Алекс Болдин

Лъки

В памет на Емо,

който така хубаво умееше да разказва!

Едва ли има нещо по хубаво и романтично от една лятна вечер край разпаления огън от елови цепеници някъде високо в планината. Романтиката се засилва още повече ако читателя узнае, че мястото е Рила планина, а по точно на поляната пред хижа Скакавица. Един голям лунен полумесец, сякаш изкован от старо сребро, бе надникнал любопитно иззад високия хребет и ръсеше изобилно бледата си светлина върху малката групичка уморени туристи, насядали край разпаления огън. Призрачните им сенки се извиваха в причудливи фигури по стената на красивата хижа. Те внезапно се бяха умълчали, загледани в жълтите огнени езици на огъня, уморени от осемчасовия преход по билото на Рила, унесени всеки в своите мисли. От близката елова гора се дочу шумолене. Не след дълго от там излезе един техен колега, носещ голям наръч полуизгнили, набързо събрани елови клони. Той пристъпи към огъня и пусна с облекчение своя товар край разгорилите се дърва.

— Генчо, ела седни при нас! Събрахме достатъчно. Ще стигнат за цялата вечер! — подкани го Росето.

— Не зная дали сте минавали по зимната пътека от хижа „Седемте рилски езера“ до тук, но мога да ви уверя, че е истинско изпитание на волята и нервите. — обади се Ботка.

Преди две години ми се случи да мина по нея, при минус 15о С. Не бих го повторила. Беше такава силна виелица, че едва не ни затрупа снега… Вълците щяха да ни изядат.

— Я дайте да си говорим за по-човешки неща. — тихо и с мек глас предложи Емо. Някой чувал ли е думата „ренегат“? — Настъпилата тишина му подсказа, че е привлякъл вниманието на приятелите си. Той се покашля глухо и започна да разказва една от своите странни и интересни истории, в които истината и ярките метафори внезапно грабваха вниманието на слушателите и създаваха една неподправена атмосфера на обаяние и оживление.

— Значи, доскоро имах един интересен приятел. Казвам доскоро, защото с времето се уверих, че ренегатът е обречен да няма приятели. Не желая да споменавам името му, нека то просто да бъде Лъки. Тази дума знаете, че означава щастлив човек. Може би много често Лъки е бил щастлив, но след всяко негово, насила добито щастие, логично е следвало голямо разочарование. Разочарованието у ренегата естествено идва от постепенната му изолация от хората. Те, както знаете не вярват на човек, който за да си създаде изгода и улеснение в живота постоянно мени възгледите и нравствената си физиономия.

— Такъв човек ти е бил приятел? — запита Симо.

— Да, съвсем доскоро. Лъки, как да ви кажа иначе е симпатичен човек. Усмихне ли ти се, сякаш виждаш едно голямо усмихнато дете. Тая негова усмивка най-вероятно е подвела доста хора.

— Е, по усмивката явно не можеш да прецениш човека. — допълни Росето.

— Лъки го познавах от малък. Беше ниско и набито момче. Срещахме се по коридорите на гимназията. Знаех, че тренира тежка атлетика. Имаше едър гръден кош и големи изпъкнали мускули, които се отразяваха на походката му. Вървеше с широка крачка с разперени настрани ръце. Абе момче, спортист.

Де да беше си останал със спорта, а то някой му беше внушил да става инженер.

— Спортистите, чувал съм, получават доста професионални деформации. Развиват мускулите за сметка на ума. — из коментира Симо.

— Що се касае за Лъки, нямам такова впечатление. Уверих се обаче, че е много упорит човек. Като че ли инженерната професия осезателно му тежеше. А затрудненията решаваше по един свой ефикасен начин. С напоритостта на кафърски бивол и постоянството на голия охлюв, бавно и неотменно се докопваше до ръководни длъжности. Най-просто казано, постоянната му цел беше да бъде началник. И в тая си цел действуваше безкомпромисно. С неизтощима енергия сриваше всички пречки пред себе си, подменяше приятели и най-вече политическите си убеждения докато постигнеше своето.

— Говориш така, като че ли ти е бил началник. — заинтригувано зададе въпроса си Генчо.

— Да! И не един път, а три пъти!

— О-о-хо-о…!

— Спомняте ли си събитията в Чернобил?

— Има ли някой да не ги помни?

— В завода в който работех, Лъки ни събра на инструктаж. Тогава изпълняваше длъжността заместник директор и му бе наредено да ни информира за аварията. Изпъчи се той пред стреснатия народ и като започна бавно и издебело. „Другари, призовавам ви към спокойствие… За нашата страна не съществува никаква опасност… Положението е овладяно…“ и така нататък, и така нататък.

— А народът лапаше марулената салата, нали беше сезон на салатите, и не знаеше какво го очаква. Десет години след това раковият диспансер се препълни с болни. — въздъхна Симо.

— Разбирате кои бяха заместник директори през това време? Ако не се сещате, ще ви кажа. Много, ама много доверени хора на партията.

Лъки разбира се не правеше изключение. Обичаше партията, обичаше младите техноложки, а най-вече обичаше себе си.

— За какви техноложки намекваш?

