Рей Бредбъри
Жените
Беше като светлина, нахлула в зелено пространство.
Океанът пламна. Някакво бяло сияние плъзна като полъх от пара през утринното есенно море и се заиздига нагоре. Мехури забълбукаха от гърлото на скрито морско дефиле.
Приличаше на мълния в обърнатия зелен небосвод на морето. То бе старинно и красиво. Лениво се надигаше из дълбините. Раковина, кичур, мехур, водорасло, блещукане, шепот, хриле. Придържани от глъбините, висяха дървеса от заскрежени корали, прилични на мозъци, възлести жълти растения и подобни на коса навеи от водорасли. То набъбваше с приливите и отливите, нарастваше с вековете, натрупваше и складираше в себе си самоличности и древни пясъци, мастило от октоподи и всякакви морски неща.
И чак до ден днешен.
То имаше съзнание.
Беше светлозелено същество и дишаше в есенното море. Без очи, но виждащо, без уши, но чуващо, безтелесно, но усещащо. Родено бе от морето и бе от женски род.
В никакъв случай не приличаше на жена, нито пък на мъж. Но имаше женски маниери, копринените, изплъзващи се и неуловими жестове на жена. Движеше се с женска грация и имаше всичките пагубни неща на една суетна жена.
Тъмни течения струяха през него и край него, понесли странни спомени по пътя към водовъртежите — карнавални шапчици, маски, серпентини и конфети. Те минаваха през разцъфналата маса на тази дълга зелена коса като вятър през древно дърво. Кори от портокали, салфетки, хартии, черупки от яйца и обгорели останки от нощни огньове по брега; всякакви отпадъци от изтощените хора там горе, които се движеха крадешком по самотните пясъци на континенталните острови, хора от тухлените градове, хора, които ревяха с металните си демони по бетонните автостради, обречени.
То се надигаше, меко блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. Зелената коса се надигаше меко, блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. И легна на дрейф.
Загледа се в брега.
Човекът бе там.
Загорял от слънцето мъж със здрави крака и набито тяло.
Всеки ден той влизаше във водата да се изкъпе и да поплува. Но никога не се отдалечаваше. На брега с него имаше жена, една жена в черен бански костюм. Тя лежеше до него, говореха тихо и се смееха. Понякога си хващаха ръцете или слушаха малката звукова машина, която настройваха и от нея идваше музика.
Сиянието висеше спокойно във вълните. Беше краят на сезона. Септември. Нещата се затваряха.
Вече всеки момент той можеше да замине и никога да не се върне.
Днес той трябва да дойде във водата.
Те лежаха затоплени на пясъка. Радиото тихо свиреше и жената в черния бански костюм от време на време се размърдваше със затворени очи.
Мъжът бе облегнал глава на мускулестата си ръка и не помръдваше. Пиеше слънцето с лице, с отворена уста, с ноздри.
— Какво има? — обади се той.
— Лош сън — отвърна жената в черния бански.
— Сън посред бял ден?
— Ти никога ли не си сънувал следобед?
— Аз никога не сънувам. През целия си живот досега не съм сънувал.
Тя лежеше и гледаше пясъка.
— Боже, какъв ужасен сън беше!
— Какво сънува?
— Не мога да си спомня — отвърна тя и наистина не помнеше. Съжаляваше, че го е забравила. И сега, затворила очи, тя се опитваше да си спомни.
— Мен си сънувала — лениво каза той и се протегна.
— Не, не беше ти.
— Ами да — рече той и се усмихна. — Сигурно съм заминал се друга жена, това трябва да е било.
— Не беше.
— Така е било — настоя той. — Мен си сънувала и аз съм заминал с друга жена, а ти си ни открила и по някакъв начин в цялата суматоха мен са ме застреляли или нещо подобно.
Тя неволно премигна.
— Не говори така.
— Я да видим — продължи той. — С каква жена бях? Джентълмените предпочитат блондинки, нали?
— Моля те, не се шегувай — каза тя. — Не ми е добре.
Той отвори очи.
— Сънят ли те разстрои толкова?
Тя кимна.
— Винаги като сънувам денем нещо такова, то ме потиска по някакъв ужасен начин.
— Извинявай. — Той погали ръката й. — Да ти взема ли нещо?
— Не.
— Фунийка сладолед? Или сладоледена паста? Или една кока-кола?
— Много си внимателен, но не искам. Сега ще ми мине. Просто е от това, че последните четири дни не беше хубаво. Не е като в началото на лятото. Нещо се е случило.
— Но не между нас — каза той.
— О, не, разбира се, че не — бързо отвърна тя. — Но нямаш ли чувството, че понякога местата се променят? Дори такива неща като вълнолома са се променили, или въртележката, или всичко заедно. Дори кренвиршите тази седмица имат друг вкус.
— Как така?
— Имат вкус на старо. Трудно ми е да ти обясня, но нямам апетит и ми се иска да си отиваме в къщи.
— Утре е последният ни ден. Знаеш какво значение имаше за мен една седмица повече.
— Ще ми мине — рече тя. — Само това място да не изглеждаше толкова смешно и променено. Не зная защо, но изведнъж ми се прииска да скоча и да избягам.
— Заради съня ли? Заради мен и моята блондинка и дето после изведнъж съм се оказал мъртъв?
