Рей Бредбъри
Третата експедиция
Корабът пристигна от Космоса. Назад останаха звездите, умопомрачителните скорости, ослепителният полет и немите космични бездни. Корабът беше нов: в жилите му бушуваха пламъци, в металните му клетки седяха хора, а той летеше в строгото величаво безмълвие, огнен, пламтящ. Седемнадесет души имаше в помещенията заедно с командира. Тълпата на Космодрума в Охайо бе викала, махала с вдигнати към слънцето ръце, а ракетата изхвърли огромни цветя от пламъци и зной и отлетя в Космоса, в трета експедиция за Марс!
Сега, в горните слоеве на марсианската атмосфера корабът, подчинявайки се на Желязната воля на уредите, намаляваше скоростта си. Олицетворение на красота и мощ, той летеше из черните дълбини на Космоса също като призрачно библейско чудовище, отначало профуча край старицата Луна и се втурна да разсича пустотата. Тласкани, блъскани, удряни, хората в утробата му заболяваха, но после всеки на свой ред оздравяваше. Един умря и сега останалите шестнадесет, прилепили се към дебелите стъкла на илюминаторите, гледаха с разширени очи как долу под тях стремително нараства Марс.
Ракетата кацна на зелена полянка, малко встрани на същата полянка стоеше елен, излят от желязо. По-далеч дремеше на слънцето висок кафяв дом във викториански стил, с всевъзможни заврънкулки, със сини, розови, жълти, зелени стъкла на прозорците. На верандата растеше мъхнато мушкато, на кука висеше стара люлка, която се поклащаше на лекия ветрец назад — напред, назад — напред. Купол с ромбични стъкла и остър връх украсяваха дома. През широкия прозорец на партера се виждаше пиано с разтворени ноти и заглавие: «Незабравимият Охайо».
От четирите страни на ракетата се простираше градче, зелено и притихнало в обятията на марсианската пролет. Бели домове и червени тухлени къщи; високи кленове, полюшвани от вятъра, и могъщи брястове и кестени. Църковни кули с безмълвни бронзови камбани.
Всичко това космонавтите видяха през илюминаторите, после се спогледаха и отново надзърнаха в илюминаторите. Лицата им побледняха.
— Дявол да го вземе — прошепна щурманът Лустиг.
— Това е просто невъзможно — каза Самуел Кингстън, археологът.
— Господи — промълви командирът Джон Блек.
Химикът доложи от своето помещение:
— Капитане, атмосферата е доста рядка, но кислородът е достатъчен. Няма никаква опасност.
— Значи, да излизаме? — каза Лустиг.
— Почакайте — възрази капитанът Джон Блек. — Отде можем да знаем какво е това.
— Това ли? Мъничко градче, капитане, въздухът е рядък, но подходящ за дишане.
— Мъничко градче, което много прилича на земните градове — добави археологът Кингстън. — Невероятно. Не може да бъде и все пак е така.
Капитан Джон Блек го погледна тъпо.
— Кажете, Кингстън, може ли според вас цивилизацията на две различни планети да се развива с еднакви темпове и по един и същ начин?
— Според мен малко вероятно, капитане.
Капитан Блек стоеше до илюминатора.
— Погледнете ей-онова мушкато. Съвсем нов вид. На Земята го отгледаха само преди петдесет години. А сега си спомнете колко хиляди години са необходими за еволюцията на едно или друго растение. И ми кажете логично ли е марсианците да имат: първо, точно такива рамки на прозорците, второ, куполи, трето, люлки на верандите, четвърто, инструмент, който прилича на пиано и всъщност не е нищо друго, а именно пиано, пето — я погледнете внимателно тук, в телелещата, така — логично ли е марсианският композитор да нарече произведението си не иначе, а тъкмо «Незабравимият Охайо»?
— Капитан Уилиамз, ама, разбира се! — извика Кингстън.
— Какво?
— Капитан Уилиамз и неговите хора. Или Натаниел Йорк със спътника си. Сега всичко е ясно!
— Нищо не е ясно. Доколкото успяхме да установим, ракетата на Йорк експлодира още щом кацнаха на Марс и двамата загинаха. Що се отнася до Уилиамз и неговата тройка, техният кораб експлодира на втория ден след пристигането им. Във всеки случай точно по това време престанаха да работят предавателите им. Ако бяха живи, щяха да се опитат да се свържат с нас. Да не говорим, че от експедицията на Йорк измина само една година, а екипажът на капитан Уилиамз кацна тук през август. Дори да допуснем, че са живи — възможно ли е даже с помощта на най-изкусните марсианци за такова кратко време да построят цял град и да му придадат такъв старинен вид? Вгледайте се внимателно, та този град е най-малко от седемдесет години. Погледнете гредите на входа, погледнете дърветата, вековни кленове! Не, Йорк и Уилиамз нямат нищо общо с това. Тук има нещо друго. Това никак не ми харесва. И докато не узная каква е работата, няма да изляза от кораба.
— Освен това — добави Лустиг, като кимна — Уилиамз и хората му, а също така и Йорк кацнаха на другата страна на Марс. Ние нарочно избрахме тази страна.
— Точно така. Затова ни заповядаха да кацнем в съвсем друг район, в случай че Йорк и Уилиамз са били убити от враждебно настроено марсиански племе. За да не се повтори катастрофата. Тъй че ние се намираме в област, която, доколкото ни е известно, не са виждали никога нито Уилиамз, нито Йорк.
