Рей Бредбъри
Pater Caninus
Младият отец Кели се промъкна в кабинета на отец Гилмън, спря и се завъртя, сякаш се канеше да излезе, но накрая се обърна отново.
Отец Гилмън вдигна очи от бумагите.
— Отец Кели, проблем ли има?
— Не съм съвсем сигурен — несигурно рече отец Кели.
— Е, ще влизате или ще излизате? Влезте, моля. Седнете.
Отец Кели бавно пристъпи към него, седна и погледна по-възрастния мъж.
— Е? — подкани го отец Гилман.
— Ами… — започна отец Кели. — Всичко е много глупаво и много странно. Може би изобщо не трябва да повдигам въпроса.
Млъкна. Отец Гилман чакаше.
— Свързано е с онова куче, отче.
— Какво куче?
— Знаете го, тук, в болницата. Всеки вторник и четвъртък едно куче с червено шалче прави обиколка на първия и втория етаж с отец Риордан — идват, качват се горе, слизат и си отиват. Пациентите го обичат. Кара ги да се чувстват щастливи.
— А, да, сещам се за кое куче говорите — рече отец Гилман. — Истински дар е, че имаме такова животно в болницата. Но какво около това конкретно куче ви безпокои?
— Ами… Имате ли няколко минути да дойдете и да го погледате? Защото точно сега прави нещо много особено.
— Особено? В какъв смисъл?
— Ами, отче, тази седмица кучето вече на два пъти идва, при това само̀, а сега отново е тук.
— Отец Риордан не е ли с него?
— Не, отче. Точно това се опитвах да ви кажа. Кучето си прави обиколките съвсем само, без отец Риордан да го води.
Отец Гилман се засмя.
— Това ли е всичко? Явно е много умно куче. Също като онзи кон, който теглеше каручката с млякото, когато бях малък. Знаеше точно пред коя къща да спре, без млекарят да му казва нищо.
— Не, не. Тук става нещо. Не съм сигурен какво точно, затова искам да дойдете и да видите сам.
Отец Гилман въздъхна и стана.
— Добре, да видим това необичайно животно.
— Насам, отче.
Отец Кели го поведе по коридора и нагоре по стълбите към втория етаж.
— Мисля, че в момента е някъде тук, отче — каза той. — А, ето го.
В същия момент кучето с червеното шалче излезе от стая 17 и без да ги поглежда, се намърда в номер 18.
Двамата застанаха до вратата и го загледаха. Кучето седеше до леглото и сякаш чакаше нещо.
Пациентът започна да шепне, а двамата отци гледаха как кучето седи търпеливо до него.
Накрая шепотът спря, кучето протегна лапа, докосна леглото, почака малко, после излезе и продължи към следващата стая.
Отец Кели погледна към отец Гилман.
— Как ви се струва това? Какво правеше според вас?
— Мили Боже — промълви отец Гилман. — Мисля, че…
— Какво, отче?
— Мисля, че кучето изповядваше.
— Не може да бъде.
— Да. Не може да бъде, но го прави.
Двамата свещеници стояха в полумрака и слушаха шепота на другия болен. Пристъпиха до вратата и погледнаха в стаята. Кучето седеше тихо, докато човекът разтоварваше душата си.
Накрая видяха как кучето вдигна лапа да докосне леглото, а после се обърна и излезе в коридора, без да им обръща внимание.
Двамата свещеници останаха като заковани, но скоро тихомълком го последваха.
В следващата стая кучето отново седна до леглото. След малко пациентът го видя, усмихна се и каза едва-едва:
— Благослови ме.
Кучето продължи да седи мълчаливо и пациентът зашепна.
Следваха го по целия коридор, от стая в стая.
По пътя младият отец забеляза, че лицето на отец Гилман се изкривява и зачервява, докато вените не се издуха по челото му.
Накрая кучето привърши с обиколката и тръгна надолу по стълбите.
