Рей Бредбъри

Имало едно време една старица

— Не, няма какво да спорим. Решила съм. Бягай с глупавия си кош. Господи, откъде са ти хрумнали тия неща? Разкарай се оттук. Стига си ме тормозил, имам да плета и не ми е до високи мургави господа със смахнати идеи.

Високият мургав млад мъж стоеше мълчаливо, без да помръдне. Леля Тилди побърза да продължи:

— Чу какво казах! Ако ти се говори, действай, а междувременно се надявам да нямаш нищо против да си сипя малко кафе. Ето така. Ако беше малко по-любезен, щях да предложа и на теб, но ти ми изникваш тук висок и силен, без дори да си направиш труда да почукаш на вратата. Сякаш се намираш у дома си.

Леля Тилди се зае с плетката си.

— Ето, заради теб изпуснах бройката! Плета си шал. Зимите напоследък стават страшно мразовити и не бива дама с кости като оризова хартия да седи в старата си паянтова къща, без да има с какво да се стопли.

Високият мургав мъж седна.

— Столът е антика, така че внимавай — предупреди го леля Тилди. — Започни отново. Кажи ми каквото имаш за казване. Ще те изслушам с уважение. Само не повишавай глас и спри да ме гледаш с тия шантави пламъчета в очите. Господи, чак червата ми закуркаха.

Украсеният с цветя часовник от костен порцелан на полицата свърши с отброяването на три. В коридора, събрани около коша, мълчаливо и неподвижни като истукани чакаха четирима мъже.

— А сега за коша — каза леля Тилди. — Дълъг е два метра и, доколкото виждам, не е за пране. И за какво са ти онези четиримата? Едва ли за да носят коша — лек е като перце.

Мургавият млад мъж се бе навел напред в стария стол. Нещо в лицето му намекваше, че скоро кошът ще престане да е чак толкова лек.

— Пфу — изсумтя леля Тилди. — Къде ли съм виждала такъв кош? Май беше само преди две години. Като че ли… о! Сетих се. Когато почина съседката госпожа Дуайър.

Остави отсечено чашата.

— Значи затова си тук? Аз пък си мислех, че се мъчиш да ми продадеш нещо. Чакай само малката ми Емили да се върне от колежа следобед! Писах й миналата седмица. Естествено не й споменах, че не се чувствам съвсем във форма, но все пак й намекнах, че ми се иска да я видя отново, от толкова време не съм я виждала. Живее в Ню Йорк и тъй нататък. Почти като дъщеря ми е, малката Емили. Тя ще се погрижи за теб, младежо. Ще те изхвърли от гостната толкова бързо, че…

Мургавият млад мъж погледна леля Тилди, сякаш бе много уморена.

— Не, не съм! — отсече тя.

Той се залюля напред-назад в стола, с полузатворени очи, сякаш си почиваше. Сякаш мърмореше, нима и ти не искаш да си починеш? Почивка, почивка, приятна почивка…

— Велики синове на Гошен на Джилбъри Дайк! Изплела съм сто шала, двеста пуловера и шестстотин кърпи с тези пръсти, нищо че са така кокалести! Сега бягай и се върни като свърша, тогава може и да поговорим. — Леля Тилди реши да смени темата. — Нека ти разкажа за Емили, за сладкото ми прекрасно дете.

Кимна замислено. Емили с нейните руси къдрици като косите на царевица и също тъй меки и фини.

— Много добре си спомням деня, в който умря майка й преди двайсет години и я остави в дома ми. Затова съм ядосана на теб и носачите ти. Да се е чуло някога хора да умират за добро? Млади човече, това не ми харесва. Ето, спомням си…

Леля Тилди замълча; споменът бодна за миг сърцето й. Двадесет и пет години назад в миналото гласът на баща й трепна в късния следобед.

— Тилди — прошепна той, — какво смяташ да правиш с живота си? Така се държиш, че мъжете не тичат много след теб. Целуваш и се изпаряваш. Защо не се укротиш, не се омъжиш, не отгледаш деца?

— Татко — сряза го Тилди. — Обичам да се смея, да играя и да пея. Не ставам за семейство. Не мога да намеря мъж с моята философия, татко.

— Що за „философия“ е това?

— Че смъртта е нелепа! Отмъкна мама, когато най-много имахме нужда от нея. Нима наричаш това умно?

Очите на татко й се насълзиха, станаха сиви и неприветливи.

— Винаги имаш право, Тилди. Но какво можем да сторим? Смъртта идва при всеки.

— Да се борим! — извика тя. — Да удряме под кръста! Да не вярваме в нея!

— Не става — тъжно каза татко й. — Сами сме на този свят.

— Нещо трябва да се промени, татко. От този момент започвам собствената си философия! Глупаво е хората да живеят години наред и после да бъдат посети като семена в дупка, а да не се роди нищо. Каква полза от това? Лежат си цяла вечност, без да помагат на никого. И повечето от тях са чудесни, порядъчни, добри хора. Или поне се опитват да бъдат такива.

