Рей Бредбъри
Страшният пожар в имението
Мъжете се бяха крили близо половин час зад къщичката на пазача, прехвърляйки си една бутилка с най-доброто, а когато пазачът потъна в леглото си в шест вечерта, те се промъкнаха нагоре по пътеката и загледаха голямата къща с приятните светлини, запалени във всички прозорци.
— Това е имението — каза Райърдън.
— По дяволите, какво искаш да кажеш с „това е имението“? — викна Кейси и добави по-меко: — Нали го гледаме цял живот.
— Така си е — рече Кейли, — но с тези безредици под път и над път, внезапно едно имение започва да ти се струва по-друго. Сега, както е легнало в снега, е някак си по-мъничко.
Ето как го виждаха четиринайсетимата — голям дом за кукли, разположен сред меко падащите перушинки в пролетната нощ.
— Взе ли кибрита?
— Дали съм взел… Абе, ти за какъв ме мислиш!
— Само те питам дали си го взел.
Кейси се пребърка. А когато джобовете на дрехите му увиснаха, той изруга и каза:
— Не съм.
— По дяволите, какво от това — рече Нолан. — Вътре не може да няма кибрит. Ще вземем малко на заем. Хайде.
Качвайки се нагоре, Тимълти се препъна и падна.
— Тимълти, за бога — каза му Нолан, — имаш ли усет за героичното? В средата на големия великденски бунт всичко трябва да бъде както трябва. Нали след години ще искаме да влезем в кръчмата и да разкажем за страшния пожар в имението? А ти, както се мъкнеш по задник в снега, ще оплескаш всичко и картината няма да е подходяща за Бунта, в който участваме.
Тимълти се изправи, взря се в картината и кимна:
— Ще внимавам как се държа.
— Шт! Стигнахме — викна Райърдън.
— По дяволите, стига си повтарял неща като „това е имението“ и „стигнахме“ — рече му Кейси. — Сами виждаме проклетата къща. А сега какво да правим?
— Да я унищожим, а? — предложи нерешително Мърфи.
— Брей, толкова си тъп, та чак ми се повръща — рече Кейси. — Разбира се, че ще я унищожим, но най-напред ни трябват чертежите и плановете…
— Долу, в кръчмата на Хики, всичко изглеждаше съвсем просто — каза Мърфи. — Просто идваме и съсипваме проклетото имение. Като знам как жена ми ме бие по всички линии, просто искам да съсипя нещо.
— Аз мисля — рече Тимълти, отпивайки от бутилката, — да почукам на вратата и да поискаме разрешение.
— Разрешение, а? — каза Мърфи. — Никак не ми се ще да управляваш ада, защото грешните душици така ще си останат несварени! Ние…
Но входната врата внезапно се отвори широко и го прекъсна.
Някакъв човек надникна в нощта.
— Слушайте — каза той с любезен и благоразумен глас, — бихте ли говорили по-тихо? Господарката на къщата спи, преди да слезем в Дъблин тази вечер и…
Мъжете, осветени от огъня в камината, който се виждаше през вратата, замигаха и отстъпиха назад, снемайки шапки.
— Вие ли сте, лорд Килготън?
— Да — каза мъжът на вратата.
— Ще говорим по-тихо — каза Тимълти, като се усмихваше с цялата си любезност.
— Простете, Ваша светлост — каза Кейси.
— Много любезно от ваша страна — рече Негова светлост. И вратата полека се затвори.
Всички останаха с отворени уста.
— „Простете, Ваша светлост“, „Ще говорим по-тихо, Ваша светлост“ — плесна се по челото Кейси. — Какви ги приказваме? Защо някой не задържа вратата, докато той беше още там?
— Бяхме втрещени, затова; той ни изненада, както правят винаги тези с навирените носове. Но нали не вършехме нищо?
— Гласовете ни бяха доста високи — призна Тимълти.
— По дяволите, какви гласове! — каза Кейси. — Проклетият лорд направо ни се измъкна от ръцете!
— Шт, не така високо — рече Тимълти.
Кейси сниши глас:
— Хайде да се промъкнем до вратата и…
— Това ми се струва ненужно — прекъсна го Нолан. — Сега той знае, че сме тук.
— Да се промъкнем до вратата — повтори Кейси и скръцна със зъби — и да я изкъртим…
Вратата се отвори отново.
Сянката на лорда надникна към тях и мекият, внимателен и деликатен глас каза:
— Все пак, какво правите тук?
— Ами, Ваша светлост, нещата стоят така… — започна Кейси и спря пребледнял.
— Ние идваме — измърмори Мърфи, — ние идваме да… запалим имението!
Негова светлост остана за миг с ръка върху дръжката на вратата, загледан в мъжете и в снега отвън. Той притвори очи, овладя с мълчаливо усилие нервния тик в двата си клепача и каза:
— Хм, в такъв случай е по-добре да влезете.
Мъжете отговориха, че това е прекрасно, чудесно и много хубаво и тръгнаха, но Кейси извика:
— Чакайте! — После се обърна към възрастния човек на вратата и каза: — Ще влезем, когато сме готови.
— Много добре — рече старият човек. — Ще оставя вратата открехната, а когато решите да почвате, влизайте. Аз ще бъда в библиотеката.
Като остави вратата отворена около половин инч, възрастният човек се отдалечи, а Тимълти извика:
— Когато сме готови ли? Боже господи, че кога ще бъдем по-готови? Кейси, махни се от пътя!
