. На него пишеше „Октомври 1887“. Целият беше изпъстрен с удивителни, някои дни бяха подчертани, и с разкривен детски почерк пишеше:
Това беше невероятен ден!
или
Чудно красив залез!
Обърна страницата. Пръстите й изведнъж бяха станали непохватни. Наведе се и напрегна очи, за да разчете на слабата светлина написаното:
Елизабет Симънс, десетгодишна, час по граматика, пет минус.
Въртеше избелелите страници в студените си ръце и ги гледаше втренчено. Четеше датите, годините, удивителните и червените кръгове около всеки необикновен ден. Веждите й бавно се качваха нагоре. Очите й станаха пусти. Мълчаливо се излегна върху капака на сандъка, загледана в есенното небе. Ръцете й паднаха отстрани и пожълтелите и избелели листа от календари останаха в скута й.
8 юли 1889, с червен кръг около датата. Какво се бе случило през онзи ден?
28 август 1892 — синя удивителна. Защо? Дни, месеци и години с удивителни и кръгове, отново и отново!
Затвори очи. Дишаше учестено. Долу Джулиет играеше на пожълтяващата поляна и пееше.
След известно време мис Елизабет Симънс стана и бавно отиде до прозореца. Дълго наблюдава играта на Джулиет сред обагрените в червено и жълто дървета. После извика:
— Джулиет!
— О, бабо Елизабет, колко смешно изглеждаш през този прозорец!
— Джулиет, искам да ми направиш една услуга.
— Каква?
— Мила, искам да изхвърлиш онзи гаден календарен лист.
— Защо? — примигна Джулиет.
— Защото не искам повече да ги пазиш, скъпа — каза старата жена. — След години това само ще те разстрои.
— Кога след години? И как? Боже мой! — извика Джулиет. — Трябва да пазя всяка седмица, всеки месец! Стават толкова много неща, които не искам да забравя никога.
Мис Елизабет гледаше надолу, а малкото кръгло личице се взираше нагоре през голите клони на ябълките. Накрая мис Елизабет въздъхна.
— Добре. — И метна кутията. Тя полетя в есенния въздух и тупна на земята. — Сигурно не мога да те спра да ги събираш, щом се налага да го правиш.
— О, благодаря бабо, благодаря! — Джулиет притисна ръка към джоба на ризата си, където се беше събрал целият септември. — Никога няма да забравя този ден. Винаги ще го помня, винаги!
Мис Елизабет гледаше надолу през олюляващите се на есенния вятър клони.
— Разбира се, детето ми — каза тя накрая. — Разбира се.
Информация за текста
© 2001 Рей Бредбъри
© 2002 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
Autumn Afternoon, 2001
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008
Публикация: Рей Бредбъри. От прахта родени. ИК „Бард“, 2002 г.
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008
Издание:
Рей Бредбъри. От прахта родени.
ИК „Бард“, 2002 г.
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8317]
Последна редакция: 2010-07-09 14:21:32
