Рей Бредбъри

Пиян, и в разпореждане на колело

През 1953 г. написах една статия за „Нейшън“, в която защитавах работата си като писател фантаст, макар етикетът да бе приложим може би едва към една трета от продукцията ми за една година.

Няколко седмици по-късно, в края на май, получих писмо от Италия. На гърба на плика с тънък като паяжина почерк бе написано следното:

В. Berenson

I Tatti, Settignano

Обърнах се към жена си.

— Господи, нима това наистина е от онзи Беренсон, великият авторитет по история на изкуството?!

— Отвори го — каза жена ми.

Отворих го и зачетох:

Уважаеми г-н Бредбъри,

През осемдесет и деветте си години живот за първи път пиша писмо като почитател. Току-що прочетох статията ви в „Нейшън“ — „След утрешния ден“. За първи път чета творец в която и да е област на изкуството да заявява, че за да работи съзидателно, човек трябва да се отдаде на работата си, да й се наслаждава като на лудория или на вълнуващо приключение.

Колко различно от тружениците в тежката промишленост, в каквато се е превърнал писателският занаят!

Ако ви се случи да посетите Флоренция, отбийте се да се видим.

И тъй, на тридесет и три годишна възраст аз имах своя гледна точка, стил и начин на живот, одобрен от човек, който ми бе станал като втори баща.

Имах нужда от това одобрение. Всички се нуждаем от някой по-издигнат, по-мъдър и по-стар, който да ни каже, че изобщо не сме луди, че всичко, което правим, е нормално. Не нормално, по дяволите — а чудесно!

Лесно е да се съмняваш в себе си, защото щом чуеш какво казват други писатели, други интелектуалци, все ти иде да се изчервиш виновно. Писането би трябвало да е тежко, мъчително, ужасно изпитание, невероятна всеотдайност и никакво свободно време.

А моите разкази просто ме водят през живота. Те викат, аз ги следвам. Изтичват и ме ухапват по крака — и аз реагирам, като записвам всичко случило се по време на ухапването. Свърша ли, идеята е свободна и полита нанякъде.

Точно такъв живот живях. Пиян, и в разпореждане на колело, както бяха записали в един ирландски полицейски доклад. Пиян от живот, без да знаеш какво те очаква. Но въпреки това си тръгнал, още преди зазоряване. А самото пътуване? Абсолютно равни дози ужас и весело ликуване.

Когато бях тригодишен, майка ми ме мъкнеше на кино по два-три пъти седмично. Първият филм, който гледах, бе „Гърбушкото от Парижката Света Богородица“ с Лон Чейни. В онзи далечен ден на 1923 г. страдах от трайно изкривяване на гръбнака и на въображението. Оттогава се почувствах близък и родствен с всичко тъмно и мрачно. Гледах безброй пъти всички филми на Чейни само и само за да усетя насладата на страха. Фантомът на операта цял живот крачи край мен с аленото си наметало. А когато не бе той, на негово място идваше ужасната ръка, която се появяваше иззад библиотеката в „Котката и канарчето“ и ме приканваше да намеря още скрит мрак в книгите.

После бях влюбен в чудовища, скелети, циркове, панаири, динозаври и — накрая — в червената планета Марс.

От тези примитивни тухли изградих живот и кариера. И именно продължаващата ми любов към всички онези изумителни неща е причина за появата на всичко хубаво в съществуванието ми.

С други думи, аз не се чувствах неудобно в цирковете. А някои хора се чувстват неудобно. Цирковете са шумни, просташки и миришат, ако е топло. Когато са на четиринайсет и петнайсет години, много хора се лишават от любовта си, захвърлят един по един древните си интуитивни вкусове, и когато станат възрастни, у тях няма и следа от веселбата, жара, увлечението, живеца. Други са ги критикували, а после самите те са започнали да се критикуват и да се чувстват неудобно. Когато циркът пристигне в пет часа в студеното и тъмно лятно утро и се чуят звънците му, те не скачат от леглата си и не тичат навън, а просто се обръщат в съня си. И животът отминава.

Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. През онази година на сцената се появиха комиксите за Бък Роджърс и аз моментално се влюбих в него. Събирах изрезки и бях от луд по-луд. Приятелите ми ме критикуваха. Подиграваха ми се. Скъсах изрезките. Близо месец бродех из училище като зашеметен и опустошен. Един ден избухнах в сълзи и се запитах що за бедствие се е стоварило отгоре ми. Отговорът бе — Бък Роджърс. Беше си отишъл и животът просто не си заслужаваше да се живее. Следващата ми мисъл бе — това не са мои приятели, те ме накараха да скъсам изрезките, а с тях и собствения си живот. Те са мои врагове.

Отново се заех да събирам историите. Оттогава животът ми стана щастлив. Защото тогава започнах да пиша научна фантастика. Оттогава никога не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Защото всичко това е тор. Ако не бях напълнил очите и главата си с всичко това за цял живот, стигнеше ли се до изразяване на идеите ми на хартия, до свързването на думи, сигурно щях да избълвам тон цифри и половин тон нули.

