Алекс Болдин
Океан от щастие
Тежки дъждовни облаци прихлупваха града. Мъглата бързо се спускаше от Балкана. Носеше влага, тъмнина и дъжд. Беше едва обяд, но на човек му се струваше, че мръква. По мокрия асфалт на малкия площад, колите се стрелкаха бързо и припряно, всяка устремена към своята цел, желаеща да избяга от дъжда и да скрие водача си в уютно кафене или топла закусвалня.
Първите тежки капки зачукаха по ламарините на капандурите когато един бял, новичък „Ситроен“ — комби профуча по задръстената с коли улица, направи елегантен завой, изпищя със спирачките си и се закова пред Управлението. Не след дълго алуминиевата врата се отвори и двама мъже, тежко натоварени с багаж, припряно забързаха към колата.
— Кучешко време! — посрещна ги Цвети, шофьора.
— Как му хрумна да откаже точно сега тоя ретранслатор. Само изчака да завали и се скапа. — процеди брадатия Косьо. — Стефане, ама мъкни се по-бързичко, че тая кола трябва да се връща.
— Още не съм се качвал в такова кофти време да оправям аварии горе в планината. Някоя мълния вероятно е лизнала антената или пък ония от Енергото пак си правят техните безкрайни профилактики. Не е за първи път. — сънливо промърмори Стефан. Той едва държеше оччите си отворени. Беше спал само два часа през нощта, а и току що глътнатото хапче „Хлофадон“ за кръвното, непрекъснато го унасяше в дрямка.
Комбито направи рязък старт, шмугна се в автомобилния поток и след няколко изкусни завоя по централните улици се понесе по магистралата за София.
Дъждът се усилваше. Химкомбинатът се бе скрил в мътно-бяла водна завеса. Отклонението за селото се яви като неясно привидение и само опитността на шофьора не позволи да объркат пътя. Вляво и вдясно, пожълтялата есенна октомврийска гора свеждаше натежалите си от влага клони.
Възрастен козар бе спрял под короните на стар дъб, за да изчака преминаването на дъжда. Той се бе наметнал със зелена мушама, вдигнал качулка и отчасти покрил притискаща се до него слабичка коза.
— И козите не обичат дъжда! — вметна Цвети.
— Времето още не е студено. След дъжда може да се появят гъби. Заинтригуващо догади Косьо.
— Такова нещо не вкусвам! — сънливо процеди Стефан.
— Да ви разкажа. — продължи шофьора. Преди две години племенницата катастрофира и я взеха в „Пирогов“. За да и обърнат по-голямо внимание, реших да занеса на доктора бурган с мариновани гъби. Той ги погледна, зацъка, след това каза: „Не! Вземи си го! Токсикологията е пълна с гъбари, а на мен ми е жал за котарака. Един от пациентите, преди да гим яде, ги давал на котарака си, а след това сядали на гъбената манджа с жена си. В края на крайщата от тримата оживял само той и сега бере душа в трета стая…“
Разговорът продължаваше все на тая тема. Дъждът плющеше по покрива на колата, размазваше гледката през предното стъкло. Завоите на стръмния асфалтов път следваха един след друг. От клатушкането на комбито Стефан задряма. В размътеното му съзнание изплуваха картини от неотдавна. Каква прокобна беше тази две хиляди и четвърта година. Най-близките му умираха един след друг.
„…Последните три месеца Ветеранът се залежа.
Един ден, не разбра защо, когато го водеше от тоалетната до спалнята, той изведнъж подклекна и се свлече.
Беше тежък. С мъка го изправиха и го завлякоха до леглото. От този момент вече не стана от него.
Започна да се напикава. Говорът му стана неясен. Не знаеха, че е получил инсулт. Стана зъл. Нощем охкаше и зовеше майка си. Щом дойдеше балдъзата му, замуча от ярост. Не я обичаше. Мразеше я от млад.
Стефан бе принуден да вземе отпуск за да се грижи за него. Беше привършил парите, а разходите за лечението непрекъснато растяха. Лишаваше се от храна за да купи марли, бинтове, риванол и мехлеми.
Домашната им лекарка, узнала положението, въобще престана да се вясва. Молеха я да напише документа за специалния дюшек предпазващ от рани при залежаване. Не пожела. «Той си отива. — каза. Какъв е смисъла?»
Появиха се и раните. Отначало бяха само червени петна, а след това прераснаха в кървави и дълбоки язви. Страданията на Ветерана стана нечовешки. Той виеше по цяла нощ неразбираемо. Не можеха да заспят от него. Ослушваха се в нощната тишина и настръхваха при всяко стенание.
В една сутрин той въобще не можа да каже и дума. Гледаше ококорено, поемаше безропотно лъжичката с попара, а след това отказа да яде и нея. Стефан се разтърча и доведе един познат фелдшер. Той чевръсто му сложи катетър, защото вонята от урината започваше да става непоносима. Ветеранът ги гледаше уплашено и отчаяно. Не можеше дума да продума, а когато го обръщаха за превръзка стенеше мъчително.
Не знаеха колко време му оставаше да живее. Наближи Великден. Стефан беше отчаян и изтерзан. Грижеше се за болния, а мъката и жалбите по него го съсипваха. Ходеше по нощните аптеки за обезболяващи.
Откри с връзки един специалист-аптекар. Той му забъркваше някакъв мехлем с който мажеше лютите рани на Ветерана. Трябваше да работи за да печели пари, а болният му върза ръцете. Спеше по два-три часа на нощ. Заприлича на ходеща сянка.
