Рей Бредбъри

Мама Пъркинс ще остане

Джо Тилър влезе в апартамента и сваляше шапката си, когато видя някаква пухкава жена на средна възраст, която лющеше грах.

— Влизай — каза тя, като забеляза стреснатата му физиономия. — Ани приготвя вечерята в кухнята. Настанявай се.

— Но коя… — Погледна я неразбиращо.

— Аз съм Мама Пъркинс.

Засмя се, като се люлееше напред-назад. Не седеше в люлеещ се стол, но някак успя да докара движенията му. Тилър се почувства леко замаян.

— Наричай ме просто мама — небрежно рече жената.

— Името ми е познато, но…

— Няма значение, синко. Ще ме опознаеш. Ще ви погостувам около година. — Отново се разсмя доволно и продължи да лющи грах.

Тилър се втурна към кухнята при жена си.

— Коя е онази гадна старица, по дяволите? — извика той.

— От радиото. — Жена му се усмихна. — Знаеш коя е. Мама Пъркинс.

— Тогава какво търси тук? — изрева той.

— Тихо. Дойде да помогне.

— За какво да помага? — Погледна кръвнишки към съседната стая.

— За разни неща — неопределено отвърна жена му.

— Къде ще я настаним, по дяволите? Трябва да спи някъде все пак, нали така?

— О, да — сладко отвърна Ана. — Но радиото е тук. Вечер тя просто… ами… ще се „връща“.

— Защо е дошла? Ти ли си й писала? Никога не си ми казвала, че я познаваш — възбудено възкликна съпругът й.

— О, от години я слушам — отвърна Ана.

— Това е различно.

— Не. Винаги съм имала чувството, че познавам мама по-добре и от… теб — каза жена му.

Зяпна я втрещено. Десет години, помисли си. Десет години сама в тази пъстра кутия с уютно бръмчащото радио, горящи сребристи лампи, шепнещи гласове. Десет години монашеска конспирация между радио и жени, докато той се мъчи да запази експлодиращия си бизнес. Реши да бъде много приветлив и здравомислещ.

— Искам да разбера — каза той и хвана ръката й, — дали си писала на „мама“, или си й се обадила да дойде? Как точно се озова тук?

— Тя е тук от десет години.

— Как ли пък не!

— Е, днес е специален ден — призна тя. — Днес за първи път „остава“.

Тилър отведе жена си в дневната при старицата.

— Махай се — заповяда й той.

Мама заряза чистенето на някакви розови моркови и му се усмихна.

— Господи, не мога. Зависи от Ани. Трябва да се разбереш с нея.

Той рязко се извъртя.

— Е?

Изражението на жена му беше студено и отчуждено.

— Хайде да вечеряме заедно. — Обърна се и напусна стаята.

Джо остана вътре, чувствайки се победен.

— Това се казва момиче с характер — отбеляза мама.

Стана в полунощ и провери дневната.

Помещението беше празно.

Радиото продължаваше да работи. Допря ухо до него. Сякаш някъде отдалеч се чуваше слаб глас, подобен на песента на комар.

— Господи, Господи, о, Боже мой!

Стаята беше студена. Потръпна. Радиото беше топло.

— Господи, Боже мой, Господи…

Изключи го.

Жена му го чу как си ляга.

— Отишла си е.

— Разбира се — отвърна тя. — До утре в десет.

Не повдигна въпрос.

— Лека нощ, мила.

На закуска дневната беше пълна единствено със светлина. Разсмя се с глас, като я видя празна. Почувства облекчение, сякаш бе изпил глътка превъзходно вино. Подсвиркваше си на път към офиса.

В десет беше време за кафе. Докато вървеше по булеварда и си тананикаше, чу звуците на радио пред магазин за електрически части.

— Избърши се — каза някакъв глас. — Господи, само не влизай в къщата с тези кални обувки.

Спря. Завъртя се бавно, подобно на восъчна фигура около студената си ос.

Позна гласа.

— Мама Пъркинс — прошепна.

Заслуша се.

— Това е нейният глас. На жената, която беше снощи в дома ни. Сигурен съм.

А празната дневна в полунощ?

А бръмчащото топло радио в стаята? А тънкият далечен глас, който все повтаряше и повтаряше „Господи, Господи, Господи…“?

Изтича в близката бакалия и пусна монета в телефонния апарат.

Три позвънявания. Кратка тишина.

Щрак.

— Здрасти, Ани! — жизнерадостно рече той.

— Не, мама е — отвърна някакъв глас.

— О — промълви той.

Окачи слушалката.

Следобеда не си позволи да мисли за това. Беше нещо невъзможно, нещо, изпълнено с неуловим, подмолен ужас. На път към дома купи букет свежи рози за Ана. Държеше ги в дясната си ръка, когато отвори вратата на апартамента. Вече почти беше забравил за Мама.

Изпусна букета на пода и не се наведе да го вдигне. Втренчи се в Мама, тя седеше в стола, който не беше люлеещ се, и се люлееше.

— Добър вечер, момко! — поздрави го весело със сладък глас. — Колко си галантен само, даже рози си взел!

Без да каже нито дума, той вдигна телефона.

— Здрасти, Ед. Кажи, зает ли си тази вечер?

Отговорът бе отрицателен.

— Е, тогава какво ще кажеш да наминеш насам? Имам нужда от помощта ти, Ед.

Отговорът бе положителен.

