Рей Бредбъри

Чичо Айнар

— Ще отнеме само минутка — каза сладката жена на чичо Айнар.

— Отказвам — отвърна той. — И за това е нужна само секунда.

— Работих цяла сутрин — каза тя, държеше се за тънкия кръст, — а ти не искаш да ми помогнеш? Всеки момент ще завали.

— Нека си вали! — навъсено викна той. — Няма да позволя да ме тресне гръм само защото съм сушал прането ти.

— Но ти си толкова бърз в това.

— Казах вече, отказвам. — Огромните, сякаш брезентови криле изшумоляха нервно зад изпънатия му от негодувание гръб.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха окачени четири дузини прясно изпрани дрехи. Той го завъртя между пръстите си с отвращение.

— Значи се стигна дотук — промърмори горчиво. — Дотук, дотук, дотук.

Едва не започна да рони гневни киселинни сълзи.

— Не плачи, че пак ще ги намокриш — каза тя. — А сега хайде скачай, потичай с тях.

— Потичай с тях. — Гласът му бе глух, дълбок и ужасно наранен. — Казвам — нека трещи, нека се сипят порои!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля — разумно рече тя. — Цялото ми пране ще иде на вятъра, ако не го направиш. Ще има да си виси из къщата…

Това подейства. Най-много мразеше развяващи се и проснати парцали, които да го карат да се промушва под тях, за да мине през стаята. Скочи на крака. Огромните му зелени криле се разпериха.

— Но само до оградата на пасището!

Вихрушка — скочи нагоре, крилете му изплющяха и се впиха любовно в прохладния въздух. Преди да успееш да кажеш „Чичо Айнар има зелени криле“, той профуча над фермата, теглеше прането в огромна пърхаща опашка с мощните удари и плясък на крилете си!

— Дръж!

Завършил обиколката си, той спусна сухото като пуканки пране върху специално разгънатите за целта чисти одеяла.

— Благодаря! — извика тя.

— Ба! — изсумтя той и отлетя под ябълката, за да се отдаде на мрачни размисли.

Прекрасните, подобни на коприна криле на чичо Айнар висяха като морскозелени платна зад него и тихо шумоляха на раменете му, когато кихаше или се обръщаше рязко. Той бе един от малцината във Фамилията, чийто талант се виждаше явно. Всичките му мрачни братовчеди, племенници и братя в градчетата по света вършеха невидими неща с ум, вещерски пръсти и бели зъби, рееха се из небето като огнени листа или се носеха из горите като посребрени от лунната светлина вълци. Живееха в сравнителна безопасност от обикновените хора. Това обаче не можеше да се каже за човек с огромни зелени криле.

Не че ги мразеше. В никакъв случай! На младини винаги летеше нощем, защото именно нощите бяха рядкото време за крилати мъже! Дневната светлина криеше опасности — винаги го бе правила и винаги щеше да го прави; но нощите, о, нощите! Беше се носил над острови от облаци и морета от лятно небе. Без никаква опасност за самия него. Бяха наситени времена, изпълнени с полет и веселие.

Но вече не можеше да лети нощем.

Летеше към един висок планински проход в Европа на връщане от Сбирката на Фамилията в Мелин Таун, Илинойс, преди няколко години. Бе прекалил с гъстото алено вино. „Ще се оправя“, смътно си бе обещал, докато прелиташе дългия път под утринните звезди, над спящите под луната хълмове след Мелин Тайн. И тогава… като гръм от ясно небе…

Далекопровод.

Беше като уловена патка! Страхотно цвъртене! С почерняло от сините фойерверки лице, той се оттласна със страхотен удар на крилете и падна.

При рухването му на осветената от луната поляна под кулата на далекопровода се разнесе звук като от огромен телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано сутринта, с бясно треперещи и мокри от росата криле. Бе все още тъмно. На изток започваше да се оформя тънката светла ивица на зората. Скоро тя щеше да стане по-широка и за полети и дума не можеше да става. Не му оставаше нищо друго освен да потърси убежище в гората и да прекара деня в най-гъстите шубраци, докато следващата нощ не позволи на крилете му да го понесат в небето.

Така срещна жена си.

През същия ден, който се оказа доста топъл за първи ноември в Илинойс, хубавата млада Брънила Уексли бе излязла да издои една изгубила се крава. Провираше се със сребриста кофа в ръка из шубраците и умоляваше невидимата крава да бъде така добра да се прибере, че ще се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата почти със сигурност щеше да се прибере, когато вимето й се нуждаеше от грижа, не я засягаше особено. Това бе просто благовиден предлог да се разходи из гората, да духа глухарчета и да дъвче треви — и правеше именно това, когато се натъкна на чичо Айнар.

Заспал под един храст, той приличаше на мъж под зелено покривало.

— О — развълнувано рече Брънила. — Мъж. В палатка.

Чичо Айнар се събуди. Палатката се разпери като огромно зелено ветрило зад него.

— О — рече кравотърсачката Брънила. — Мъж с криле.