През първия ден от Великден, отиде на черква и запали свещ.
Половин час се моли унесен за душата на Ветерана. Моли се, за облекчаване на страданията му. Вечерта съседката им почука на вратата и им подари четири боядисани яйца и филии от козунак. Те нямаха пари, време и възможност да си приготвят.
След три дни упорство, Ветеранът отново започна да се храни. Огря ги лъч от надежда. Течеше вече третия ден на Великден. Дали ще се стабилизира? На вечеря, болния изпи цяла чаша натурален сок. Успокоени, включиха телевизора за да гледат филм. През време на филма Стефан се сети да надзърне болния. Отвори вратата, погледна го и някакво безпокойство го обзе.
Ветеранът беше ококорил очи. Гледаше го отчаяно. Той го доближи, докосна китката му. Нямаше пулс! Уплаши се. Втурна се към телефона. Най-после домашната лекарка се оказа налице. На пресекулки и обясни положението.
Тя пристигна начаса. Измери кръвното и траурно заяви: «Вече си отива»! Отмаляли, двамата приседнаха край леглото му. Очите им се напълниха със сълзи. Не можеха да му помогнат. Той ги гледаше отчаяно, умоляващо, учудено. Не можеха да повярват, че Смъртта вече го прегръщаше.
Ветеранът изхлипа мъчително, изпусна тежко въздух и замлъкна. Очите му бяха вперени някъде в безкрая. Не дишаше… Докторката пристъпи чевръсто, натисна силно гръдния му кош. Дишането му се върна за момент, след това окончателно спря. Отпусна се спокойно, примирено и лицето му доскоро розово, постепенно изсивя и окаменя. Не можеха да повярват. Той си беше отишъл. Мъките му свършиха…“
Белият „Ситроен“ вече навлизаше в селото. Дъждът се лееше като из ведро. Шофьорът инстинктивно намали скоростта. Не се виждаше жива душа. Балканът оставаше скрит зад дъждовна стена.
— Дали да спрем докато се извали тоя порой? — предложи Косьо.
— Има дълго да чакаме. Не му се вижда края. Ако спрем ще се връщаме по тъмно…
— Давай! Може пък горе на билото дъждът да е спрял. Често се случва. — разсъни се Стефан. Той потри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони дрямката и отмалата. Не успя. Унесе се отново и спомените продължиха да се нижат…
„…Безвъзвратното се беше случило. Трябваше да подготви погребението. Вечерта помоли няколко съседи за помощ. Те дойдоха, измиха и облякоха починалия. На сутринта отиде да търси свещи и свещеник. На връщане от черква съзря аптекаря. Той му се усмихна поинтересува се за действието на мехлема и изведнъж, поглеждайки снопа свещи, замлъкна. Прекръсти се и отмина.
Около обяд, научила за събитието, дойде балдъзата. Надникна в стаята на покойния, измърмори лицемерно някакви съжалителни слова и се втурна да чука орехи. Стефан, премалял от умора, обикаляше инстанциите, задължителни при едно погребение. Вечерта, накуцващ с навехнат глезен, се отпусна без сили на стола. Вече всички роднини бяха известени. Само пари нямаше. Какво ли щеше да бъде това погребение без пари?
Софийските роднини пристигнаха с цветя и натъжени лица. Оплака им се от безпаричието. А те…
Разбраха го. Извадиха няколко десетолевки и му ги пъхнаха в ръката.
На следващият ден беше погребението. Откъде се взеха толкова много цветя не можа да разбере. Едно не успя обаче да подготви. През последните си месеци Ветеранът все изваждаше ордените си от войната, галеше ги, милваше ги, нареждаше тъжно за безсилието и нерадостната си съдба. Те бяха много, пълна кутия. А сега, когато наближи края, оказа се че ги няма. Търсеше ги навсякъде. Никъде не ги откри.
Черното сако на Ветерана беше голо, официално, без нито едно от заслужените отличия. Как стана така?
Та той винаги за тях говореше. «С тях ще ме погребете!». А сега ги нямаше…
В траурната зала на градските гробища настъпи малка суматоха. Сестрата на Ветерана не беше пристигнала от София. Церемонията бе спряна. Всички чакаха, държащи запалени свещи в ръка. Стефан отчаяно поглеждаше към входа на гробищата. Леля му я нямаше.
В даден момент не издържа и помоли един братовчед да се разходи към входа за да разузнае положението. Той се отдалечи и след кратък миг възбудено подвикна, «Иде!». Лелята се показа слаба, прегърбена, потропваща с бастуна, накуцваща и трепереща. Две жени я бяха хванали под ръка и почти я носеха към ритуалната зала. Церемонията продължи нормално. Стефан държеше в ръка цветния букет. Беше забравил да го сложи в ковчега… Присъстващите опечалени го гледаха учудено. Той гледаше тях. Беше му тъпо и празно…“
Комбито упорито пълзеше нагоре към билото. Измитият асфалт лъщеше като мокро огледало. Дъждът бе намалял. Отдясно се очертаха черните, стръмни ридове на планината.
Някаква порутена кошара се мярна там далеч, вдясно, полусъборена, изоставена и пуста. Малко стадо катъри пъплеше нагоре по измития от дъжда баир. Не се виждаше пастир. Едно старо овчарско куче изникна отнякъде, залая по колата, а след това примирено се спусна надолу по стръмнината.
