Рей Бредбъри

Пътешественичката

Татко надникна в стаята на Сеси малко преди зазоряване. Тя лежеше в леглото си. Той поклати глава неразбиращо, махна към нея и каза:

— Ако успееш да ми обясниш каква полза от лежането й, ще изям траурните ленти на махагоновия си ковчег. Спи по цяла нощ, закусва, а после цял ден не става от леглото.

— О, но тя е толкова полезна — обясни мама, докато го отвеждаше по коридора по-далеч от отпуснатата бледа фигура на Сеси. — Та тя е сред най-подвижните членове на Фамилията. С какво са по-добри братята й? Повечето от тях по цял ден спят и не правят нищо. А Сеси е най-малкото активна.

Заслизаха надолу през миризмата на черни свещи; черните траурни ленти на парапета, останали недокоснати от Сбирката преди няколко месеца, тихо прошумоляха, когато минаха покрай тях. Татко разхлаби уморено вратовръзката си.

— Е, работим през нощта — каза той. — Виновни ли сме, че сме толкова… както се изрази… старомодни?

— Разбира се, че не. Не всеки от Фамилията може да е модерен. — Тя отвори вратата на мазето; тръгнаха в мрака ръка за ръка. Тя погледна усмихнато кръглото му бяло лице. — Страшни късметлии сме, че аз изобщо не спя. Помисли си само какъв брак щеше да е, ако се бе оженил за спяща през нощта! Всеки за себе си. Всеки различен. Пълна лудница. Точно такава е Фамилията. Понякога ни трябва някой като Сеси, само ум; както и такива като чичо Айнар, само криле; или пък като Тимъти, напълно обикновен, спокоен и нормален. Или като теб, спящ през деня. Или като мен, будна през целия си живот. Така че не е трудно да я разбереш. Всеки ден Сеси ми помага по безброй начини. Праща съзнанието си в овощаря, за да ми каже какво има за продан. Вселява се в касапина. Това ми спестява много път, ако са му се свършили добрите мръвки. Предупреждава ме, когато идват клюкарките, за да приказват цял следобед. И, да кажем, още шестстотин други неща…!

Спряха до един голям празен махагонов сандък. Той се настани в него, все още не напълно убеден.

— Нямаше да е зле, ако можеше да допринесе с още нещо. Боя се, че ще трябва да я помоля да си намери някаква работа.

— Преспи с тази идея — каза му тя. — Разгледай я хубаво. До залез-слънце може и да размислиш.

Тръгна да затваря капака отгоре му.

— Е, добре — замислено каза той.

Капакът хлопна.

— Леко утро, скъпи — каза тя.

— Леко утро — отвърна приглушеният му глас отвътре.

Слънцето изгря. Тя забърза нагоре да приготви закуската.

Сеси Елиът бе онази, която Пътешестваше. На вид бе обикновено осемнадесетгодишно момиче. Но пък никой от Фамилията не приличаше на онова, което наистина бе. У тях не бе останало нищо от острите зъби, противната миризма, червеите или вещиците. Живееха простичко в малки градчета и ферми по цял свят и умело приспособяваха дарбите си към изискванията и законите на променящия се свят.

Сеси Елиът се събуди. Понесе се през къщата, като си тананикаше.

— Добро утро, мамо!

Слезе до мазето да провери поред големите махагонови сандъци, да им избърше праха и да се увери, че са здраво залостени.

— Татко — каза тя, като бутна един от тях. — Братовчедката Естер — добави, докато оглеждаше друг, — дошла ни на гости. И… — потупа трети — дядо Елиът.

Отвътре се разнесе шумолене като от папирус.

— Странна мешавина е тази Фамилия — умислено отбеляза тя, докато се връщаше към кухнята. — Нощни и дневни птици, някои будни по двайсет и пет от двайсет и четири часа като мама, други пък като мен, спящи петдесет и девет минути от шейсетте. Различни видове сън.

Зае се със закуската си. Бе преполовила кайсиевото желе, когато усети погледа на майка си. Остави лъжицата.

— Татко ще размисли. Ще му покажа колко добре е да съм подръка. Аз съм семейната застраховка. Просто не го разбира. Изчакай.

— Била си в мен, докато съм спорила с него — каза мама.

— Да.

— Май усетих как надничаш през очите ми — каза мама.

Сеси приключи закуската и се качи в стаята си. Оправи одеялата и чистите прохладни чаршафи, после легна, затвори очи, отпусна тънките си бели пръсти върху малките си гърди и положи крехката си, изящна като скулптирана главица върху буйната си гъста кестенява коса.

Започна да Пътешества.

Съзнанието й се плъзна от стаята, понесе се над покрития с цветя двор, през полята, зелените хълмове, старите сънливи улички на Мелин Таун, във вятъра и покрай влажната вдлъбнатина на дерето. През целия ден щеше да лети и да се вие насам-натам. Съзнанието й щеше да се вселява в кучета, да остава там, и тя щеше да изпита готовите да се наежат чувства на кучетата, да опита сочен кокал, да души опикани дървета. Щеше да чува така, както чува кучето. Щеше напълно да забрави всичко човешко. Щеше да се въплъти в кучето. Това бе повече от телепатия, с нещо по-добро и с нещо по-лошо. Това бе пълно отделяне от едно тяло и вселяване в друго. Това бе влизане в душещи дърветата кучета, в мъже, в стари моми, в птици, в играещи на дама деца, в любовници в леглото сутрин, в потящи се с лопатите работници, в розовите, мънички като сънища мозъци на неродени бебета.

