Рей Бредбъри

Малкият убиец

Тя не беше в състояние да каже кога точно идеята, че става жертва на убийство, се появи в главата й. Имаше мънички, почти незабележими знаци, както и мънички подозрения през изминалия месец; неща, дълбоки като океански талази вътре в нея. Беше също като да съзерцаваш съвършено спокойната ивица тропическа вода, да изгаряш от желание да се потопиш в нея и след като го сториш, да откриеш, че под повърхността на водата дебнат чудовища — невиждани, подпухнали и многоръки същества с остри плавници, враждебни и неизбежни.

Стаята се завъртя около нея сред зловонните изпарения на истерията. Проблеснаха остри инструменти, появиха се гласове и хора със стерилни бели маски.

Името ми, помисли си тя, как се казвам!

Алис Лейбър — внезапно я осени. Съпруга на Дейвид Лейбър. Но това не й донесе облекчение. Бе сама сред тези тихи, шепнещи, облечени в бяло хора, а вътре в себе си усещаше болка, отвращение и смъртен страх.

Убиват ме пред очите им. Тези лекари и тези медицински сестри — те не разбират, че с мен се случва нещо. Дейвид също не знае. Никой не знае — никой освен мен и убиецът, малкият убиец.

Умирам и не мога да им кажа нищичко. Те само ще ми се присмеят и ще ми кажат, че съм изпаднала в делириум. Те ще видят убиеца, ще го хванат, но никога няма и да помислят, че всъщност той е отговорен за смъртта ми. Но ето, че съм тук, пред Бога и пред хората, умираща, а никой не вярва на историята ми, всеки се съмнява в мен, опитва се да ме успокои с лъжите си, да ме погребе в невежество, да ме оплаче и да спаси от смърт моя унищожител.

Къде ли е Дейвид? Тя се зачуди. Навярно в чакалнята, пуши цигара след цигара, заслушан в монотонното тиктакане на старовремския часовник.

Пот бликна от всяка нейна пора и тя нададе силен вик, мятайки се в агония. Сега. Сега! Опитай се да ме убиеш, изкрещя тя. Опитай се, опитай се, но аз няма да умра! Няма!

След това настана пустота. Вакуум. Изведнъж болката изчезна. Изтощение, след което се спусна здрачът. Всичко свърши. О, Боже! Тя се наклони надолу и се сблъска с нищото — черно нищо, което се отдръпна, за да даде път на друго черно нищо, а то на свой ред освободи място за още едно, още едно и още едно.

Стъпки. Внимателни, приближаващи се стъпки. Някъде много отдалеч един глас каза:

— Тя спи. Не я безпокойте.

Мирис на туид, на лула, на един познат лосион за след бръснене. Дейвид бе застанал над нея. Отвъд него — безупречната миризма на доктор Джефърс.

Тя още не бе отворила очи.

— Будна съм — каза тихичко. Бе изненада, истинско облекчение да открие, че е в състояние да говори, че не е мъртва.

— Алис — изрече някой и това се оказа Дейвид — Дейвид зад нейните затворени очи, стиснал нежно нейните отпуснати ръце.

Искаш ли да видиш убиеца, Дейвид? Чувам гласа ти, усещам как копнееш да го видиш, така че нищо друго не ми остава, освен да ти го покажа.

Дейвид се надвеси над нея. Тя отвори очи. Стаята постепенно се фокусира пред погледа й. Като повдигна слабата си, трепереща ръка, тя отмести покривката.

Убиецът погледна Дейвид Лейбър с малко, червенолико, синеоко спокойствие. Очите му бяха дълбоки и искрящи.

— Защо? — извика Дейвид, усмихвайки се. — Та той е прекрасно бебе!

Доктор Джефърс очакваше Дейвид Лейбър да дойде и да прибере съпругата и детето си вкъщи. Той посочи на Лейбър един стол в кабинета си, предложи му пура, запали своята и седна на края на бюрото си, пушейки тържествено за известно време. След това прочисти гърлото си, погледна Дейвид Лейбър право в очите и му каза:

— Жена ти не харесва детето си, Дейв.

— Какво?

— Доста тежичко й се отрази. Ще има нужда от много любов през тази година. Няма да ти кажа повече сега, но тя бе изпаднала в истерия в родилната зала. Такива странни неща наговори — няма да ги повтарям. Всичко, което ще ти съобщя, е, че тя възприема детето като нещо чуждо. Виж сега, можем да изясним проблема с два-три въпроса. Това дете „желано“ дете ли беше, Дейвид?

— Защо питате?

— Жизненоважно е.

— Да. Да, „желано“ дете беше. Планирахме го заедно. Алис беше толкова щастлива преди една година.

— Мдаааммм. Това доста усложнява нещата. Защото, ако детето бе нежелано, щеше да става дума за типичен случай на жена, ненавиждаща идеята за майчинство. Това обаче не се отнася за Алис. — Доктор Джефърс махна пурата от устата си и потърка челюстта си с длан. — Трябва да има друго обяснение тогава. Може би нещо, погребано дълбоко в нейното детство, което изплува сега. Или обичайното временно съмнение и недоверие, изпитвани от всяка майка, която е преминала през изключителна болка, на косъм от смъртта, както е в случая с Алис. Ако е така, то ще потрябва известно време нещата да се нормализират. Искам да ти кажа нещо, Дейв. Ще бъде добре да се държиш спокойно и толерантно с нея, каквото и да говори тя — даже и да споменава, че иска детето да се бе родило мъртво. И ако работата не се оправи, искам вие тримата веднага да дойдете при мен. Винаги ми е било приятно да се виждам със стари приятели, нали разбираш? Ето, запали още една пура за — а да — за бебето!

