Рей Бредбъри
Когато клонът се чупи
Нощта беше студена и духаше лек ветрец, който започна да се засилва към два след полунощ.
Листата на дърветата отвън затрепериха.
В три сутринта вятърът вече мърмореше непрестанно от другата страна на прозореца.
Тя първа отвори очи.
А после, неясно защо, той също се размърда от полудрямката си.
— Будна ли си?
— Да — отвърна тя. — Чух някакъв звук. Нещо извика.
Той надигна глава.
Някъде отдалеч се чуваха тихи ридания.
— Чу ли това? — попита тя.
— Кое?
— Нещо плаче.
— Нещо?
— Някой — рече тя. — Звучи като призрак.
— Господи, ама че работа. Колко е часът?
— Три сутринта. Онзи ужасен час.
— Ужасен?
— Помниш какво ни каза доктор Мийд в болницата. В този час хората просто се отказват, предават се, престават да полагат усилия. Тогава умират. В три сутринта.
— Предпочитам да не мисля за това — рече той.
Звукът отвън се засили.
— Ето пак — рече тя. — Прилича на призрак.
— Боже мой — прошепна той. — Какъв призрак?
— На бебе — каза тя. — На плачещо бебе.
— И откога бебетата имат призраци? Чували ли сме наскоро да е умирало бебе? — Той тихо се засмя.
— Не — отвърна тя и поклати глава. — Но може да не е призракът на умряло бебе, а… Не знам. Слушай.
Той се заслуша. Плачът се чу отново, някъде много отдалеч.
— Ами ако… — започна тя.
— Да?
— Ами ако е призракът на дете…
— Продължавай — подкани я той.
— Което още не се е родило.
— И такива призраци ли има? И те могат да издават звуци? Господи, какви ги говоря? Ама че странно.
— Призракът на дете, което още не се е родило.
— Как така има глас?
— Може да не е мъртво, а просто да иска да живее — каза тя. — Толкова е далеч, толкова тъжно. Как да му отговорим?
Заслушаха се и тихият плач продължи, и вятърът ридаеше отвън.
— Не издържам — каза той. — Ще стана да хапна нещо.
— Не, недей — спря го тя и го хвана за ръката. — Стой тихо и слушай. Може би ще получим отговор.
Той легна обратно, задържа ръката й и се опита да затвори очи, но не успя.
Двамата лежаха, вятърът продължаваше да мърмори, листата се тресяха.
Някъде далеч, някъде много далеч плачът продължаваше и продължаваше.
— Кой може да е това? — прошепна тя. — Какво може да е? Няма да спре. Толкова ме натъжава. Да не би да моли да му позволят?
— Да му позволят ли?
— Да живее. Не е мъртво, никога не е живяло, но иска да живее. Мислиш ли… — Тя се поколеба.
— Какво?
— Ох, Господи. Мислиш ли, че онова, за което си говорихме преди месец…?
— За какво сме си говорили?
— За бъдещето. За това да нямаме семейство. Без семейство. Без деца.
— Не си спомням — каза той.
— Опитай. Обещахме си, че няма да създаваме семейство, няма да имаме деца. — Поколеба се и добави: — Няма да имаме бебета.
— Без деца. Без бебета?
— Мислиш ли… — Тя вдигна глава и се заслуша в плача навън, някъде далеч, много далеч през дърветата. — Възможно ли е…
— Какво?
— Мисля, че знам как да спрем този плач.
Зачака я да продължи.
— Мисля, че може би…
— Какво?
— Може би трябва да дойдеш от тази страна на леглото.
— Искаш да кажеш, до теб ли?
— Да. Ела, моля те.
Той се обърна, погледна я и накрая се премести плътно до нея. В далечината градският часовник отмери три и четвърт, после три и половина, четири без петнайсет, четири.
Двамата лежаха и слушаха.
— Чуваш ли? — попита тя.
— Слушам.
— Плачът.
— Престана — каза той.
— Да. Онзи призрак, онова дете, онова бебе, онзи плач спря, слава Богу.
Пое ръката й, обърна се към нея и каза:
— Ние го спряхме.
— Ние го направихме. Да, слава Богу, спряхме го.
Нощта беше много спокойна. Вятърът започна да утихва. Листата навън престанаха да треперят.
Двамата лежаха в нощта, държаха се за ръце, вслушваха се в тишината, в прекрасната тишина, и чакаха утрото.
Информация за текста
© 2009 Рей Бредбъри
© 2009 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
When the Bough Breaks, 2009
Сканиране: Mandor, 2009
Разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Рей Бредбъри. Париж завинаги
ИК „Бард“, София, 2009
Редактор: Евгения Мирева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN: 978-954-655-021-7
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12969]
Последна редакция: 2009-08-31 22:00:00