— По дяволите — каза Кингстън. — С ваше разрешение, капитане, но аз все пак ще отида в тоя град. Може да се окаже, че разумът и цивилизацията на всички планети от нашата Слънчева система са се развивали по сходни пътища. Кой знае, може да стоим пред прага на най-великото откритие на нашата епоха в областта на психологията и метафизиката.
— Бих предпочел да поизчакаме — каза капитан Джон Блек.
— Командире, може би пред нас е явление, което веднъж завинаги ще докаже съществуванието на бога!
— Достатъчно са вярващите и без такива доказателства, мистър Кингстън…
— Аз съм от тях, капитане. Но такъв град не може да се появи без вмешателството на всевишния. Всички тия подробности… Така съм развълнуван, че не зная да плача ли, да се смея ли.
— Тогава въздържайте се и от едното, и от другото, докато не изясним на какво сме се натъкнали.
— Как на какво? — намеси се Лустиг. — Нищо особено. Обикновено тихо, зелено градче, което много прилича на онова, в което съм се родил. На мен то ми харесва.
— В коя година сте се родили, Лустиг?
— В хиляда деветстотин петдесет и пета, капитане. В Гринел, щата Айова. Струва ми се, че съм се върнал в родината.
— Кингстън, Лустиг, аз мога да ви бъда баща, точно на осемдесет съм. Роден съм в хиляда деветстотин и двадесета в Илинойс и благодарение на божията милост и науката, която през последните петдесет години се научи да подмладява някои старци, ето сега на Марс аз не съм по-уморен от който и да е от вас, но затова пък съм къде-къде по-недоверчив. Това градче има такъв мирен, такъв приветлив вид — и то така прилича на Грин Блаф в Илинойс, че дори ми става страшно. То прекалено прилича на Грин Блаф.
— Командирът се обърна към радиста. — Свържете се с Земята. Предайте, че сме кацнали. Друго нищо. Кажете им, че пълният доклад ще бъде предаден утре.
— Слушам, капитане.
Капитан Блек надзърна през илюминатора; никой не би му дал осемдесет години, най-много четиридесет.
— Сега слушайте, Лустиг. Вие, аз и Кингстън ще отидем в града да разузнаем. Останалите ще чакат в ракетата. Ако нещо се случи, веднага да си обират крушите. По-добре да жертвуваме трима, отколкото да погубим целия кораб. В случай на нещастие те ще успеят да предупредят следващата ракета. Ще я поведе капитан Уилдър, ако не се лъжа, в края на декември. Ако на Марс ни причаква враг, необходимо е новата експедиция да бъде добре въоръжена.
— Но нали и ние сме въоръжени. Цял арсенал мъкнем.
— Добре, предайте на всички да са готови с оръжието. Да вървим, Лустиг, хайде Кингстън.
И тримата космонавти се спуснаха долу.
Беше чудесен пролетен ден. В цъфналата ябълка неуморно чуруликаше птичка. Облаци бели листенца се посипваха, щом вятърът докоснеше зелените клонки, като разнасяше наоколо нежно благоухание. Някъде в градчето някой свиреше на пиано и музиката се носеше из въздуха — по-силно, по-тихо, по-силно, по-тихо, нежна, галеща. Свиреха «Прекрасният мечтател», а от другаде се чуваше грамофон, Гари Лодър гъгниво пееше «Скитане в здрач».
Тримата стояха край ракетата. Жадно гълтаха редкия, извънредно рядък въздух. После тръгнаха бавно, като пестяха силите си.
Сега прозвуча друга плоча.
Колената на Лустиг затрепериха, на Самуел Кингстън също.
Небето беше прозрачно и спокойно, някъде долу в дола под листака ромолеше прохладно ручейче. Чаткаха конски копита, трополеше каруца.
— Капитане — каза Самуел Кингстън, — ако щете вярвайте, но изглежда, че, иначе просто не може да бъде, че полети на Марс е имало още преди Първата световна война!
— Ами.
— Но тогава как ще обясните тези къщи, този железен елен, пианото, музиката? — Кингстън стисна настойчиво лакътя на капитана и го погледна в лицето. — Представете си, че в 1905 година е имало хора, които са ненавиждали войната и са се споразумели тайно с учените, построили са ракета и са се преселили тук, на Марс…
— Невъзможно е, Кингстън.
— Защо? Светът в деветстотин и пета година е бил съвсем друг, тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.
— Но не и такова сложно нещо като ракета! Не, не…
— Прелетели са тук завинаги и естествено са си построили и такива къщи като на Земята, та културата е земна.
— И през всичките тия години са живели тук? — запита командирът.
— Точно тъй, живели са си тихо и мирно. Може да са се връщали на Земята, да са взимали още хора за това градче, после да са прекратили полетите си, за да не ги открият. Ето защо градчето е старомодно. Лично аз не видях досега нито един предмет, направен след хиляда деветстотин двадесет и седма година. А вие, капитане? Възможно е космичните пътешествия да са започнали доста по-рано, отколкото си мислим. Преди стотина години в някое затънтено кътче на света. Група хора са прелетели на Марс и са пазели откритието си в най-строга тайна, навестявайки сегиз-тогиз Земята.