Разказът „Велд“, включен в този сборник, е чудесен пример за това какво става в глава, пълна с образи, митове и играчки. Навремето седнах пред пишещата си машина и написах думите „Детска стая“. Но къде беше тази стая? В миналото? Не. В настоящето? Едва ли. В бъдещето? Да! Е, тогава как би изглеждала стая за игри от бъдещето? Започнах да пиша, въртях разказа около стаята. Всяка нейна стена би трябвало да е огромен телевизор, същото се отнасяше и за тавана. Щом влезе в нея, детето може да извика: „Нил! Сфинкс! Пирамиди“ — и те се появяват около него с пълен цвят, със звуци и — защо не? — невероятни топли аромати, миризми и воня — каквото си избереш!

Всичко това ми хрумна за няколко секунди бързо тракане по клавишите. Знаех стаята, сега се нуждаех от герои в нея. Написах герой на име Джордж и го замъкнах в кухнята от бъдещето, където жена му се обърна и каза:

— Джордж, би ли погледнал детската? Май е счупена…

Джордж и съпругата му тръгват по коридора. Следвам ги, блъскам по клавишите като луд, без да имам представа какво предстои. Двамата отварят вратата и влизат.

Африка. Горещо слънце. Лешояди. Мърша. Лъвове.

След два часа лъвовете изскочиха от стените на детската и изядоха Джордж и жена му, докато техните закърмени с телевизия деца си седяха и пиеха чай.

Край на свързването на думи. Край на историята. Експлозия на една идея. Целият разказ бе завършен и почти готов за изпращане за около 120 минути.

Лъвовете в стаята, те откъде се появиха?

От лъвовете, които бях открил в книгите в градската библиотека, когато бях на десет. От лъвовете, които бях видял в истинските циркове, когато бях на пет. От лъва, който дебнеше в „Онзи, който получава шамар“ с Лон Чейни от двайсет и четвърта година!

Двайсет и четвърта? — ще се усъмните вие. Да, именно двайсет и четвърта. Не го бях гледал пак до миналата година. Но веднага щом се появи на екрана, разбрах откъде са се появили лъвовете ми във „Велд“. Бяха се крили, бяха чакали, бяха намерили убежище в интуитивната ми същност през всички тези години.

Аз съм от онези особени чудаци — мъж с дете в него, което запомня всичко. Помня деня и часа, в който се родих. Помня как бях обрязан на втория ден след раждането си. Помня как сучех от гръдта на майка си. Години по-късно попитах майка си за обрязването. Разполагах с информация, която не ми е била предавана, а и няма причина да се предава на едно дете, особено в онези все още викториански времена. Наистина ли съм бил обрязан някъде извън болницата? Да. Баща ми ме отнесъл в кабинета на доктора. Спомням си доктора. Спомням си и скалпела.

Написах разказа „Малкият убиец“ двайсет и шест години по-късно. В него става дума за бебе, родено с напълно развити сетива, изпълнено с ужас от насилственото му изхвърляне в един студен свят и отмъщаващо на родителите си, като пълзи тайно нощем и в крайна сметка успява да ги унищожи.

Всъщност кога започна всичко това? Имам предвид писането. През зимата, есента и началото на зимата на 1932 г. По онова време бях натъпкан с Бък Роджърс, романите на Едгар Райс Бъроус и нощния радиосериал „Чанду вълшебникът“. Чанду казваше заклинанията, физиката ме призоваваше, а Далечният изток и всякакви странни места ме караха да сядам вечер и да записвам по памет сценариите от всяко предаване.

Но цялата бъркотия от магия, митове и падане при бронтозаврите, за да се издигна като Ла от Опар, бе разтърсена и приведена в движение от един човек — господин Електрико.

Пристигна с един оръфан евтин панаир — Съчетаните представления на братята Дил — в Деня на труда през 1932 г., когато бях на дванайсет. Три вечери подред господин Електрико сядаше на електрическия си стол и по него пускаха десет милиарда волта най-чисто синьо пращящо електричество. Той протягаше ръце към публиката, очите му горяха, бялата му коса щръкваше във всички посоки, между зъбите му прескачаха искри, той размахваше меч като Екскалибур над главите на хлапетата и ги посвещаваше в рицари с огън. Когато дойде при мен, ме потупа по рамената и после по носа. Мълнията прескочи в мен. А господин Електрико изкрещя: „Живей вечно!“

Реших, че това е най-страхотната идея, която съм чувал. На следващия ден отидох да видя господин Електрико под предлог, че евтиният фокус, който си бях купил от него, не работи. Той го поправи, след което ме разведе из шатрите, като крещеше към всяка: „Без мръсотии“, преди да влезем и да се запознаем с джуджета, акробати, дебели жени и Изрисувани мъже.