Какво да бъде днес? Взе решение и пое!

Когато малко по-късно влезе на пръсти в стаята, мама видя тялото на Сеси на леглото. Гърдите й не се движеха, лицето й бе напълно отпуснато. Вече я нямаше. Мама кимна и се усмихна.

Утрото мина. Леонард, Байън и Сам отидоха на работа, както направиха и Лора и нейната сестра маникюристка; Тимъти замина на училище. Къщата утихна. По обед единственият звук се издаваше от трите малки братовчедки на Сеси Елиът, които си играеха на хлоп-хлоп, ковчеже в задния двор. Наоколо винаги можеха да се срещнат братовчеди, чичовци, правнуци или нощни племенници; непрекъснато идваха и си отиваха, като изтичаща от крана и изчезваща в канала вода.

Братовчедките прекъснаха играта, когато високият мъж почука силно на входната врата и закрачи право напред, след като мама му отвори.

— Чичо Джон! — задъхано каза най-малката.

— Онзи, дето го мразим ли? — попита втората.

— Какво иска? — извика третата. — Изглежда бесен!

— Ние сме му бесни, затова — обясни гордо втората. — Заради онова, което направи на Фамилията преди шейсет години, както и преди седемдесет години и преди двадесет години.

— Чуйте! — Заслушаха се. — Изтича горе!

— Като че ли плаче.

— Нима порасналите плачат?

— Разбира се, глупачке!

— В стаята на Сеси е! Крещи. Смее се. Моли се. Вика. Гневен, побъркан и от мъка спукан!

Най-малката също пусна сълзи. Изтича към вратата на мазето.

— Събудете се! Вие долу, събудете се! Хей, вие в сандъците! Чичо Джон е тук и сигурно носи кедрови колове! Не искам кедров кол в гърдите си! Събудете се!

— Шшт — изсъска най-голямата. — Няма колове! Пък и без това не можеш да събудиш Ковчежните хора. Чуйте!

Наклониха глави и очите им блеснаха нагоре в очакване.

— Махай се от леглото! — заповяда мама от прага.

Чичо Джон се бе навел над безжизненото тяло на Сеси. Устните му бяха изкривени. Зелените му очи гледаха диво и налудничаво.

— Закъснях ли? — настоятелно попита той с дрезгав глас, хълцаше. — Отишла ли си е?

— Преди часове! — озъби се мама. — Да не си сляп? Може да не се върне с дни. Понякога остава да лежи по цяла седмица. Не се налага да храня тялото, тя си намира прехрана от онова или онзи, в когото се намира. Махай се от нея!

Чичо Джон се стегна, притиснал едното си коляно в пружината.

— Не можеше ли да почака? — попита той. Трескавите му пръсти отново и отново се мъчеха да доловят и най-слаб признак на пулс.

— Чу ме! — Мама решително тръгна напред. — Не бива да се докосва. Трябва да се остави, както си е. За да може, когато се върне, да се намести точно в тялото си.

Чичо Джон обърна глава. Издълженото му червено лице бе покрито с белези и безчувствено, а около уморените му очи имаше дълбоки черни кръгове.

— Къде е отишла? Трябва да я намеря.

Гласът на мама прозвуча като плесница.

— Не знам. Има си любими места. Може да я намериш като дете, тичащо по пътека в дерето. Или люлеещо се на някоя лоза. Или пък в рачето под камъка в потока, което те гледа. Може пък да играе шах чрез някой старец в парка. Много добре знаеш, че може да е къде ли не. — Устата й се изкриви насмешливо. — Може пък точно сега да е вътре в мен, да те гледа, да ти се смее и да ти говори. Подхожда на нейния начин на приказване и забавление. И ти не би го разбрал.

— Защо… — Той тежко се завъртя, подобно на огромна преобърната канара. Големите му ръце се вдигнаха, мъчеха се сякаш да сграбчат нещо. — Ако си помисля…

Мама продължи да говори с небрежно спокойствие:

— Естествено, че не е в мен. А и да беше, нямаше начин да се разбере. — Очите й проблеснаха с изтънчена злост. Стоеше висока и изящна, гледаше го без капка страх. — А сега би ли ми обяснил какво искаш от нея?

Той като че ли чу някаква далечна камбана. Тръсна ядосано глава, за да я проясни. После изръмжа:

— Нещо… вътре в мен… — Гласът му заглъхна. Отново се наведе над студеното безжизнено тяло. — Сеси! Върни се, чуваш ли ме? Можеш да се върнеш, ако поискаш!

Вятърът прошумоля тихо през високите върби оттатък облените в слънце прозорци. Леглото изскърца от раздвижването му. Далечната камбана се обади отново и той я заслуша, но мама не можеше да я чуе. Единствено той долавяше сънливите й летни звуци, долитащи някъде много, много отдалеч. Той се навъси и отвори уста.

— Искам да направи едно нещо за мен. През последния месец сякаш започвам… да полудявам. Хрумват ми шантави мисли. Мислех да взема влака до големия град и да говоря с психиатър, но това няма да помогне. Зная, че Сеси може да влезе в главата ми и да прогони страховете в нея. Да ги изсмуче като прахосмукачка, стига да поиска да ми помогне. Тя е единствената, способна да остърже тинята и паяжините и да ме направи нов човек. Затова ми трябва, разбираш ли? — каза с напрегнат, изпълнен с очакване глас. Облиза устни. — Тя