Двамата заслизаха след него.
Когато стигнаха до вратата на болницата, кучето вече излизаше в здрача. Никой не го чакаше, за да го отведе.
В този момент отец Гилман внезапно избухна.
— Хей, ти! — извика той. — Куче! Не се връщай повече тук, чу ли? Дойдеш ли, ще изсипя върху тебе проклятия, сяра и огън! Чуваш ли, куче? Хайде, изчезвай, махай се!
Стреснато, кучето се завъртя в кръг и побягна.
Старият свещеник остана да стои задъхан, със затворени очи и алено лице.
Младият отец Кели впери поглед в мрака.
— Отче, какво направихте?! — възкликна накрая той.
— Проклятие — отвърна по-възрастният. — Ама че грешен, ужасен, отвратителен звяр!
— Отвратителен ли, отче? Не чухте ли какво беше казано?
— Чух — отвърна отец Гилман. — Наема се да дава прошка, да налага покаяние, да изслушва молбите на бедните пациенти!
— Но, отче! — възкликна отец Кели. — Нима ние не правим точно това?
— И това ни е работата — изпъшка отец Гилман. — Наша и ничия друга.
— Наистина ли, отче? Не са ли и другите като нас? Искам да кажа, нима в добрия брак разговорът в леглото посред нощ не е един вид изповед? Нима младите двойки не си прощават по този начин и не продължават напред? Нима и ние не правим същото?
— Креватни разкази! — извика отец Гилман. — Креватни разговори, кучета и грешни зверове!
— Отче, то може и да не се върне вече!
— Прав му път. Няма да позволя подобни неща в моята болница!
— Боже мой, нима не виждате? Та то е голдън ретривър1. Какво име само. Нима след като цял час сте слушали каещите се грешници и молбите им за прошка, не би ви харесало да бъдете наречен така?
— Златен избавител ли?
— Да. Помислете върху това, отче — каза младият свещеник. — Достатъчно. Елате. Да идем да видим дали онзи звяр, както го нарекохте, е навредил някому.
Отец Кели тръгна обратно към болницата. След малко по-възрастният мъж го последва. Вървяха по коридора и надничаха в стаите на пациентите. Тишината отекваше необичайно навсякъде около тях.
В една стая видяха странно умиротворено изражение.
В друга чуха шепот. На отец Гилман му се стори, че долавя името Мария, макар че не можеше да е сигурен.
Пребродиха притихналите в нощта стаи и докато вървеше по коридорите, старият свещеник почувства как кожите му се свличат една по една — кожата на невежеството, пластът презрение, подкожната тъкан на пренебрежението — и когато се върна в кабинета си, сякаш се бе освободил от невидима плът.
Отец Кели му пожела лека нощ и си тръгна.
Старият свещеник седна, закри очи и се облегна на бюрото.
След малко чу някакъв звук и вдигна глава.
Кучето стоеше на прага и чакаше търпеливо. Само̀ се бе върнало. Почти не дишаше, не скимтеше, не лаеше, нито сумтеше. Пристъпи много тихо напред и седна пред бюрото срещу свещеника.
Той погледна златното лице и кучето отвърна на погледа му.
Накрая старият отец рече:
— Благослови ме, как да те наричам? Не мога да реша. Но все пак ме благослови, защото съгреших.
И заговори за своята арогантност, за греховната си гордост и за всички други грехове, които беше извършил този ден.
А кучето седеше и слушаше.
Информация за текста
© 2009 Рей Бредбъри
© 2009 Венцислав Божилов, превод от английски
Ray Bradbury
Pater Caninus, 2009
Сканиране: Mandor, 2009
Разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Рей Бредбъри. Париж завинаги
ИК „Бард“, София, 2009
Редактор: Евгения Мирева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN: 978-954-655-021-7
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12973]
Последна редакция: 2009-08-31 22:00:00
1
Златен избавител — Б.пр.
