Рей Бредбъри

Прероден

След време ще превъзмогнеш страха. Нищо не можеш да направиш. Трябва само да внимаваш да вървиш нощем.

Слънцето е ужасно. Летните нощи не помагат. Трябва да изчакаш студения сезон. Първите шест месеца си в разцвета си. На седмия водата ще се просмуче и ще започне разлагането. Към осмия месец ще изгубиш сръчността си. В началото на десетия ще лежиш и ще ридаеш без сълзи, защото ще си разбрал, че никога вече няма да се движиш.

Но преди това да се случи, има толкова много за довършване. Много приятни и неприятни неща трябва да обмислиш, преди да се разтопи умът ти.

Всичко е ново за теб. Ти си прероден! Мястото ти е меко като коприна, мирише на туберози и лен, преди раждането ти не се чува нито звук освен сърдечния ритъм на милиарди насекоми в земята. Това място е дърво, метал и сатен, то не предлага прехрана, то е само неумолимо пространство застоял въздух, джоб в земята. Има само един начин да оживееш. Гняв, който да те зашлеви и да те събуди, да те накара да се раздвижиш. Желание, страст, нужда. Тогава потрепваш и се надигаш, за да удариш глава в покритото с лен дърво. Животът те вика. Изпълваш се с него. Бавно си пробиваш път нагоре, намираш начин да отместиш тежката пръст бучка по бучка и една нощ разбиваш мрака, освобождаваш се и се втурваш нагоре, за да видиш звездите.

Стоиш изправен, а емоциите те изгарят. Правиш крачка като малко дете, олюляваш се, посягаш да се опреш на нещо — и откриваш студена мраморна плоча. Под пръстите ти е изписана кратката история на твоя живот: РОДЕН — УМРЯЛ.

Писнало ти е от дърво. Опитваш се да вървиш. Излизаш от страната на паметниците и влизаш в потъналите в здрач улици. Сам си по бледите тротоари.

Чувстваш, че нещо е недовършено. Пропуснал си някое цвете, трябва да видиш някое място, някое езеро те очаква да поплуваш в него, добро вино — да го вкусиш. И тръгваш, за да завършиш недовършеното.

Улиците са непознати. Вървиш през градче, което никога не си виждал, съновидение върху езерен бряг. Стъпваш все по-уверено, крачиш все по-бързо. Спомените се връщат.

Сега разпознаваш всеки двор, всяка вдлъбнатина, където асфалтът се е разтопил между бетонните плочи под палещата лятна жега. Знаеш къде връзваха конете, потни в зелената пролет на тези железни брегове, толкова отдавна, че ти е като в мъгла. Познаваш това кръстовище, над което лампата виси като светещ паяк, който хвърля мрежата си в мрака. Скриваш се от паяжината й в сенките на чинарите. Пръстите ти пробягват по дървена ограда. Тук си тичал като дете с пушка играчка в ръка, тук е отеквал смехът ти.

Къщите, с техните хора и спомени. Миризмата на лимон на старата госпожа Ханлон, която живееше тук — жената със съсухрените ръце, която те хока, че си стъпкал петуниите й. Сега е напълно съсухрена като стара, обгоряла хартия.

Улицата е тиха, чуват се единствено нечии стъпки. Завиваш на ъгъла и най-неочаквано се сблъскваш с някакъв непознат.

И двамата отскачате назад. Оглеждате се за момент и разбирате.

Очите на непознатия са дълбоко поставени огньове. Той е висок, слаб, облечен в тъмен костюм. Скулите му са бели като пламък. Усмихва се.

— Ти си нов — казва.

Тогава разбираш какво е той. Той е „различен“, също като теб.

— Къде си се разбързал толкова? — пита.

— Дръпни се от пътя ми — отговаряш. — Нямам време. Трябва да ида на едно място.

Той те сграбчва здраво за лакътя.

— Знаеш ли какво съм аз? — Навежда се към теб. — Не разбираш ли, че сме еднакви? Ние сме братя.

— Аз… Нямам време.

— Нямаш — съгласява се той. — И аз нямам време за губене.

Опитваш се да се махнеш, но той тръгва с теб.

— Знам къде отиваш.

— Нима?

— Да — казва той. — На някое място от детството. При някоя река. При някоя къща. При някакъв спомен. Може би при някоя жена. При леглото на някой стар приятел. Ох, знам всичко, всичко за тези като теб. Знам. — Кима към редуващата се светлина и мрак.

— Наистина ли.

— Винаги това е причината ние, изгубените, да вървим нанякъде. Странно, като се замислиш за всички книги за духове и ненамерили покой души, авторите на дебелите томове нито веднъж не са се докоснали до истинската причина за нашето връщане. Правим го винаги заради спомен, приятел, жена, къща, глътка вино, за всичко, свързано с живота и… живеенето! — Стиска юмрук, сякаш за да задържи думите си. — Живот! Истински живот!

Без да кажеш нищо, ускоряваш крачка, но шепотът му те следва.

— Трябва после да дойдеш при мен, приятелю. Ще се срещнем с останалите. Тази нощ, утре, всяка нощ, докато най-сетне победим!

— Кои са другите?

— Мъртвите. Обединяваме се срещу… — пауза — нетолерантността.

— Нетолерантност?

— Ние, наскоро починалите, наскоро погребаните, сме малцинство. Преследвано малцинство. Те създават закони срещу нас.

Спираш.

— Малцинство?

