Алекс Болдин

Кучешка история

— Боли ли те?

— Да бе! Сякаш свредло върти навътре! — намръщи се Трендафил, когото всички незнайно защо наричаха по прякор, Клондайк. Той поглади внимателно с длан дясното си рамо и въздъхна дълбоко.

— И ти намери момент кога да я счупиш, в началото на зимата. — констатира Брадатия. Той щракна със запалката и запали отново загасналата цигара. — Да ти взема една ракия? Пийни си! Ще ти олекне!

— Мен от малко ме хваща. И с чая съм си добре. Току виж на връщане се подхлъзна и я счупя на същото място. То няма и два месеца от счупването, мястото едва що се е заскрежило. А пък да знаеш какъв зор бе, какви болки, не ми се иска да го преживявам отново. По добре да ти разкажа патилата си. Тая здравна реформа е измислена само за да мори народа а не да го лекува.

— Я виж ти! Сякаш ми казваш нещо ново.

— Бях като дрипа когато Калинчо ме закара с колата до спешната помощ. Така както си бях с работните дрехи ме хвърлиха в една стая с цветен телевизор. Даваха някакъв нашумял сериал. Две, три млади сестричета бяха припалили цигари и не им се ставаше от столовете. Едната ме нарече дядо. Представи си! Мен да нарече дядо! Трябва да съм имал много изпаднал вид. А после ме вписа в книгата с възраст 57 години. А аз съм си само на 54, цирк!

— Ти не можа ли да я тупнеш по задника, за да си коригира поведението.

— Само за тупане по женски задник ми беше тогава. Че то ми прилошаваше от болка.

— Ама ти не приличаш на себе си! Трябва наистина да ти е било много зле.

— Така беше! Ако го нямаше Калинчо, нещата щяха съвсем да загрубеят. Човекът ме сложи на един стол със колела и ме закара до рентгена, като болногледачка!

— Нямаше ли санитар, сестри?

— Може и да е имало! Ама пустия му сериал!

— И после?

— Ами след рентгена трябваше да се пробвам малко в алпинизъм!

— Ти си свикнал. Нали всяка събота походваш по планината.

— Да бе! Ама този път ситуацията бе друга. Ортопедичното бе на два етажа по-горе и трябваше да катеря по едно неосветено и тъмно стълбище, свит като ерголям от болки в счупената ръка. И пак Калинчо ме подкрепяще. Нямаше сестра нямаше дявол.

— Не може да бъде! Та нали от „спешното“ до горните етажи има асансьор.

— Има! Ама не работи! Спрели му тока, за икономия. И то знаеш ли кой?

— ?

— Ами моя човек, дето ми се пише приятел, шефа на болничната техническа служба. А после като му разправям, ми казва — „Ти ми подронваш авторитета! Този асансьор винаги е работил!“ Докторчето от „спешното“ пък твърди, че цяла седмица чакали асансьорния техник да дойде за да го оправи. Да се чудиш на кой да вярваш.

— Аз защо не стъпвам в болница! Опазил ме господ!

— Е, това бе само началото! Та като се изрепчих аз в гипсовъчната и там съдбата ме срещна с кой мислиш, с един съученик от гимназията, оня дето съм ти казвал че всичко правено от гипс му иде отръки. Подсвирква си човека и вае, вае, та цял ще те извае от гипс. Да, ама тоя път не пипна гипса да си цапа ръцете.

Имаше с него едно младо момиче — стажантче, та даде на него да прави гипсирането. Хем му обяснява, хем ме поглежда и ми намига. А то горкото така се престара, че стегна ръката ми с бинтовете като шпеков салам. Още докато бях там ръката се поду, а когато си отидох в къщи, вече посиня.

— Ле-ле-е!

— Тегло бе братче! На четвъртия ден от стегнатите бинтове ми се появиха едни гнойни рани та се чудех кое ме боли повече, счупеното или раните.

— Я да ти викна аз една ракия!

— Седи кротко бе човек!

— Да ти минат нервите бе Клондайк!

— То ако минаваха нервите от ракия, кръстника сега щеше да бъде най-спокойния човек на земята.

— В ясната студена декемврийска утрин барчето постепенно се изпълваше от посетители. Синият цигарен дим се стелеше бавно над главите на ранобудните посетители, седнали край първото си сутрешно, ароматно, ободряващо кафе. Цигарата на Брадатия отново угасна. Той не направи опит да я запали а се обърна към симпатичната барманка и подвикна.

— Цуре, я дай една кутия бял „Средец“! Тия цигари дето ги купих вчера сякаш са правени от тютюн, бран от руско торфено блато. И цигари вече не могат да правят като хората.

— Та едва дочаках четвъртия ден и след поредното мазане на раните с риванол, не издържах. Грабнах телефонната слушалка и се обадих на Гаргата.

— Оня ли златаря?

