Рей Бредбъри
Вятър откъм Гетисбърг
В осем и трийсет вечерта той чу резкия пукот отдолу, откъм театъра.
— Пожар — помисли. — Не е. Тогава е изстрел.
Миг по-късно той чу силен шум от гласове, който ту се надигаше, ту притихваше като океан, замрял внезапно в изненада от някое свличане. Хлопна се врата. Някой тичаше.
Един от разпоредителите влетя през вратата и се огледа бързо наоколо, сякаш бе сляп; лицето му бе бледо и той се опитваше да каже нещо, което не се чуваше.
— Линкълн… Линкълн…
Бейс погледна от бюрото си.
— Какво става с Линкълн?
— Той… Застреляха го…
— Ама че шега! Е?
— Застрелян е. Не разбирате ли? Застрелян. Наистина. Застрелян за втори път!
Разпоредителят излезе несигурно, като се придържаше към стената.
Бейс почувства как се изправя.
— О, за бога!…
Той се втурна и изпревари разпоредителя, който го усети и се затича редом с него.
— Не, не — казваше Бейс. — Това не се е случило. Не би могло да стане. Не, не би могло…
— Застрелян е — рече разпоредителят.
Тъкмо завиваха по коридора, когато вратите на театъра се отвориха с трясък и една тълпа, или поточно шайка, завика, закрещя, запищя, или просто се питаше слисано:
— Къде е? Ето го! Това ли е? Къде е? Кой го направи? Този ли? Този? Дръжте го! Внимавайте! Стой!
Двама пазачи се втурнаха да видят какво става; те блъскаха, дърпаха и завиваха ту тук, ту там, а между тях един човек се мъчеше да се скрие от тълпата, от теглещите го ръце и от юмруците, които се вдигаха и спускаха. Хората се пресягаха, биеха, блъскаха, удряха с пакети и със слънчобрани, които приличаха на хвърчила в силен вятър. Жени се въртяха в кръг като замаяни, търсеха приятелите си и скимтяха. Мъжете ги измъкваха с викове, за да се промъкнат до центъра, където пазачите блъскаха, бутаха и отстъпваха назад, а малтретираният човек криеше нараненото си лице с разперени пръсти.
— Боже мой, боже мой! — замръзна Бейс, започнал вече да вярва. Той загледа сцената пред себе си. После се втурна напред: — Оттук! Отстъпете назад! Отдръпнете се! Тук! Тук!
Неизвестно как, но тълпата бе разделена и една врата се разтвори широко, за да ги пропусне, след което се затвори с трясък.
Отвън тълпата удряше и заплашваше с проклятия и беди, нечувани от жив човек. Цялата сграда на театъра се тресеше от приглушения вой, виковете и заплахите.
Бейс продължи да гледа разтърсваните, извивани дръжки и хлопащите ключалки, преди да се обърне към пазачите и човека, свит между тях.
Внезапно Бейс отскочи назад, сякаш някоя още по-неоспорима истина бе изтрещяла в пътеката между редовете.
Макар и смътно, той бе почувствал как левият му крак подритва нещо, което се завърта като плъх, преследващ опашката си по килима под столовете. Той се наведе, потърси пипнешком с лявата си ръка, напипа и хвана още неизстиналия пистолет, огледа го с невярващи очи и го пъхна в джоба на сакото си, докато слизаше заднишком по пътеката. Мина повече от половин минута, преди той да си наложи да се обърне и погледне фаталната сцена с фигурата в средата на сцената.
Ейбръхам Линкълн седеше в своя изрязан от дърво стол с високо облегало и главата му бе наведена напред под непривичен ъгъл. Широко разтворените му очи гледаха в празното. Големите му ръце бяха леко отпуснати върху страничните облегалки, сякаш се канеше всеки миг да смени положението си, да се изправи и да заяви, че критичният момент е отминал.
Понесен сякаш от студен поток, Бейс се качи по стъпалата.
— Светлина, дявол да го вземе! Повече светлина!
Изглежда невидимият осветител си спомни за какво служеха прекъсвачите. В тъмнината просветна.
Бейс заобиколи човека, седящ на стола върху сцената, и се спря.
Да. Ето я. Съвсем ясна дупка от куршум в долната част на черепа, зад лявото ухо.
— Sic semper tyrannis1 — обади се отнякъде глас.
Бейс рязко вдигна глава.
Убиецът, сложен на последния ред, погледна надолу, но когато видя, че Бейс не отделя очи от Линкълн, заговори на себе си, обърнат към партера:
— Sic…
Той млъкна. Почувства рязко движение отзад. Юмрукът на единия от пазачите се издигна така, сякаш самият човек нямаше нищо общо с това. Същият юмрук вече се спускаше, за да накара убиеца да замлъкне, когато…
— Спрете! — каза Бейс.
Юмрукът се спря по средата и се отдръпна назад към пазача с гняв, примесен с объркване.
— Не — мислеше си Бейс, — не мога да повярвам. Тук няма нито човек, нито пазачи, нито… — обърна се отново той, за да види дупката от куршума в черепа на убития вожд.
От дупката бавно капеше струйка машинно масло.
От устата на господин Линкълн бавно се стичаше същата течност, спускаше се по брадичката и бакенбардите и падаше капка по капка върху връзката и ризата му.