— Да. — Той сграбчва ръката ти. — Желани ли сме? Не! От нас се страхуват, гонят ни като овце, крещят ни, замерят ни с камъни — също като евреите. Това е лошо, казвам ти, това не е справедливо! — Вдига яростно ръце и удря въздуха. — Нима е честно да се разлагаме в гробовете си, докато останалият свят пее, смее се и танцува? Нима е честно те да обичат, докато ние лежим студени, да докосват, докато нашите ръце са станали на камък? Не! Казвам за тях — долу, долу! Защо трябваше ние да умрем? Защо не другите?

— Може би…

— Хвърлят пръст в лицата ни и слагат отгоре камък, за да ни затиска. Носят цветя и ги оставят да гният. Веднъж годишно, а понякога дори и това не правят! Ох, как само мразя живите. Проклети глупаци! Танцуват цяла нощ и правят любов до сутринта, а ние сме изоставени. Нима това е правилно?

— Не съм го поглеждал по този начин…

— Е, ние ще ги оправим! — извиква той.

— Как?

— Тази нощ хиляди от нас се събират в Елисейската горичка. Аз ще водя нашата армия. Ще излезем на марш! Твърде дълго ни пренебрегваха. Щом ние не можем, и те няма да живеят! Ще дойдеш ли, приятелю? Говорих с мнозина. Ела при нас. Тази нощ гробищата ще се отворят и Изгубените ще се изсипят, за да удавят неверниците. Ще дойдеш ли?

— Да. Може би. Но сега трябва да вървя. Търся нещо… По-късно, по-късно ще дойда.

— Добре — казва той. Отдалечаваш се, оставяш го в сенките. — Добре, добре, добре!

А сега нагоре, бързо. Слава Богу, че нощта е студена.

Ахваш. Ето я, светеща в нощта с простичко великолепие — къщата, в която баба приютяваше и хранеше квартирантите си. В тази величествена висока къща се провеждаха съботни пиршества. Тук, като дете, ти стоеше на верандата, гледаше как ракетите се издигат на огнените си стълбове, а фойерверките пръскат искри и в ушите ти кънтяха гърмежите на месинговото оръдие, запалено от ръчно свитата цигара на чичо Байън.

Сега, разтреперан от спомена, разбираш защо вървят мъртвите. За да видят още нощи като тази. Тук, където росата падаше върху ливадата, а ти се боричкаше с децата, мачкаше мократа трева и чувстваше сладостта на момента, на настоящето. Няма утре, няма вчера, живееш сега, тази нощ!

А ето там, там, помниш ли? Това е домът на Ким. Жълтата светлина отзад идва от нейната стая.

Отваряш портата с трясък и бързаш по пътеката.

Приближаваш прозореца и виждаш как застоялият ти дъх полепва по студеното стъкло. Мъглата изчезва и стаята й се появява — дреболиите, пръснати по малкото меко легло, намазаният до блясък под от черешово дърво, мъхнатите килими, досущ като спящи кучета.

Тя влиза в стаята. Изглежда уморена, но въпреки това сяда и започва да реши косата си.

Затаил дъх, притискаш ухо до студената дъска, заслушваш се и сякаш от дълбините на морето я чуваш да пее, толкова тихо, че думите се превръщат в ехо, преди още да са изпети.

Почукваш по прозореца.

Но тя не се обръща, а продължава нежно да реше косата си.

Почукваш отново, по-неспокойно.

Този път тя оставя гребена, става и приближава прозореца. Отначало не вижда нищо — ти си в сенките. После се вглежда по-внимателно. Вижда смътна фигура в мрака.

— Ким! — Не можеш да се сдържиш. — Аз съм! Ким!

Пристъпваш напред към светлината. Лицето й пребледнява. Не извиква, но очите й се разширяват и устата й се отваря, сякаш мълния е улучила земята под нея. Леко се дръпва назад.

— Ким! — викаш ти. — Ким.

Казва името ти, но ти не го чуваш. Иска да избяга, но отваря прозореца и отстъпва, хлипайки, докато влизаш през него.

Затваряш прозореца и стоиш, олюлявайки се, само за да откриеш, че тя е в другия край на стаята, полуизвърнала лице.

Опитваш се да измислиш какво да кажеш, но не можеш, и тогава я чуваш да плаче.

Накрая тя успява да проговори:

— Шест месеца — казва. — От толкова време те няма. Когато си отиде, плаках. Никога не съм плакала толкова през живота си. Но сега ти не можеш да си тук.

— Тук съм!

— Но защо? Не разбирам. Защо дойде?

— Бях се изгубил. Беше много тъмно и започнах да сънувам. Не знам как. И ти беше в съня ми, и не знам как, но трябваше да намеря начин да се върна.

— Не можеш да останеш.

— Мога, до изгрев слънце. Още те обичам.

— Не го казвай. Вече не бива да го правиш. Моето място е тук, а твоето там, и в момента съм ужасно уплашена. Толкова време мина. Нещата, които правехме, нещата, с които се шегувахме и смеехме, тях все още ги обичам, но…

— Тези мисли не ме напускат. Връщат се при мен отново и отново, Ким. Моля те, опитай се да разбереш.

— Не ти трябва съжаление, нали?

— Съжаление? — Почти се обръщаш. — Не, не съм искал съжаление. Ким, чуй ме. Бих могъл да идвам при теб всяка нощ, можем да си говорим точно както навремето. Мога да обясня, мога да те накарам да разбереш, стига само да ми позволиш.