Рей Бредбъри
Пустошта
И ето, настъпва желаният час…
Вече се смрачаваше; Джанис и Лионора събираха, без да спират, нещата си в лятната си къща, пееха, хапнаха надве-натри и се държаха една за друга при нужда. Не смееха да погледнат към прозореца, зад който нощта падаше и в небето изгряваха ярки студени звезди.
— Чуй! — каза Джанис.
Звук като от параход по реката, само че бе от ракета в небето. А на негов фон… какво е това, някой на банджо ли свири? Не, само летните щурци на 2003 г. Безброй звуци се носеха през градчето и въздуха. Джанис наклони глава и се заслуша. Някога много, много отдавна, през 1849 г., на същата тази улица бяха звучали гласове на вентрилоквисти, проповедници, гадатели, клоуни, учени и комарджии, събрали се в същото това градче Индипендънс, Мисури. В очакване влажната земя да изсъхне и да се появи гъста трева, която да издържи тежестта на техните каруци, вагони, пъстри съдби и мечти.
И ето, настъпва желаният час,
и ето, политаме ние към Марс,
пет хиляди жени в небесата,
ето, иде ред на чудесата!
— Това е стара песен от Уайоминг — каза Лионора. — Малка промяна на текста, и подхожда идеално за две и трета.
Джанис вдигна голямата колкото кибрит кутийка с хранителни хапчета и засмята общо колко неща са превозвали онези стари каруци с големи колела. За всеки мъж, за всяка жена — безброй тонове! Шунки, бекони, захар, сол, брашно, сушени плодове, сухари, лимонена киселина, вода, джинджифил, пипер… — ама че безкраен списък! А днес с хапчетата в една такава кутийка могат да те изхранят не само от Форт Ларами до Хенгтаун, но и в междупланетната пустош.
Отвори широко вратата на килера и едва не изпищя. Тъмнината, нощта и всички празни пространства между звездите гледаха към нея.
Преди много години се бяха случили две неща. Веднъж сестра й я бе заключила в килера, макар да пищеше с цяло гърло. А на едно парти се заиграха на криеница и тя бе изтичала през кухнята до някакъв дълъг тъмен коридор. Оказа се, че не е никакъв коридор, а неосветена стълба, поглъщаща чернота. Беше изтичала в празното пространство. Бе останала без опора, бе изкрещяла и бе паднала. В среднощна тъмнина. Долу в мазето. Падането бе продължило съвсем малко, сигурно колкото един удар на сърцето. И дълго, дълго време се бе задушавала долу без светлина, без приятели, без никой да чуе писъците й. Далеч от всичко, затворена в тъмното. Падаш в тъмното. И пищиш!
Два спомена.
И ето че сега отвори широко вратата на килера и кадифената тъмнина увисна пред нея така гъста, че можеше да я докосне с треперещите си пръсти; тъмнина, гледаща към нея като черна пантера с тъмните си очи. Тъмнина, която събуди спомените. Празно пространство и падане. Празно пространство, после затворена в тъмното и пищи. Двете с Лионора се приготвяха грижливо, като внимаваха да не погледнат навън към плашещия Млечен път и огромната пустота. Единствено отдавна познатият килер с неговата закътана лична нощ им напомняше за онова, което ги чака.
Точно така щеше да е там — ще се носиш към звездите в тъмното, в огромния ужасен черен килер, ще пищиш и никой няма да те чуе. Ще падаш вечно сред рояци метеори и безбожни комети. Надолу в шахтата на асансьора. Надолу в ужасната въглищна шахта към нищото.
Изпищя. От устата й не излезе никакъв звук — беше се сблъскал със самия себе си в гърдите и главата й. Изпищя. Затръшна вратата на килера. Облегна се на нея. Усети как тъмнината диша и скимти от другата страна на вратата и продължи да натиска здраво, с насълзени очи. Дълго остана така, докато се успокои, гледаше работещата Лионора. Игнорирана по този начин, истерията започна да отстъпва и най-сетне изчезна. Тя започна да чува как нормално тиктака часовникът на ръката й.
— Шейсет милиона мили. — Отиде най-сетне до прозореца, сякаш бе гърлото на някакъв бездънен кладенец. — Не мога да повярвам, че в момента на Марс мъжете строят градове и ни чакат.
— Единственото нещо за вярване е, че утре ще хванем ракетата.
Джанис вдигна една бяла рокля и тя заприлича на привидение в стаята.
— Ама че странно… Да се омъжиш на друг свят.
— Хайде да си лягаме.
— Не! Обаждането е в полунощ. Така и така няма да мога да заспя и ще има да мисля как да кажа на Уил, че съм решила да се кача в ракетата. Само си представи, Лионора — гласът ми ще прелети шейсет милиона мили по светлофона до него. Толкова бързо променям решенията си… Страх ме е!
— Това е нашата последна нощ на Земята.
Сега вече наистина си даваха сметка за това и го приемаха; сега осъзнаването ги бе открило. Заминаваха и може би никога нямаше да се върнат. Напускаха градчето Индипендънс в щата Мисури на континента Северна Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан — и нищо от това не можеше да се побере в куфарите им. Бяха се свили пред това окончателно осъзнаване. Сега то ги гледаше в очите. И те бяха като вцепенени.
— Децата ни няма да са американци, няма да са дори земни жители. Ще станем марсианци до края на живота си.
— Не искам да заминавам! — изведнъж изплака Джанис.