Точно така го прие. Разбира се, бе стресната, но никога през живота си не бе наранявана и затова не се боеше от никого, пък и беше страхотно да видиш крилат мъж и тя страшно се гордееше, че й се е удала такава възможност. Започна да говори. След час вече бяха стари приятели, а след два часа съвсем бе забравила за крилете му. И той взе, че си призна как се е озовал в гората.

— Да, забелязах, че си доста понатъртен — каза тя. — Дясното ти крило изглежда доста зле. Най-добре да те заведа у дома и да се погрижа за него. Така и така няма да можеш да долетиш с него чак до Европа. Пък и кой иска да живее там в днешно време?

Той й благодари, но не виждал как можел да приеме предложението й.

— Но аз живея сама — каза тя. — Сам виждаш колко съм грозна.

Той настоя, че не е.

— Много мило от твоя страна — рече тя. — Но аз съм си грозна и няма смисъл да се залъгвам. Родителите ми са мъртви, имам си ферма, при това голяма, цялата за мен, далеч от Мелин Таун. И имам нужда да си говоря с някого.

Но нима не се страхувала от него? — беше я попитал той.

— По-скоро се гордея и завиждам — каза тя. — Може ли?

И внимателно и леко завистливо погали големите му ципести воали. От докосването той потрепери и прехапа език.

Така че нищо не пречеше да отиде в дома й за церове и мазила, и — о, не! — ама че ужасно изгаряне през лицето, точно под очите!

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Ами… — започна той и изведнъж се озоваха при фермата, без да забележат, че са изминали цяла миля, без да откъсват поглед един от друг.

Мина ден, после втори. Накрая той й благодари на прага и каза, че трябва да тръгва, че е много благодарен за мазилата, грижите и подслона. Здрачаваше се и за времето между шест вечерта и пет сутринта трябваше да прекоси цял океан и континент.

— Благодаря ти. Довиждане — каза той, понечи да отлети в сумрака и се тресна в един явор.

— О! — изкрещя тя и се хвърли към безчувственото тяло.

Когато на следващата сутрин се събуди, той знаеше, че никога вече няма да лети в тъмното; с деликатните му нощни сетива бе свършено. Фината телепатия, която го бе предупреждавала за изпречилите се на пътя му кули, дървета, къщи и хълмове, превъзходното зрение и чувствителност, които го водеха през лабиринтите на гори, скали и облаци — всичко това бе изгорено завинаги от онзи удар през лицето му, от синия електрически фойерверк и цвъртенето.

— Как? — тихо изстена той. — Как ще стигна до Европа? Ако летя през деня, ще ме видят и — ама че нелепост! — сигурно ще ме застрелят! Или ще ме тикнат в някой зоопарк, и тогава ще видя живот! Брънила, кажи, моля те, какво да правя?

— О — прошепна тя, загледана в ръцете си. — Ще измислим нещо…

Ожениха се.

Фамилията се събра на сватбата. Подобно на огромна есенна лавина от кленови, чинарени, дъбови и брястови листа те шумоляха и съскаха, падаха като дъжд от диви кестени, тупваха като зимни ябълки на земята, а вятърът носеше вездесъщия аромат на отминало лято. Церемонията? Церемонията бе кратка като запалване на черна свещ, нейното угасване и неподвижната струйка дим, увиснала за миг във въздуха. Нейната краткотрайност, мрак и обръщане наопаки съвсем убягна на Брънила, която слушаше единствено могъщия полъх на крилете на чичо Айнар, които шепнеха над тях, докато ритуалът приключваше. Що се касае до чичо Айнар, раната през носа му бе почти заздравяла и докато държеше Брънила за ръката, почувства как Европа постепенно избледнява и се топи в далечината.

Не му бе необходимо да вижда идеално, за да лети право нагоре или надолу. Съвсем естествено бе в нощта на сватбата да вземе Брънила в обятията си и да полети нагоре в небето.

Един фермер на пет мили от дома им хвърли поглед към ниския облак в полунощ и видя слабото сияние и проблясъците.

— Мълния — отбеляза и си легна.

Спуснаха се едва сутринта, заедно с росата.

Бракът вървеше. Трябваше й само да погледне към него и настроението й моментално се повдигаше при мисълта, че е единствената жена на света с крилат съпруг.

— Коя друга би казала подобно нещо? — попита тя огледалото си.

Никоя! — бе отговорът.

От друга страна, той откри небивала красота зад чертите й, огромна добрина и разбиране. Направи някои промени в диетата си, за да се нагоди към мисленето й, и внимаваше с крилете си, когато се движеше из къщата; събореният порцелан и изпочупени лампи обтягаха нервите и затова гледаше да стои по-далеч от тях. Промени и режима си на сън, тъй като и без това вече не можеше да лети през нощта. Тя на свой ред преправи столовете така, че да му е удобно с крилете, постави допълнителна тапицерия на едни места и я махна от други, а нещата, които казваше, бяха именно онези, заради които я обичаше.

— Всички ние сме в какавидите си, без изключение. Виждаш ли колко съм грозна? Но някой ден ще се излюпя и ще разперя криле, изящна и прекрасна като теб.