— Недей така — каза тя. — Не говори така за умиране. — Лежеше съвсем близо до него. — Само ако знаех какво е това.
— Успокой се, аз ще те пазя. — Той я погали.
— Не мен, себе си трябва да пазиш. — Дъхът й шепнеше в ухото му. — Имах чувството, че съм ти омръзнала и си отиваш.
— Как мога да си отида — аз те обичам.
— Колко съм глупава. — Тя насила се усмихна. — Боже, какво глупаво нещо съм аз.
Лежаха спокойно, слънцето и небето над тях бяха като клепач.
— Знаеш ли — замислено каза той след малко, — май и на мен ми се предаде част от чувството, за което говориш. Това място наистина се е променило. Има нещо различно.
— Радвам се, че и ти го усещаш.
Той лениво кимна, усмихна се леко и затвори очи, отпивайки слънце.
— И двамата откачаме. Луди сме и двамата. — Шепнеше. — И двамата.
Морето на три пъти меко се плъзна по брега.
Наближаваше следобед. Слънчевите лъчи подраскваха леко небето. Сгрените яхти се полюшваха блестящо бели до пристанищния кей. Мирис на готвено и пържен лук изпълни вятъра. Пясъкът прошепна и се раздвижи като отражение в голямо преливащо огледало.
Радиото зад раменете им ненатрапчиво мърмореше. Те лежаха като тъмни стрели на белия пясък. Не помръдваха. Само клепките им потрепваха усещащо, само ушите им бяха нащрек. От време на време езикът се плъзваше по изгарящите устни. Тънки иглички влага бликваха край веждите и изгаряха в слънцето.
Той вдигна глава, без да отваря очи, и се заслуша в жегата.
Радиото въздишаше.
Той отпусна за малко глава.
Тя го усети отново да се надига. Отвори едно око — той беше облегнат на лакът и оглеждаше пристана, небето, водата и пясъка.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо — отвърна той и отново легна.
— Нещо — настоя тя.
— Стори ми се, че чух нещо.
— Радиото.
— Не, не радиото, нещо друго.
— Нечие друго радио?
Той не отговори. Тя чувстваше ръката му да се напряга и отпуска, напряга се и се отпуска.
— Ето го пак, дявол да го вземе — каза той.
И двамата се ослушаха.
— Нищо не чувам.
— Шшт! За бога… — възкликна той.
Вълните се разбиваха о брега като тихи огледала, купчина преливащи се, шепнещи стъкълца.
— Някой пее!
— Какво?
— Кълна се, че някой пееше.
— Глупости.
— Не, слушай.
Ослушаха се пак.
— Нищо не чувам — каза тя студено.
Той бе станал прав. На небето нямаше нищо, нито на кея, нито на пясъка, нито откъм павилиона за кренвирши. Само втренчената тишина, вятърът, който духаше край ушите им и клъвваше светлите, разрошени косъмчета по ръцете и краката му.
Той тръгна към морето.
— Недей — извика тя.
Той погледна надолу към нея някак особено, сякаш я нямаше. Продължаваше да се ослушва.
Тя усили транзистора. Той избухна в думи, ритъм и мелодия:
„Намерих си момиче за милиони…“
Той направи кисела гримаса и нервиран махна с ръка:
— Спри го!
— Защо, на мен ми харесва. — Тя го засили още. После щракна пръсти, извивайки тяло и се опита да се усмихне.
Беше два часът.
Слънцето изпаряваше водите. Старият вълнолом се разширяваше запъхтян в жегата. Птиците залепнаха по нагорещеното небе, неспособни да се движат. Слънцето пронизваше зелените течения, които обикаляха край вълнолома; хващаше и изглаждаше ленивата белота, която пълзеше между рифовете.
Във водата се люлееха и разстилаха бялата пяна, заскреженият коралов мозък, възлестите водорасли, пясъкът от прилива.
Мургавият мъж лежеше на пясъка, до него — жената в черния бански костюм.
Откъм водата като мъгла лъхна музика. Шепнещата музика на дълбоки приливи и отливи, на отминали години, на сол и пътешествия, на разпозната и приета необичайност. Музиката звучеше като плисък на брега, като ръмящ дъжд, като раздвижване на гъвкави крайници в дълбините. Тя пееше с глас, залутан от незапомнени времена в кухините на раковините. Съскането и въздишките на прилива в изоставени трюмове на кораби със съкровища. Звукът, който издава вятърът, преминавайки през гол череп, захвърлен на пясъка.
Но радиото на одеялото свиреше по-силно.
Сиянието, крехко като жена, тънеше морно надолу и чезнеше от погледа. Още само няколко часа. Те всеки момент ще си тръгнат. Да можеше той да дойде за миг, само за миг. Мъглявината безмълвно се разстилаше и си представяше тялото и лицето му във водата, дълбоко долу. Чувстваше го хванат и задържан в нейното потъване на двадесетина метра дълбочина, заловен в една силна струя, която се огъваше и извиваше в неистови жестикулации към дълбините на скрития морски водовъртеж.
Огънят на неговото тяло и водата, която ще се сгрее от неговата топлина, а заскреженият коралов мозък, скъпоценните песъчинки и солените мъглявините поемат горещия дъх от отворените му устни.