Паниката я скова.
— Боя се! От космоса, от тъмното, от ракетата, от метеорите! И всичко остава тук! Защо ми е да отивам там?
Лионора я хвана за раменете, прегърна я и я залюля леко.
— Това е нов свят. Както навремето. Първо мъжете, а след тях — жените.
— Защо, защо трябва да заминавам, кажи ми!
— Защото — тихо каза Лионора, като я настаняваше на леглото, — защото Уил е там.
Името му бе като балсам за душата й. Джанис се укроти.
— Мъжете са толкова трудни — каза Лионора. — Навремето е било цяло събитие някоя жена да измине двеста мили заради мъж. После го направили хиляда мили. А сега слагат цяла вселена помежду ни. Но това няма да ни спре, нали така?
— Страхувам се, че ще съм пълна глупачка на ракетата.
— Ще ти правя компания. — Лионора стана. — А сега да идем да се поразходим, да огледаме за последен път.
Джанис се загледа към града.
— Утре вечер всичко ще си е тук, само нас няма да ни има. Хората ще се събуждат, ще се хранят, ще работят, ще спят, отново ще се събуждат, а ние няма да го знаем и няма да липсваме на никого.
— Хайде.
Отвориха вратата, угасиха лампите, излязоха навън и затвориха зад себе си.
Небето бе изпълнено с живот. Разцъфваха огромни цветя, виеха виелици, вееха снежни вихрушки. Хеликоптери се спускаха бавно като бели снежинки. От запад и изток, от север и юг прииждаха ли, прииждаха жени. През цялата нощ в небето гъмжеше от вертолети. Хотелите бяха претъпкани, квартирите се пръскаха по шевовете, изникваха палаткови градове по поляни и пасища, подобно на някакви странни грозни цветя; градчето и околностите му бяха стоплени с нещо повече от лятна топлина. Стоплени от розови женски лица и изгорелите от слънцето лица на млади мъже, загледани в небето. Зад хълмовете ракети изпробваха двигателите си и се разнасяше звук, сякаш някой бе натиснал едновременно всички клавиши на гигантски орган. Прозорци, кристал и кости вибрираха от него.
Лионора и Джанис седнаха в дрогерията сред непознати жени.
— Изглеждате много добре, дами, но като че ли сте нещо оклюмали — каза им продавачът на сода.
— Два шоколадови малца. — Лионора се усмихна вместо двете, сякаш Джанис бе глухоняма.
Взираха се в шоколадовите напитки, сякаш бяха редки музейни експонати. Дълги години малцът щеше да е лукс на Марс.
Джанис порови в чантата си, извади нерешително един плик и го постави на мраморния плот.
— Това е от Уил. Пристигна с Ракетна поща преди два дни. Именно то ме накара да се реша и да замина. Не ти казах. Искам да го видиш. Хайде, прочети го.
Лионора извади от плика малка бележка и я прочете на глас.
— Скъпа Джанис — решиш ли да дойдеш на Марс, това ще е нашият дом. Уил.
Лионора почука отново плика и от него падна цветна снимка и заблестя на плота. Виждаше се къща — тъмна, покрита с мъх, стара, карамеленокафява уютна къща с червени цветя, зелени папрати около нея и неприлично обрасла с бръшлян веранда.
— Но, Джанис!
— Какво?
— Та това е твоята къща тук, на Земята, на Елм Стрийт!
— Не. Вгледай се по-хубаво.
Вгледаха се заедно и видяха, че от двете страни на уютната къща и зад нея се вижда пейзаж, който не бе земен. Почвата бе със странен виолетов цвят, в тревата се забелязваше червен оттенък, небето светеше като сив диамант, а от едната страна растеше странно изкривено дърво, подобно на старица с кристали в бялата й коса.
— Това е къщата, която Уил е построил за мен на Марс — каза Джанис. — Чувствам се по-добре, като я гледам. Вчера, когато оставах за малко сама и ме хващаше страх, изваждах снимката.
Двете се взираха в тъмната постройка на шейсет милиона мили оттук, позната и непозната, стара и нова, с жълта светлина в предния десен прозорец на гостната.
— Браво на Уил — каза Лионора. — Много добре знае какво да направи.
Допиха питиетата си. Отвън бродеха огромни тълпи непознати и „снежинките“ падаха безспирно от лятното небе.
Накупиха маса глупости — пакетчета лимонови сладки, лъскави женски списания, фини парфюми; излязоха в града, наеха въздушни якета, които не се подчиняваха на гравитацията и единствено нощните пеперуди можеха да ги имитират, докоснаха деликатните пултове за управление и се понесоха над града като бели цветчета.
— Накъдето и да е — каза Лионора. — Накъдето и да е, няма значение.
Оставиха се на вятъра да ги отнесе където му скимне; оставиха се да ги понесе в нощта на летните ябълки и оживени приготовления, над любимия град, над къщите от детството и отминалите дни, над училища и улици, над дерета, поляни и ферми, които бяха тъй близки, че всеки житен клас им се струваше като златна монета. Носеха се като листа под горещия полъх на огнения вятър, към предупредителния шепот и проблясъците на лятна буря сред хълмовете. Видяха как се белеят прашните пътища, над които преди не толкова време се бяха реели в облени от лунна светлина хеликоптери и се бяха спускали на спирали край прохладните потоци с младите мъже, които сега не бяха до тях.