Рей Бредбъри

Удивителната смърт на Дъдли Стоун

— Жив!

— Умрял!

— Живее си в Нова Англия, дявол да го вземе.

— Починал е преди двадесет години!

— Пуснете шапка и аз самият ще отида да ви донеса главата му!

Такъв разговор се поведе една вечер. Почна го някакъв непознат, упорствайки, че Дъдли Стоун бил умрял. Жив си е! — викахме ние. Ние ли няма да знаем, дето сме последните жалки останки от онези, които му кадяха тамян и четяха книгите му в светлината на разпалените интелектуалски обети от двадесетте години.

Явлението Дъдли Стоун. Този несравним стилист, най-величественият сред литературните лъвове. Положително си спомняте изумлението, главоблъсканиците и как затръби рогът на съдбата, след като той написа до издателите си тази бележка:

Господа, днес, на възраст тридесет години, аз се оттеглям от попрището, отказвам се от перото, изгарям всичките си вещи, изхвърлям последния си ръкопис на бунището и ви казвам привет и сбогом навеки.

Та ни дойде, като земетръс, лавини и други такива.

— Защо? — питахме се ние години наред, като се срещнехме.

И също като в рекламни радиосценки ние спорехме дали жени са го накарали да захвърли литературното си бъдеще. Или пък Бутилка? Или пък Коне, които са го надпреварили и са заставили този прекрасен фаворит да спре в разцвета на силите си?

Ние свободно признавахме пред всеки и пред всички, че продължеше ли Дъдли Стоун да пише и сега, то Фокнър, Хемингуей и Стайнбек щяха да бъдат погребани под лавата му. И толкова по-печално беше, че Стоун, пред прага на най-великата си творба, един ден обърна гръб и отиде да живее в някакъв град, който ще наречем Неизвестност, край едно море, най-подходящото название за което е Минало.

— Защо?

Този въпрос се всели завинаги във всеки от нас, който бе съзирал проблясъците на гений в разнообразното му творчество.

Една вечер преди няколко седмици размишлявахме за ерозията на годините, откривайки, че лицата ни вече са по-отпуснати, а косите ни — все по-забележимо оредели, и внезапно се възмутихме, че читателите не знаеха нищичко за Дъдли Стоун.

— Томас Уулф поне — мърморехме ние — бе постигнал пълен успех, преди да стисне нос и да скочи в бездната на Вечността. И поне критиците се бяха скупчили на цяла тълпа да се взират след скока му в мрака като след метеор, оставил пламъци след преминаването си. Но кой си спомня днес Дъдли Стоун, неговите кръжоци и яростните му последователи от двадесетте години?

— Пуснете шапката — казах аз. — Ще пропътувам тези триста мили, ще пипна Дъдли Стоун за яката и ще му кажа: „Вижте какво, мистър Стоун, защо така измамихте очакванията ни? Защо вече двадесет и пет години не сте написали нито една книга?“

Шапката се напълни с монети; изпратих телеграма и взех влака.

Не зная какво очаквах. Може би да открия на гарата едва кретаща, немощна богомолка или пък тебеширенобял призрак, който ще шепти дрезгаво с гласовете на треви и тръстикови стебла, повявани от вятъра в нощта. Мъчително стисках колене, докато влакът пуфтеше, навлизайки в гарата. Озовах се в самотна селска местност, на около миля от морето, като някой побъркан глупак, който се чуди защо ли се е завлякъл толкова далече.

На дъската за обяви, пред закованото с дъски гише за билети, открих дебел цял пръст слой съобщения, лепени или забождани едно върху друго безброй години наред. Почнах да ги отлепвам лист по лист, лющейки антропологическите пластове печатни текстове, и накрая открих това, което ме интересуваше. Дъдли Стоун за член на градския съвет, Дъдли Стоун за шериф, Дъдли Стоун за кмет! И през пластовете години неговите снимки, обезцветени от слънцето и дъжда, на които бе просто неузнаваем, говореха за все по-отговорните позиции, които заемаше в живота на този крайморски свят. Стоях и четях.

— Хей!

И неочаквано през перона към мен се втурна самият Дъдли Стоун.

— Вие ли сте, мистър Дъглас!

Когато се обърнах, озовах се пред великолепната архитектура на грамаден, но ни най-малко дебел човек с нозе, които се движеха като огромни бутала; в ревера му — ярко цвете, на врата му — ярка връзка. Той едва не ми смаза ръката и ме гледаше отгоре надолу като Микеланджеловия бог, сътворил Адама с всесилното си докосване. Лицето му бе лицето на онези илюстрации на Северните и Южните ветрове, които веят, знойни и ледени, по старинните морски карти. Такова лице, пламтящо от живот, ще видиш в египетските резби като символ на слънцето!

„Боже мой! — помислих си. — И това е човекът, който не е писал цели двадесет години.“ Невъзможно беше. Той е толкова жизнен, че просто е грях. Аз просто чувах туптенето на сърцето му!

Сигурно съм стоял с широко отворени очи, за да позволя на смаяните ми сетива да се наситят на вида му.

— Мислехте, че ще откриете привидение, нали? — засмя се той. — Признайте си.

