Рей Бредбъри
Косата
Съвсем неочаквано пътят свърши. Минаваше през долината като всеки нормален път, между голите каменисти склонове и отделни дъбове, после продължи през голямо пшеничено поле, ширнало се само насред пустошта. Стигаше до малката бяла къща, вървяща с полето, след което просто изчезваше, сякаш повече нямаше нужда от него.
Нямаше особено значение, защото точно тогава свършиха последните капки бензин. Дрю Ериксън спря старата кола и остана да седи безмълвен, вперил поглед в големите си груби фермерски ръце.
— Май последния път сме завили в погрешна посока — каза Моли, без да помръдне от ъгъла, в който лежеше.
Дрю кимна.
Устните на Моли бяха бели почти колкото лицето й. Само дето бяха сухи, докато кожата й лъщеше от пот. Гласът й бе глух и безизразен.
— Дрю — каза тя. — Дрю, сега какво ще правим?
Дрю се взираше в ръцете си. Ръцете на фермер, лишени от фермата си. Сухата гладна зима никога не им оставяше достатъчно добра земя, за да ги изхрани.
Децата на задната седалка се събудиха и се надигнаха от прашните купчини вързопи и багаж. Подадоха глави над облегалките.
— Защо спряхме, тате? Ще ядем ли, тате? Тате, ужасно сме гладни. Може ли да хапнем сега?
Дрю затвори очи. Мразеше гледката на ръцете си.
Пръстите на Моли докоснаха китката му. Много леко, много нежно.
— Дрю, може би у хората в къщата ще се намери нещо за ядене?
Около устата му се появи бяла линия.
— Да просим — дрезгаво каза той. — Никога не сме просили. И никога няма да просим.
Пръстите на Моли се стегнаха около китката му. Обърна се и видя очите й. Видя очите на Сюзи и малкия Дрю, обърнати към него. Цялото му напрежение бавно отстъпи надолу по шията и гърба. Лицето му стана отпуснато и безизразно, безформено като нещо, което е било блъскано прекалено силно и прекалено дълго. Слезе от колата и тръгна по пътеката към къщата. Вървеше несигурно, като болен или почти сляп.
Вратата беше отворена. Той почука три пъти. Отвътре му отговори единствено тишината и бялото перде на прозореца, което се люшна в бавния горещ въздух.
Разбра го, преди да влезе. Разбра, че смъртта се е настанила в къщата. Точно от този тип бе тишината.
Мина през малката чиста дневна и късия коридор. Не мислеше. Беше минал етапа на мислене. Вървеше право към кухнята — сляпо, като животно.
После погледна през отворената врата и видя мъртвеца.
Беше старец, лежеше на чисто бяло легло. Не бе починал отдавна: изразът на мир и покой все още не бе напуснал лицето му. Сигурно бе знаел, че ще умре, защото се бе облякъл подходящо — стар черен костюм, изчеткан и стегнат, чиста бяла риза и черна вратовръзка.
На стената до леглото бе опряна коса. Между дланите на стареца имаше все още свеж стрък пшеница. Зрял клас, с тежки златни зърна.
Той влезе в стаята, стъпваше леко. Усещаше в себе си някакъв хлад. Свали опърпаната си прашна шапка и застана край леглото, загледан в покойника.
Листът лежеше на възглавницата до главата на стареца. Нарочно бе поставен там, за да бъде прочетен. Може би молба да бъде погребан, или да се свържат с някой роднина. Дрю се намръщи и зачете думите, като мърдаше бледите си сиви устни.
До онзи, който стои край смъртния ми одър:
Бидейки в здрав разум и напълно сам на този свят, аз, Джон Бър, оставям и завещавам тази ферма и цялото си имущество на онзи, който ще дойде тук. Името и произходът му са без никакво значение. Фермата е негова, както и пшеницата; косата, а също и вървящата с нея задача. Нека ги приеме свободно и без въпроси — и да не забравя, че аз, Джон Бър, само предавам, без да нареждам. Поставям подписа си под написаното по-горе в третия ден на месец април, 1938 г.
[Подпис] Джон Бър. Kyrie eleison!1
Дрю отново мина през къщата и отвори мрежестата врата.
— Моли, ела. Деца, останете в колата.
Моли влезе в къщата. Той я отведе в спалнята. Тя погледна завещанието, косата, полето с пшеницата, люлееща се на горещия вятър отвън. Бялото й лице се стегна, тя прехапа устни и се вкопчи в него.
— Прекалено е хубаво, за да е истина. Сигурно има някакъв номер.
— Късметът ни се променя, това е — каза Дрю. — Ще имаме работа за вършене, ядене, покрив над главата.
Докосна косата. Блестеше като лунен сърп. Върху острието бяха издраскани думите КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА! Точно в момента това не означаваше кой знае какво.
— Дрю — обади се Моли, загледана в скръстените ръце на стареца, — защо… защо е стиснал толкова силно този клас?
В този миг тежката тишина бе нарушена от топуркането на децата на предната веранда. Моли ахна.