Татко й обаче не я слушаше. Бе посърнал, избелял, също като оставена на слънце снимка. Опита се да го накара да се размърда, но той все пак си отиде. Тилди се обърна и побягна. Не можеше да остане, след като бе изстинал, тъй като студенината му отричаше философията й. Не присъства на погребението му. Не направи нищо, освен да отвори този антикварен магазин пред старата къща и да живее сама години наред — всъщност докато не се появи Емили. Тилди не искаше да приеме момичето. Защо ли? Защото Емили вярваше в умирането. Но майка й бе стара приятелка, а Тилди бе обещала да помогне.

— Емили бе първата, която живя с мен в къщата през всички тези години — продължи разказа си леля Тилди. — Така и не се омъжих. Страхувах се от идеята да живея двайсет-трийсет години с някой мъж, а накрая да вземе да ми умре. Това би сринало убежденията ми като къщичка от карти. Странях от света. Крещях на хората, ако прекалено често споменават смъртта.

Младият мъж слушаше търпеливо, учтиво. После вдигна ръка. Сякаш знаеше всичко, с този тъмен и студен блясък в очите му, още преди леля Тилди да отвори уста. Знаеше за нея и за Втората световна война, когато беше изключила завинаги радиото си, бе спряла да чете вестници и бе налагала в магазина си един мъж с чадър по главата, когато се бе опитал да опише бреговете на десантите и дългите бавни вълни мъртъвци, носещи се под безмълвните лъчи на луната.

Да, усмихна се мургавият млад мъж от стария люлеещ се стол. Знаеше как леля Тилди си пускаше единствено хубавите стари грамофонни плочи. Хари Лодър с неговото „Скитам се по здрач“, мадам Шуман-Хайнк и приспивните песни. Без прекъсвания, без новини за бедствия, убийства, отравяния, автомобилни катастрофи, самоубийства. Музиката си оставаше неизменна, една и съща всеки ден. Така годините минаваха, докато леля Тилди се опитваше да предаде философията си на Емили. Умът на момичето обаче бе съсредоточен върху тленното. Въпреки това тя уважаваше начина на мислене на леля си и никога не споменаваше… вечността.

Младият мъж знаеше всичко това.

Леля Тилди изсумтя.

— Откъде знаеш всичко това? Е, ако си мислиш, че можеш да ме убедиш да вляза в глупавия ти кош, жестоко се лъжеш. Само да си ме докоснал, ще ти се изплюя право в лицето!

Младият мъж се усмихна. Леля Тилди отново изсумтя.

— Не се хили като болно псе. Прекалено съм стара за ухажвания. Всичко вече е изсъхнало като стара туба с боя и изоставено преди години.

Разнесе се шум. Часовникът на полицата отброи три. Погледът на леля Тилди се стрелна към него. Странно. Не беше ли отброил три часа̀ преди пет минути? Обичаше белия часовник с голите златни ангелчета около номерираното му лице и тоновете му като на катедрални камбани, тихи и сякаш много далечни.

— Да не смяташ просто да си стоиш тук, млади човече?

Смяташе.

— Е, тогава няма да имаш нищо против да подремна малко. Само не мърдай от стола. Да не си посмял да пристъпваш около мен. Само ще затворя очи за мъничко. Така. Точно така…

Приятна, спокойна и освежаваща част от деня. Тишина. Единствено часовникът тиктака, зает като термити в дърво. Единствено старата стая, миришеща на полиран махагон, смазана кожена тапицерия и плътно наредени по лавиците книги. Толкова е приятно. Приятно…

— И да не си посмял да станеш от стола, господинчо. В никакъв случай. Следя те с едно око. Да, наистина те следя. Да, следя те. О. А, хмммм.

Толкова е меко. Така каращо на сън. Дълбоко. Почти като под вода. О, толкова е приятно.

Кой се движи в тъмното пред затворените ми очи?

Кой ме целува по бузата? Ти ли си, Емили? Не. Не. Сигурно ми се е сторило. Само… сънувам. Да, точно така. Унасям се… унасям…

А? Какво каза? О!

— Чакай да си сложа очилата. Така!

Часовникът отново отброи три. Лошо, стари часовнико, лошо. Ще трябва да те нося на поправка.

Младият мъж в тъмния костюм стоеше до вратата. Леля Тилди кимна.

— Толкова бързо ли си тръгваш, млади човече? Наложи се да се откажеш, а? Не успя да ме убедиш. Магарешки инат е това моето. Не можеш да ме измъкнеш от тази къща, така че не си прави труда да се връщаш и да опитваш отново!

Младият мъж се поклони бавно и с достойнство.

Нямаше намерение да се връща.

— Чудесно — заяви леля Тилди. — Винаги съм казвала на татко, че ще спечеля! Е, ще плета край прозореца през следващите хиляда години. Ще трябва да сдъвчат дъските около мен, за да ме изкарат.

Очите на мургавия млад мъж проблеснаха.

— Стига си гледал като котка, дето току-що е изяла канарчето — викна му леля Тилди. — И разкарай тоя глупав кош оттук!

Четиримата мъже излязоха с тежки стъпки навън. Тилди ги гледаше как държат празния кош и залитат от тежестта му.

— Ама че работа! — възкликна тя и се надигна възмутено. — Да не си ми откраднал антиките? Книгите? Часовниците? Какво има в коша?

Мургавият млад мъж подсвирна весело, обърна й гръб и излезе след четиримата препъващи се мъже. На прага посочи коша и предложи на леля Тилди да вдигне капака. Запита я с жестовете на мим дали няма да пожелае да види какво има вътре.