— Едно много младо моме, току що завършило инженерния институт, постоянно му бършеше бюрото от прах. После дълго се чудехме защо момето бе повече от месец в болнични. Трябвало е да се справя с нежеланата бременност. По онези времена директорът свирепо ми бе орязал заплатата. Нещата с мен бяха стигнали до уволнение. Явявам се аз при прекия си началник, разбирайте Лъки, и му разказвам за болките си. Така и така, казвам му, шефа няма право в случая. А той кима с глава, съгласява се с всяка моя дума и накрая останах с убеждението, че ще ме защити и конфликта ще бъде разрешен. Ами! Напразно съм се надявал! От устата му не се отрони и дума в моя защита пред висшето началство. Щом не го касаеше лично, защо да се смразява с „другаря директор“, нали така? Съкратиха ме! За щастие успях да си намеря работа в конкурентния завод на нашия. Работата ми беше напрегната и през една мека и топла зима реших да взема малко отпуск за да си почина и отидох на море.

— На море през зимата?

— Защо бе Генчо, не си ли ходил? Приказно е, особено на Златните пясъци. Тихо, спокойно, приятно. В края на почивката, за най-голяма моя изненада, в автобуса от Варна, се засякохме с кой мислите? С Лъки! Като ме видя се зарадва и заговорихме като стари приятели. — Какво насам, питам го? В командировка ли? „Почти!“ — обяснява той. „Нещо ме награби службата та рекох да си почина малко в хотел «Интернационал». Всички знаят, че съм в командировка. Ама ти мълчи, да не си се разприказвал на някого, че не зная какво ще ме правят ако разберат.“ — Какво ми влиза в работата, казвам му. Почивай като ти се почива. Тогава не отдадох значение на тази среща. По късно обаче се разбрах, че и него са го подгонили в оня завод.

— Как така?

— Ами когато ми стана отново началник! По неведоми пътища Лъки си бе уредил длъжността „началник отдел“ и то на отдела в който работех. Да си призная, в тоя отдел обаче се работеше здраво и на всеки работата се оценяваше многостранно и ежедневно. Мина, не мина ден и като тръгнаха едни слухове, че Лъки чете прекалено много вестници вместо техническа документация. Че бил бавен. Че не можел да реагира адекватно на проблемите. С една дума за кратко време около него се запуши. Като капак на всичко един майтапчия го заснел с видеокамера на един осмо — мартенски банкет как танцува кючек.

— Ха-ха-а-а-а! Кючек!

— Да бе, но целият саир не беше в това. Камерата бе снимала десет минути непрекъснато най-детайлните извивки на неговия задник, снимала, снимала…без Лъки да се усети какво става. Почти всички изгледаха тоя филм. Видях го и аз. Трябва да ти кажа, тоя оператор си го биваше. Голямо шоу стана. След тоя случай Лъки си взе девет месеца отпуск и отиде в Гърция за да бере домати. Като се върна, нещата с него бяха стигнали до уволнение. Новият партиен секретар го бе взел под око и за една бройка не го уволниха. За да се замажат фаловете го изпратиха в командировка в бившия СССР. На всички бе ясно, че той нямаше да се справи и затова му причислиха компания. И кой мислите, че беше тая компания…?

— Да не би ти?

— Позна! Вероятно той ме бе изискал от директора, като стар подчинен от предишния завод. Не бях ходил толкова далече в командировка, но се случи!

— Нагледал си се на изпълнения — опита се да познае Симо.

— Че те едно и две ли бяха? Най-яркото от всичките беше как се провеждаха служебните руски банкети. Елитът на завода се събираше с милите „болгарские братушки“ и водката се пиеше на каси, както тук у нас бирата.

А накрая бе даден такъв фантастичен банкет че на българина му е бедна фантазията да си го представи. Трябва да подчертая, че Лъки поне на банкетите не се изложи. Той така вещо обясняваше на руснаците как се пие ракията у нас, че ония цъкаха и не вярваха на ушите си. А така също и държеше на пиене. Спортист човек! Това не му пречеше няколко пъти да се освини с алкохол до такава степен, че да го влачим под ръце до хотелската стая.

Не зная дали ви казах, че Лъки е нисък на ръст човек, един и петдесет и шест сантиметра. При моята височина един и осемдесет, когато се движехме заедно изглеждахме като пълно подобие на Крачун и Малчо. Спомням си и как се загубихме в московското метро. На мен ми се беше свило сърцето от притеснение дали ще можем да се оправим с нашия беден руски език. Аз нервно бързах напред, а Лъки с малката си крачка подтичваше след мен. В метро станцията където се случи събитието имаше монтирано на стената едно голямо огледало което те хваща в цял ръст. Както си бързах се обърнах към огледалото и като видях как изглеждаме отстрани, спрях. Че като ме напуши един смях. Смеех се така, че чак привлякох вниманието на околните руснаци. А Лъки уплашен и пребледнял, повдигнал нагоре с въпросителен, детски поглед глава ме пита. „Какво бе Емо? На какво се смееш?“ Как да му отговоря. Щеше да ми се обиди. Пък нали ми бе и началник. От неговия стреснат въпрос още повече ме досмеша.