Заживяха в къщата. Погребаха стареца на хълма и казаха няколко думи на гроба му, след което се върнаха, разчистиха, разтовариха колата и приготвиха нещо за ядене, защото в кухнята имаше храна, много храна; после цели три дни само поправяха къщата, гледаха земята, лежаха в хубавите легла и се споглеждаха изненадани, че всичко се е наредило по този начин, че стомасите им са пълни и че дори се намери една пура, която Дрю да пуши в спокойните вечери.
Зад къщата имаше обор с бик и три крави; имаше също и зимник под едни големи дървета, които го поддържаха хладен. Вътре откриха богати запаси телешко, бекон, свинско и овче — достатъчно за изхранването на пет пъти по-голямо семейство в течение на една, две, а може би дори три години. Имаше също масло и тенекии сирене, както и големи метални ведра за мляко.
На четвъртата сутрин Дрю Ериксън лежеше в леглото и гледаше косата. Знаеше, че е време да се захваща на работа — на голямото поле го чакаше зряло жито; беше го видял с очите си и не искаше да го пропилее. Три дни безделие бяха достатъчни за всеки мъж. Стана при първия признак на утрото, взе косата и навлезе в полето, като я държеше пред себе си. Вдигна я и замахна.
Полето беше голямо. Прекалено голямо за един човек. И въпреки това само един човек се бе грижил за него.
В края на първия ден се върна с преметната през рамото коса и объркано изражение. Никога досега не бе виждал подобно поле. Зрееше на отделни части, всяка различно от останалите. Пшеницата просто не растеше по този начин. Не каза на Моли. Не й каза и за другите неща за полето. Например за това как житото изгниваше само няколко часа след като го бе окосил. И това не биваше да се случва. Не беше кой знае колко разтревожен. В края на краищата разполагаха с предостатъчно храна.
На следващата сутрин на мястото на окосеното жито, което бе оставил да гние, бе покълнало ново и от земята надничаха малки зелени стръкчета с мънички коренчета.
Дрю Ериксън потърка брадичка, зачуден как може да е станало това и каква полза има от него — не можеше да го продаде. На два пъти през деня ходи до хълма, където бяха погребали стареца, колкото да се увери, че е на мястото си; може пък да му подхвърлеше идея за полето. Погледна надолу и видя колко много земя притежава. Полето се простираше три мили в едната посока към планините и бе широко около два акра; едни части тъкмо покълваха, други бяха със златни класове, трети — зелени, а четвърти — ожънати от самия него. Старецът обаче не казваше нищо за това; сега върху лицето му имаше прекалено много камъни и пръст. Гробът стоеше под лъчите на слънцето и вятъра, обгърнат в тишина. И Дрю Ериксън се връщаше при косата, изпълнен с любопитство и задоволство, защото му изглеждаше важна. Не знаеше защо точно, но определено бе. Много, много важна.
Не можеше да остави житото така. Винаги узряваха нови участъци. Замисли се и заговори на глас:
— Ако го кося през следващите десет години както зрее, май няма да мина два пъти през едно и също място. Ама че грамадно поле. — Поклати глава. — И просто си зрее. Точно колкото мога да окося за един ден. И остават само зелените класове. А ето че на следващата сутрин е готов друг участък…
Беше ужасно глупаво да коси пшеницата, щом гниеше толкова бързо. В края на седмицата реши да зареже полето за няколко дни.
Остана да лежи до късно в леглото, заслушан в тишината на къщата; тишина, която нямаше нищо общо със смъртта, а с изпълнения с благополучие и радост живот.
Стана, облече се и бавно изяде закуската си. Нямаше да ходи на работа. Излезе да издои кравите, изпуши една цигара на верандата, поразходи се из задния двор, след което влезе в къщата и попита Моли накъде е бил тръгнал.
— Да издоиш кравите — каза тя.
— О, да бе — каза той и отново излезе. Откри кравите с пълни вимета, издои ги и отнесе ведрата в зимника, но мислите му бяха заети с друго. С пшеницата. С косата.
Цяла сутрин седя на задната веранда и свиваше цигари. Измайстори лодка-играчка за малкия Дрю и втора за Сюзи, после изби част от млякото на масло и източи суроватката, но слънцето неумолимо печеше главата му. Тук направо го изгаряше. Не му се обядваше. Все гледаше пшеницата и как вятърът я огъва и вълнува. Ръцете му се свиваха, пръстите му, поставени на коляното му, докато седеше на верандата, неволно стиснаха празния въздух. Дланите го сърбяха и пареха. Стана и ги избърса в панталоните си, пак седна и се опита да свие цигара, но не успя, вбеси се и я захвърли, като мърмореше проклятия. Имаше чувството, че са му отрязали трета ръка или че току-що е изгубил нещо от себе си. Нещо свързано с дланите и ръцете му.
Чу шепота на вятъра в полето.
Към един часа̀ влизаше и излизаше от къщата, все сновеше напред-назад, чудеше се дали да не прокопае канал за напояване, но през цялото време си мислеше за пшеницата и за това колко зряла и прекрасна е, как жадува да бъде ожъната.
— Да върви по дяволите!
Влезе решително в спалнята и свали косата от стената. Застана прав, държеше я. Почувства се страхотно. Дланите спряха да го сърбят. Главата вече не го болеше. Третата ръка сякаш се върна на мястото си. Отново бе цял.
