Алекс Болдин

Ползата от инциативата

Топло е! Слънчево е! Гергьовден е! Колко дълго време го чаках да дойде през тая дълга зима. И ето го дойде! С шест почивни дни наведнъж! Гледам младата зеленина по дърветата и нещо сякаш налива със сила мускулите на краката ми. Не може да се стои в къщи по това време. Абсурд! Хвърлям око на ръчния си часовник. Да звънна на моя човек за да приготви раницата и да хванем нагоре по планината. Какво славно драпане по камънака бихме му хвърлили. Егати кефа! Ама е много рано! Той вероятно си отспива след вчерашното лозарско копане. Хей, мотиката е голяма работа, тц-тц. Дори и за оня който най-не я обича, какъвто разбира се е случая. Така или иначе, не може да се стои вътре в овехтелия апартамент като кукувица и да се зяпат облаците по ясното пролетно небе. Те са наистина като при стартирането на Windows. Колкото и да ме влече тоя Windows всичко си има човешката мярка. Да направя ли един сърфинг из Интернет? И там вероятно няма да открия нищо особено. С адаша от Нова Зеландия всичко си казахме още снощи. След три седмици ще тръгва обратно за България. Какво ли ще прави тук? Да му се чудиш на акъла на тоя адаш! Гадже! Гаджета колкото искаш! Само да свирнеш и хоп-па, по три наведнъж! Даже и в тая студена Нова Зеландия! Тоя адаш май се глези! И тази музика от уредбата! Вече ми писна!

Сухият, дрезгав глас на Джон Фогърти се дере мъчително от старите тон колони като че ли го е хванала атипичната пневмония.

Абе защо да не дръпна към „Четирите камъка“ над хижата. Не е кой знае каква екзотика разбира се. Змиярник! Ама от там родното ми еснафско градче се вижда като на самата ти длан! А като вдигнеш поглед, над него небето е като при Windows! Кеф! Давай да не губя време! Скапаните ми маратонки от миналото лято вече имат по една симпатична дупка отдолу. Чат пат ги събуя и извадя по някое камъче отвътре. Мизерия бе братче! Слава богу че има битак със стоки за лица с моето финансово състояние. Едва вчера, след дължимите разплащания към майката държава се осмелих да си зарадвам нозете с един чифт платненки, съвсем сполучлива турска имитация на китайска маратонка, забележете, само по осем лева, вместо препоръчваните трийсет и шест. Обух ги още на битака. Окачих слънчевите очила на носа си и с огромното самочувствие на дрипав циганин си тръгнах за в къщи. Докато се прибирах обаче, сума ти познати ме запитаха от къде съм си купил тая практична и удобна обувка. Ле-ле-е, тоя народ не ходи ли на битак? Май и за там вече няма пари! Не зная колко време ще трябва да мине докато им се нарадвам на тези нови платненки. Ето ги сега, обути с удоволствие, те очарователно синеят а пръстите на краката ми лекичко помръдват и с нетърпение чакат едно подсвирване за да припнат напред. И те припнаха но не към хижата а към ж.п. гарата, зоната с най много кафеени обекти. Да тръгнеш към хижата без да си изпил и едно кафе това би било едно атипично недоразумение.

Жадният ми за зеленина поглед се зарея покрай гаровите павилиони, пропълзя по раззеленилите се липи, прескочи магистралата, погали бялото лъвче на паметника на загиналите във войните български войници и се закова в мръсно бялата врата на отворения дюкян.

— Ха! Мирон е отворил магазина! Тоя човек трябва много да е закъсал с търговията за да направи това което никога не е правил, да отвори и да продава на връх Гергьовден и то не какво да е ами електрическите си дреболии. Сигурно има и такива мераклии които, преди да идат и си опекат агнето, се отбиват предварително и си купят един контакт, та ако им прегори това изделие на цивилизацията през време на печенето, мигом да скочат и да си го сменят. Надали си е пил и сутрешното си кафе, но вестника си е купил и сега го започва най-напред с кръстословицата. Човекът си има традиции!

Поръчвам две дълги кафета на едва що събудилия се кафеджия и внимателно се придвижвам към дюкяна на моя човек. Той вече е турил силните диоптри на носа си и пише ли пише сричките в кръстословицата.

— Още ли не си я решил? Вече просрочваш времето. — казвам вместо поздрав.