Бейс коленичи и допря ухо до гърдите му.
Отвътре се чуваше воят и тихото бръмчене на дискове, зъбни колела и схеми, които все още бяха непокътнати, но работеха на бавен ход.
Кой знае защо този шум го накара да се изправи тревожно.
— Фипс?!…
Пазачите замигаха в недоумение.
Бейс щракна с пръсти:
— Ще идва ли Фипс тази вечер? За бога, той не трябва да го вижда! Кажете му да не идва! Кажете му, че има авария, да, да, авария в централата в Глендейл! Бързо!
Единият от пазачите изхвърча през вратата.
Докато го гледаше как тича, Бейс си мислеше:
— Боже, моля те, задръж Фипс у дома, нека не идва тук…
Странно, в такъв момент пред погледа не минава собственият живот, а животът на другите.
Той си спомни оня ден преди пет години, когато Фипс разтвори за първи път своите чертежи, рисунки и акварели върху масата и съобщи за Големия план. Всички погледнаха със зяпнала уста първо към плановете, а после към него:
— Как така Линкълн?
— Да! — бе се изсмял Фипс също като баща, върнал се от черква, където в необичайно Благовещение някакво прекрасно видение му е обещало най-необикновения син.
Линкълн! Ето, това бе идея. Линкълн, роден отново.
А Фипс? Той щеше да създаде и после да отгледа именно от това дете-роботче легендарния гигант.
Нима няма да е прекрасно да застанат в ливадите около Гетисбърг, да слушат, да чуват, да гледат и душите им да потръпват, а той да е жив?
Бейс обикаляше около отпуснатата в стола фигура, спомняйки си дните и годините.
Ето Фипс, вдигнал една вечер на коктейла чаша, в която, също като в лещи, преминават поред светлините на миналото и блясъкът на бъдещето:
— Винаги съм искал да направя филми за Гетисбърг, за голямата, гъста, нетърпелива и замаяна от слънцето тълпа, в самия край на която един фермер и синът му правят всичко, за да слушат, но не могат да чуват; те се опитват да уловят отнасяните от вятъра думи на високия оратор върху отдалечената трибуна, грамадният мъж с цилиндъра, който в същия миг го сваля, поглежда в него, сякаш там е струпана душата му, надраскана върху обратната страна на листове за писма, и започва да говори…
И тогава фермерът измъква сина си от навалицата, като го повдига нагоре и момчето сяда на раменете му. Така деветгодишното момче, един съвсем крехък товар, се превръща в очи и уши на мъжа, който нито чува, нито вижда президента и само гадае какво казва той на голямото море от хора край Гетисбърг, а гласът на президента ту се издига и разнася ясно, ту изчезва, грабнат и разпилян от вятъра, който духа срещу слабия бриз. Преди него е имало много оратори, цялата тълпа е смазана от вълнените дрехи и потта и всички се въртят и блъскат с лакти също като в скотобойна, а фермерът, който е вдигнал глава към своя син върху раменете си, шепти жадно:
— Какво казва? Какво?
И момчето навежда глава, обръща към вятъра ухото си, по което има мъх като по праскова, и отговаря:
— Преди осемдесет и седем години…
— Да?
— Нашите бащи създадоха…
— Да! Да?
— На този континент…
— Какво?
— Континент… една нова нация, за да бъде свободна и да вярва, че всички хора… — и вятърът продължава все така да гони тихите думи, докато отдалеченият човек говори, фермерът стои и не се уморява от приятната тежест на своя син, а синът послушно хваща, събира и с бърз шепот предава надолу чутото; бащата слуша накъсаните думи, някои от които липсват, други са цели, докато на края всичко застава точно на мястото си:
— … от народа, на народа и за народа, който никога няма да изчезне от земята.
Момчето спира да шепне.
— Свърши.
И тълпата се разпръсва по четирите посоки, а Гетисбърг става история. Бащата дълго не се сеща да пусне на земята преводача на вятъра, докато момчето най-сетне се окопитва и слиза…
Бейс продължи да гледа към Фипс.
Фипс изпива на един дъх чашата си, за миг съжалява за своята разпаленост и изсумтява:
— Никога няма да направя този филм. Но това тук ще го направя!
Именно в този миг той извади и разгъна чертежите на Призрачната безотказна машина на Фипс от Салем, Илинойс — механично-електро-масления Линкълн, движещото се и говорящо чудо от пластмаса и каучук.
Фипс и неговият Линкълн, роден в цял ръст. Линкълн. Оживял благодарение на техниката, създаден от един романтик по силата на необходимостта, събуден за живот от малки светлинки и взел гласа на неизвестен актьор, той трябваше да живее вечно в този отдалечен югозападен край на старата нова Америка! Фипс и Линкълн.
Да, именно в този ден се разнесоха и първите неистови смехове, но Фипс изобщо не им обърна внимание, а просто каза:
— Всички ние трябва непременно да застанем точно там, където вятърът духа откъм Гетисбърг. Само на това място се чува добре.
И той разпредели гордостта си между тях. Един получи електрическата част, друг — великолепния череп, трети трябваше да улови гласа и думите, на други се падна скъпоценната кожа, косата и отпечатъците от пръстите. Да, макар че бе Линкълн, неговият