В осем вечерта привършваха вечерята и Мама разчистваше масата.

— А утре — говореше тя — за десерт ще имаме плодов пай…

На вратата се позвъни. Джо Тилър награби Ед и го замъкна вътре.

— По-леко, Джо — каза гостът, като разтриваше ръката си.

— Ед — каза Джо, докато го настаняваше и му поднасяше чашка шери. — Познаваш жена ми, а това е Мама Пъркинс.

Ед се разсмя.

— Как си? От години те слушам по радиото!

— Не е смешно, Ед — рече Джо. — Престани.

— Не искам да ви засегна, госпожо Пъркинс — каза Ед. — Просто името ви толкова прилича на онази измислена героиня…

— Ед — прекъсна го Джо. — Това е мама Пъркинс.

— Точно така — чаровно се обади Мама, която лющеше грах.

— Майтапиш се — каза Ед и се огледа.

— Не — рече Мама.

— Смята да остане и не мога да я разкарам. Ед, ти си психолог, какво да правя? Искам да поговориш с Ани. Всичко това е в главата й.

Ед прочисти гърлото си.

— Нещата отидоха твърде далеч. — Отиде до Мама и я докосна по ръката. — Истинска е, а не някаква халюцинация. — Докосна Ани. — Ани е истинска. — Докосна Джо. — Ти си истински. Всички сме истински. Как върви работата, Джо?

— Не променяй темата, сериозно говоря. Тя се настани тук, а аз искам да се махне…

— Е, мисля, че това трябва да реши полицията или градската управа, а не психолог…

— Ед, чуй ме, чуй ме, Ед, знам, че звучи смахнато, но тя наистина е самата Мама Пъркинс.

— Джо, я ми дъхни.

— И аз искам да остане тук с мен — каза Ани. — По цял ден съм сама. Стоя вкъщи, върша домакинската работа и ми трябва компания. Не искам да се маха. Тя си е моя!

Ед се тупна по коляното и изпъшка.

— Втаса я, Джо. Май ти трябва не психолог, а адвокат по бракоразводни дела.

Джо изруга.

— Не мога да излизам и да я оставям в лапите на тази дърта вещица, не разбираш ли? Страшно много я обичам. Кой знае какво може да й се случи, ако я оставя сама тук цяла година без никаква връзка с външния свят!

— По-тихо, Джо, стига си крещял. Тъй, тъй. — Психологът насочи вниманието си към старицата. — Какво ще кажете вие? Наистина ли сте Мама Пъркинс?

— Наистина. От радиото.

Психологът оклюма. Имаше нещо особено в откровения и директен начин, по който тя отговори. Заоглежда се към вратата. Ръцете потрепваха на коленете му.

— И дойдох тук, защото тя има нужда от мен — рече мама. — Защото познавам много добре това дете, а и то ме познава повече, отколкото собствения си съпруг.

— Аха — каза психологът. — Момент. Джо, ела с мен.

Излязоха в коридора и зашепнаха:

— Джо, не ми се иска да ти го казвам, но и двете… не са наред. Коя е тя? Да не е тъща ти?

— Казах ти, тя е Ма…

— По дяволите, стига, Джо, аз съм ти приятел. Не сме в една стая с тях. Не е нужно да правиш театър пред мен. — Беше раздразнен.

Джо изсумтя.

— Добре, да бъде по твоему. Но все пак вярваш, че съм попаднал в същинска каша, нали?

— Вярвам. Каква е работата, да не би да стоят прекалено много вкъщи с включено радио? Това може да обясни защо и на двете едновременно им хрумва едно и също нещо.

Джо се канеше да обясни всичко, но се отказа. Ед можеше да помисли, че и той е полудял.

— Ще ми помогнеш ли? Какво можем да направим?

— Остави това на мен. Ще им демонстрирам малко логика. Ела.

Върнаха се и отново си наляха шери. Ед се настани удобно на мястото си и погледна към двете дами.

— Ани, тази госпожа не е Мама Пъркинс.

— Тя е, и още как — навъсено рече Ани.

— Не е. Ако беше, аз нямаше да мога да я виждам, а само ти. Разбираш ли?

— Не.

— Ако тя беше Мама Пъркинс, бих могъл да я накарам да изчезне просто като те убедя колко нелогично е да я мислиш за истинска. Бих ти казал, че тя е просто радиогерой, измислен от някой…

— Млади човече — прекъсна го Мама. — Животът си е живот. Една форма с нищо не е по-лоша от друга. Може и да съм се родила в нечия глава, но придобивам плът и ставам по-истинска с всяка година. Ти, ти и ти, всеки път, когато ме чувате, ме правите по-истинска. Ако утре умра, всички ще плачат, нали така?

— Ами…

— Нали така? — рязко попита тя.

— Да, но само за представата, не за нещо истинско.

— Ще плачат за онова, което смятат за истинско. А мисленето е съществуване, млади глупако — отсече Мама.

— Няма смисъл. — Ед отново се обърна към съпругата. — Виж, Ани, това е твоята свекърва, името й изобщо не е Мама Пъркинс. Тя е твоята свекърва — повтори той, като наблягаше на всяка сричка.

— Би било хубаво — съгласи се Ани. — Харесва ми.

— Не бих имала нищо против — рече мама. — И по-лоши неща съм преживявала.

— Значи се разбрахме? — попита Ед, изненадан от неочаквания си успех. — Тя твоята свекърва ли е, Ани?