— Ами-и, аз…

— Жена ми ни очаква за вечеря със задушено по новоанглийски, имаме и достатъчно бира и портър. Хубаво звучат тези думи. Защото бира1 не е да ти прилошее, а да се възроди унилият дух. Хитра дума, а? Ами портър? Има някакъв бодър, жизнерадостен звук в тази дума. Портър!

Голям златен часовник на блестяща верижка подскачаше на жилетката му. Той стисна лакътя ми като в менгеме и ме повлече зашеметен, сякаш магьосник мъкнеше към своята пещера нещастната си жертва.

— Радвам се да ви видя! Предполагам, че и вие като другите сте дошли да ми зададете същия въпрос, нали? Е, добре, този път ще кажа всичко!

Сърцето ми подскочи:

— Чудесно!

Зад пустата гара стоеше открит форд, модел Т от 1927 година.

— Какъв свеж въздух. Човек като кара в такова свечеряване и всичко — полята, тревите, цветята — нахлува в него с вятъра. Надявам се, че не сте от ония, дето само обикалят на пръсти да затварят прозорците! Нашият дом е като високопланинско плато. Оставяме времето да ни служи за метла. Скачайте вътре!

Десет минути по-късно вече се друсахме по едно шосе, което от години не беше изравнявано и кърпено. Стоун караше направо през дупките и ямите, без да престава да се смее. Дран! — разтръскахме се по последните няколко ярда до една подивяла, неизмазана двуетажна къща. Колата изпъшка и потъна в мъртвешко мълчание.

— Да ви кажа ли истината? — Стоун се обърна да ме погледне в лицето и доверително сложи ръка на рамото ми. — На същия този ден преди двадесет и пет години аз бях убит от един човек с револвер!

Той скочи от колата. Стоях, вторачен в него. Беше як като скала — какъв ти призрак! И все пак разбрах, че имаше някаква истина в това, което ми каза, преди да излети като куршум към къщата.

— Това е жена ми, това е къщата, а това е вечерята, която ни чака! Вижте каква гледка имаме. Прозорци и по трите страни на всекидневната, изглед към морето, брега и поляните. Ние заковаваме прозорците отворени през три от четирите сезона. Кълна ви се, че тук през лятото ухае на липа, а дойде ли декември — от Антарктика се носи някакъв мирис на амоняк и сладолед. Седнете! Лена, нали е чудесно, че той е тук?

— Надявам се, че обичате задушено по новоанглийски — каза Лена, висока снажна жена, слънцето на Изтока и щерка на дядо Мраз, с лице като грейнала лампа озаряваше масата ни, докато сновеше с тежките, практични съдове, направени да издържат удара на великански юмрук. Приборите бяха достатъчно масивни, за да устоят на лъвски зъби. Разнесе се буен полъх пара, през която ние, грешниците, с наслада се спуснахме в Ада. Второто ястие трикратно напълваше чиниите и усещах как баластът расте до гърдите ми, до гърлото и накрая чак до ушите. Дъдли Стоун ми доливаше от напитката, която сам бе приготвил от диво грозде и която според него просто плачела за милост. Той задуха леко в зеленото гърло на празната винена бутилка и извлече ритмичен мотив от една нота.

— Е, достатъчно ви държах да чакате — каза той, примижавайки към мен от разстоянието, което пиенето прибавя между хората и което с настъпването на вечерта навремени почва да изглежда близост. — Да ви разкажа за моето убийство. Досега още никому не съм разказвал, повярвайте ми. Познавате ли Джон Оутс Кендл?

— Не беше ли някакъв второстепенен писател от двадесетте години? — казах аз. — Имаше няколко книги. Но към 1931 година угасна. Миналата седмица почина.

— Мир на праха му. — Мистър Стоун изпадна в особена кратка меланхолия, но като заговори, отново се оживи. — Да. Джон Оутс Кендл, угаснал, към 1931 година, а беше многообещаващ писател.

— Но не толкова, колкото вие — бързо добавих аз.

— Добре, но почакайте. Като деца ние раснахме заедно. Джон Оутс и аз сме родени там, където сянката на един и същ дъб сутрин докосваше нашата къща, а вечер — тяхната. Заедно сме преплували всяка рекичка на света, едновременно ни прилошаваше от зелените ябълки и от първите цигари, заедно съзирахме едни и същи светлинки в русата коса на едно и също младо момиче, а като наближихме двадесет години, заедно тръгнахме да покоряваме Съдбата и да си трошим главите. Отначало и двамата вървяхме задоволително, но после аз по-добре и все по-добре с течение на годините. Ако неговата първа книга получи един добър отзив, моята получи шест, получех ли аз един лош отзив, той получаваше десетина. Бяхме като двама приятели във влак, който публиката бе откачила. И Джон Оутс се оказа в товарния вагон и изоставайки назад, викаше: „Спаси ме! Ти ме изоставяш в Тенк таун, Охайо, а нали сме на една и съща линия!“ А кондукторът отвръща: „Да, но не в един и същ влак!“ Аз самият виках към него: „Аз ти вярвам, Джон, не падай духом, ще се върна за теб!“ А вагонът се смаляваше назад с червените си и зелени светлини като череши и неузрели лимони, просветващи в тъмнината, и ние се кълняхме един друг в приятелството: „Джон, старче!“, „Дъдли, братче!“, докато Джон Оутс остана в полунощния мрак на малкото злощастно депо, а моят локомотив с всичките си светлини и духови оркестри се носеше с пълна пара към изгрева.