Всички се втурнаха към входния навес.
Като чу това, Негова светлост се обърна и ги погледна с любезното си лице, по което нямаше враждебност — лице на стар ловджийски пес, който е видял много убити лисици и също толкова избягали, който е тичал добре, а сега, в последните си години, се движи полека и влачи краката си.
— Господа, изчистете си краката, моля ви.
— Веднага. — И всички внимателно изтърсиха снега и калта от обувките си.
— Оттук — каза Негова светлост и влезе навътре. Светлите му белезникави очи бяха потънали в бразди, бръчки и торбички от многогодишното пиене на бренди, а бузите му бяха яркочервени като вишновка. — Ще ви сипя по едно питие и ще видим какво можем да направим за вашето… както го казахте… подпалване на Имението.
— Вие сте самото Благоразумие — призна Тимълти, следвайки лорд Килготън, който ги въведе в библиотеката и наля уиски на всички.
— Господа — отпусна той кокалите си върху един стол с разперени криле над облегалото, — пийте.
— Отказваме — каза Кейси.
— Как така отказваме — зяпнаха всички, почти добрали се до питието.
— Това, което правим, е сериозна работа и ние трябва да сме трезви за нея — рече Кейси и се разтрепери от погледите им.
— Кого ще слушаме? — запита Райърдън. — Негова светлост или Кейси?
Наместо да отговорят, мъжете опразниха чашите си, разкашляха се и задишаха шумно. Смелостта веднага изби в червено по лицата им и те се обърнаха към Кейси, така че да види разликата. Кейси изпи чашата си, за да ги настигне.
В същото време старият човек отпиваше малки глътки от своето уиски и този спокоен, непринуден начин на пиене ги обърка здравата и върна предишната им несигурност. Най-сетне Кейси каза:
— Ваше благородие, чухте ли за Безредиците? Аз не говоря само за войната на Кайзера отвъд морето, а за нашите големи Бели и за Бунта, който стигна чак тук, до нашия град, до нашата кръчма, а сега и до вашето Имение.
— Обезпокоителният брой факти ме убеждава, че моментът е лош — каза Негова светлост. — Предполагам, че каквото трябва да стане, ще стане. Познавам всеки от вас. Работили сте за мен. И мисля, че когато, е имало такъв случай, съм ви плащал много добре.
— Ваша светлост, няма две мнения по този въпрос — пристъпи крачка напред Кейси. — Но става дума, че „старият порядък се руши“, а чухме и за големите къщи около Тара и големите имения отвъд Килашандра, които са пламнали, за да се ознаменува свободата и…
— Чия свобода? — запита меко старият човек. — Моята ли? Свобода от бремето да се грижа за тази къща, в която аз и моята съпруга се въртим и тракаме като зарчета в чаша за игра, или… Хайде, карайте. Кога искате да запалите Имението?
— Сега — рече Тимълти, — стига това да не ви безпокои много.
Възрастният човек сякаш потъна още по-дълбоко в стола.
— О, боже! — каза той.
— Разбира се — намеси се Нолан, — че ако е неудобно, можем да дойдем и по-късно…
— По-късно ли? Що за приказки? — попита Кейси.
— Съжалявам страшно — каза старият човек. — Но, моля ви, позволете ми да ви обясня. Лейди Килготън сега спи, а чакаме гости, които ще ни заведат в Дъблин за премиерата на пиеса от Синг…
— Той е адски добър писател — каза Райърдън.
— Преди година видях неговата пиеса — рече Нолан — и…
— Отдръпнете се — каза Кейси.
Мъжете се поотместиха малко. Негова светлост продължи с тихия си гласец:
— За полунощ сме уговорили тук вечеря за десет души. Дали няма да се съгласите да ни оставите до сутринта, за да се приготвим, а?
— Не — каза Кейси.
— Чакай малко — казаха останалите.
— Да се пали — рече Тимълти, — е едно, а билетите са друго. Искам да кажа, че след като театърът е там, си е жива загуба да не се види пиесата, а и тази храна може да бъде изядена. После, всички гости, които ще дойдат. Трудно е да ги уведомят.
— Точно това мислех и аз — каза Негова светлост.
— Да, знам — изкрещя Кейси, като затваряше очи, триеше с ръце бузите, челюстта и устата си, стискаше юмруци и се въртеше объркано. — Но палежите не се отменят и часът им не се променя, все едно, че са гостуване на чай, дявол да ви вземе, а вие точно това правите!
— А, отменят се, като не вземеш кибрит — каза Райърдън с половин глас.
Кейси се извърна и го погледна така, сякаш щеше да го удари, но истината го задържа.
— На всичко отгоре госпожата над нас е светска дама — каза Нолан, — и има нужда от една последна нощ за забавление и почивка.
— Много любезно от ваша страна — напълни чашата му Негова светлост.
— Да гласуваме — рече Нолан.
— Дявол да ви вземе — огледа се начумереният Кейси. — Вече виждам резултата от гласуването. Утре вечер ще я свършим тази проклетия.
— Бог да ви поживи — каза старият лорд Килготън. — В кухнята ще има по нещо студено за хапване, така че наминете първо оттам, защото сигурно ще сте гладни, а работата ви няма да е лека. Съгласни ли сте за осем вечерта? Дотогава ще успея да настаня лейди Килготън в някой хотел в Дъблин. Бих искал тя да разбере по-късно, че нейният дом вече няма да го има.