Беше ярък пролетен следобед. Колата им бръмчеше по просторните, обрамчени с дървета булеварди. Синьо небе, цветя, топъл вятър. Дейвид говореше много, пушеше пури, говореше още повече. Алис му отговаряше директно, спокойно, отпускайки се все повече, докато пътуването наближаваше края си. Но начинът, по който държеше бебето — не достатъчно нежно, топло или по майчински — никак не спомагаше за облекчаването на притеснението, таящо се в съзнанието на Дейв. Тя сякаш държеше в ръце някаква порцеланова фигура.

— Е — каза той накрая, усмихвайки се. — Как ще го кръстим?

Алис Лейбър наблюдаваше безизразно раззеленилите се дървета, отминаващи покрай тях.

— Хайде да не решаваме още. Бих искала да изчакаме, докато не подберем наистина подходящо за него име. Не издишвай дима в лицето му. — Изреченията й се появяваха едно след друго без никаква промяна в тона й. Последното изказване не носеше нито майчински укор, нито загриженост, нито раздразнение. Тя просто го измънка и то вече бе казано.

Обезпокоен, съпругът й изхвърли пурата през прозореца.

— Съжалявам — рече той.

Бебето си лежеше в ръцете на майка си, а слънчевите проблясъци, засенчвани за секунди от зелените листа на дърветата, танцуваха игриво по лицето му. Сините му очи се отвориха, подобни на свежи сини пролетни цветя. Влажен шум се разнесе от мъничката му, розова, еластична устица.

Алис мълниеносно погледна към бебето. Съпругът й усети как тялото й потръпва.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Изведнъж ме побиха тръпки. По-добре затвори прозореца, Дейвид.

Обаче беше нещо повече от внезапен хлад. Той бавно вдигна стъклото на прозореца.

Време за вечеря.

Дейв бе донесъл бебето от детската, настанявайки го под удобен за него ъгъл, обградено от множество възглавници, на наскоро закупеното високо столче.

Алис наблюдаваше движението на вилицата и ножа в ръцете й.

— Още не е за високо столче — каза тя.

— Да, ама е забавно да седи там — рече Дейв в прекрасно настроение. — Всичко е забавно. В службата също. Засипан съм с поръчки до ушите. Ако не съм внимателен, като нищо да направя още петнайсет хиляди през тази година. Хей, погледни малкия! Лигите му текат чак по брадичката! — Той се протегна да избърше устата на бебето със салфетката си. С ъгълчето на окото си забеляза, че Алис изобщо не го гледа. Той приключи с това и седна обратно на мястото си.

— Предполагам, че не е кой знае колко интересно — изрече, докато се връщаше към храненето. — Но мисля, че една майка би трябвало да проявява все пак някакъв интерес към собственото си дете!

Алис раздвижи горната си устна.

— Не ми говори по този начин! Не и пред него! По-късно, ако е наложително.

— По-късно? — извика той. — Пред него, зад гърба му, каква е разликата? — Той замлъкна изведнъж, преглътна, после се почувства засрамен. — Добре. Съжалявам. Знам как е. Извинявай.

След вечерята тя го остави да отнесе бебето на горния етаж. Не му каза да го направи; просто го остави.

Когато слезе долу, той я завари да стои до радиото, слушаща музиката, която тя не чуваше. Очите й бяха затворени, цялото й същество подсказваше, че в момента разсъждава трескаво, мисли и се самоанализира. Тялото й трепна, щом той влезе в помещението.

Изведнъж тя се оказа до него, пред него, нежна, бърза; същата. Устните й го намериха и го задържаха. Той бе потресен. Сега, когато бебето го нямаше, намираше се на горния етаж, извън тази стая, тя започваше да диша отново, да живее отново. Тя бе свободна. Тя шепнеше, бързо и безспир.

— Благодаря ти, благодаря ти, скъпи. Затова, че си ти, за всичко. Затова, че мога винаги да разчитам на теб.

Той се засмя.

— Баща ми ме научи на това. Синко, беше ми казал навремето, грижи се за семейството си!

Уморено, тя положи глава на раменете му, а уханието на косата й го обгърна.

— Ти се претоварваш. Понякога се питам не беше ли по-добре, когато си бяхме младоженци. Никакви отговорности, нищо друго, освен самите нас. Никакви — никакви бебета.

Тя стисна силно ръката му в своята, свръхестествена белота се изписа на лицето й.

— О, Дейв, някога бяхме само ти и аз. Ние се защитавахме един друг, а сега защитаваме бебето — но не получаваме никаква защита от него. Разбираш ли? Докато лежах в болницата, имах време да поразсъждавам за много неща. Светът е зъл.

— Така ли?

— Да. Зъл е. Но законите ни пазят от него. Когато няма закони, защитава ни любовта. Ти си защитен от мен и възможността да те нараня благодарение на моята любов. Ти си уязвим за мен, за всички хора, но любовта те брани и закриля. Аз не изпитвам никакъв страх от теб, понеже любовта смекчава всички твои раздразнения, неестествени инстинкти, омраза и незрялост. Но бебето? То е твърде малко, за да разбере любовта и законите й или каквото и да било, до момента, в който не го научим. През това време ние ще бъдем уязвими за него.