— Той де! Викам му, ей ще ме загубиш като приятел ако не уредиш една среща с нашия човек от Плевен. Имаше едно хлапе от махалата, дето всички го биеха. Все за вратар го туряха. Като го шляпнеше топката, го вкарваше целия вътре във вратата. Издигна се това хлапе. Сега е старши асистент в клиниката по счупени кокали. Наше лоби е в Плевенската медицинска академия! Легенди се разправят в старата махала за него, колко бил кадърен, какви операции правел… Оказа се учено и напористо момче, брей! Гаргата да знаеш, взе молбата ми присърце и в събота сутринта цъфна у нас. — Хайде, казва! Ще те возя при Мончо. Качи ме на колата и след пет минути двамата се изправихме с по една мека чашка димящо кафе пред апартамента на Мончо. Аз естествено държах чашката с лявата ръка, защото дясната, облепена с гипс стърчеше като гаубица към вратата на Мончо. Така ми чернееше от болки, че ако беше истинска гаубица щях да започна да стрелям. Много обичал кафе тоя чешит! Като ни видя, на устата му цъфна една такава усмивка, че имаше вид на човек който е спечелил петнайсет бона в шоуто на Ники Кънчев. Мончо си е Мончо, даже и на петдесет години. Седнахме ние на бялата кушетка а той извади едни хапчета и почна да ги гълта. — За кръвното е! Много ми е напрегната работата. — обясни без да сваля усмивката от физиономията си. Гледа рентгеновата ми снимка и казва. — Работата приятел, може да стане дебела! Ще намериш начин да ми дойдеш до клиниката за да свалим гипса. Такива работи вече никой не прави по Европа. — Брей! Мама му стара, зацъка Гаргата. Мончо не ни изчака да задаваме въпроси и обясни че имал един приятел, дошъл от Германия който правел такива неща, дето само германците могат да правят. Не ни позволи да го разпитваме. — Като дойдеш казва, ще видиш. Само си вземи пари в себе си.

— Оп-па-а! Значи пари да вземеш, а?

— Имаш ли пари, оправен си! Ама да знаеш брате, как се пътува на сто и двайсет километра разстояние със счупена ръка на петия ден. Гипсът бе така направен, че дърпаше ръката ми в рамото като при екстензия. Две кила тежест ти чукат потрошената става, нагоре-надолу като испански кастанети, а ти седиш на предната седалка на колата и виеш от болка като куче.

— А как намери човек с кола за да те закара?

— Един приятел, господ да го поживи! Само му се обадих и … Заряза работа и тръгна да ме вози.

Хей такива приятели ако има всеки, живота ще е песен. На следващата сутрин се запътихме за Плевен. Приятелят започна така да надува газта, че да ти се изправи косата. А колата му, уж купена на втора ръка, ама вози като венецианска гондола. Как не улучи една дупка по пътя тоя човек. Виждаше че ми причернява от болка и това явно му действаше на нерва на десния крак, натиска педала на газта, та ще го счупи. Колко шляещи се кучета срещнахме по пътя за Плевен, едно на шега не пострада от тоя героичен, червен Фиат.

— Знам ги! Най-много са около Кнежа! Във всяка циганска къща има по две. Когато пътувам за село, редовно кръщавам по едно от тамошната улична селекция.

— Плевен е голям град, брей. В сравнение с него нашия е цигански квартал. И толкова свободен народ, все по кафенета и заведения седи.

— Ти да не си видял плевенските безработни?

— Не-е-е! Хубав си е градът! Виснахме ние в чакалнята на ортопедичната клиника и чакаме. По едно време излиза някакъв арабин и на чист арабско–български ни обяснява: — Фой хосподин ъ-ъсистентъ е ф оферация! — Е, докога ще бъде в тая операция? — питам го. — Фой оферира! Цакайте! — Да цакаме, мърморя си под носа, ама не сме си взели тестето с картите. Пием си ние кафе след кафе в барчето и „цакаме“. Дойде обяд! Аз му викам на моя приятел. Ако не „цакаме“ пред вратата на операционната, съвсем сме го изпуснали тоя наш човек. И така, по едно време той се появи. Оформи отново тая своя неземна усмивка и ни обясни. — Вие ще карате след мен на разстояние не повече от десет метра за да не се изгубим. Ще ходим до една фирма.

— Също като в шпионски екшън! БМВ-то на Мончо слаломира отпред, а ние му гълтаме плевенската прах отзад. Е-е-ха-а-а! Някъде, след около половин час, когато пресякохме почти целия град, колите ни се шмугнаха в едно порутено заводче. Бях го чувал само по име, но това което видях ме разочарова. Както и да е.

Тоя доктор се бе изхитрил да направи фирмата си вътре, скрит от погледите на любопитните и изработваше германски ортопедични приспособления. А като го видиш, имаш чувството, че тоя човек ще се пръсне, от преяждане на тежки мезета и пиене на отлежали питиета. Бръсната главица, убеждаваща реч и така нататък. Толкова кеф ти става, че с удоволствие си изваждаш парите от джоба, даваш му ги и разтопен от умиление му казваш. — Вземи бе човек, да ти е сладко да ги харчиш!

— Ти така ли направи?

— Позна! Извади някаква рулетка, па като почна да мери по мен, все едно че ми взема мярка за шиене на сако. Врътна се насам-натам и след около половин час идва и носи едни черни ластични бандажи Че като взе да ме опасва с тях, докато ми изкара въздуха. Най-важното в случая беше, че ми свали гипса. — Хей това ще носиш вика, три месеца и си кукуряк. Аз започнах да се съмнявам на глас. — Ама нали тука пише фрактура! Не е фрактура казва, а скъсване на сухожилия. На снимката се вижда. Това ще те оправи, но не трябва да го сваляш три месеца.

— И колко му плати?

— Сто и трийсет лева!

— Ка-акво-о?

— Толкова! Ако ми изнася! Нашият Мончо му ги бил водил пациентите, а как си делели парите, бог знае.

— Ама чакай, това ти е почти цялата заплата!