— О-о-о, къде се загуби! Цял месец не си идвал! — Мирон е истински изненадан и не само на физиономията ми, а и на внимателно поднесената му чашка с димящо кафе. След домашната ракия, това е втората му любима напитка. Мирон пое тържествено чашката и устните му се разтеглиха в една широка благодарна усмивка. Олисялото му теме блестеше окръжено от рядката побеляла, щръкнала коса. Под прошарените вежди приветливо светеха сивите мъдри очи. Той бутна вестника настрани, остави химикалката и се съсредоточи върху ароматната течност.

Поседнах на стария шперплатов стол опрян досами тезгяха. Винаги ми е било приятно да разговарям с тоя човек независимо от избраната тема. Той имаше оригинален поглед към всяка човешка дейност, поведение, политика и възгледи, обвит с един всепроникващ и не натрапващ се традиционализъм.

Преди около десетина години изостави работата си в западащите заводи и създаде малка еднолична фирма за търговия с електроматериали. Началото на новата му дейност бе бурно и много успешно. Големият му опит в електрическия монтаж, многото контакти с всевъзможни колеги от цялата страна, както и коректния и практичен подход му създадоха една чудесна база за развитие. Беше свикнал да рискува. Теглеше парични заеми. Закупуваше стоки, които след това бързо разпродаваше по целия окръг. Бързо изкупи наетото под наем старо магазинче. Дори изгради нов магазин, който обаче така и не успя да отвори.

Настигна го рецесия. Неразумното поведение на двамата му сина, както и фалирането на местната промишленост му нанесе един след друг два съкрушителни удара. Най-лошото бе всъщност другото, че и той Мирон, както всички хора биологично старееше. Постепенно се стопи предишната енергия и ентусиазъм. Все повече се свиваше в бизнеса и гледаше да покрие най-крещящите си нужди и човешки потребности. Въпреки осезателния регрес, старите му приятели не спираха да го посещават главно поради умението му да общува и разговаря. При него цареше винаги една приповдигната творческа атмосфера. Всичките електротехнически консултации на един широк кръг градски електричари по принцип се въртеше именно тук, в това малко и тясно магазинче, натъпкано до край със всевъзможни нужни или ненужни електичарски стоки и материали. Мирон не връщаше никой колега потърсил при него съвет или консултация. Обясненията му бяха подробни, обширни и компетентни. Говореше така увлекателно, че на човек съвсем не му се искаше да си тръгне.

Седях на скърцащия стол, пийвах от горещото кафе, стъпил върху един електрически двигател и като начало подхванах една от любимите му теми.

— Абе Мироне, знам че не обичаш да се буташ по партии и политики, ама като се сетя, че все ръководни длъжности си заемал по Татово време, та не мога да си обясня едно…

— Какво? — погледна ме дяволито Мирон.

— Как така твоите бивши началници не са те направили комсомолски секретар или партиен член.

— Та тук му е чалъма! Да станеш ръководител без да си съгласен с традиционно възприетия политически мироглед.

— Нещо не мога да те разбера?

— Какво има за разбиране. Знаещият и можещият човек има навсякъде свободата да избира как да устрои живота си.

— Чуваш ли се какво говориш! Та точно при „развития социализъм“ имаше най-голямо връзкарство. Знаещите и можещите ги хвърляха в петнайсета глуха, а напред си пробиваха път, с голямо блъскане и лакти всевъзможни подлизурковци и посредствени типове.

— Не си ли чул, че всяко правило си има изключение?

— И ти ли си изключението?

— Повече няма да те убеждавам а ще ти разкажа една история. Тя е истинска, защото е историята на моя войниклък. — Мирон пийна голяма глътка от вече изстиващото кафе и започна да разказва една от неговите интересни и увлекателни истории.

— Никога не си ми казвал къде си служил.

— Слушай! Слушай и си направи изводи!

— Давай бе Мироне! Целият съм в слух!

— Знаеш ли, моето детство беше доста бурно и емоционално. Баща ми имаше една лимонадена фабрика в едно крайдунавско градче и правеше най-хубавата лимонада в цялата околия. Беше много предприемчив и оправен човек. Бил съм много малък когато се разведоха с майка ми. Тя ме взе със себе си и година след година обиколихме почти цяла северна България.

Къде ли не сме живели! Когато станах на около дванайсет, бащата се намеси и ме записаха в юнкерското училище във Варна. То беше едно полувоенно училище организирано в истински Сталински образец. Някъде в началото на петдесетте, не зная защо обаче го закриха. Аз бях в първия му и единствен випуск. Излязох с чин кадет и с правото да служа само шест месеца. По онова време се служеше почти три години. Служиш, служиш та ти окапят месата от кокалите…Та ти казвам, че на шестнайсет години станах кадет, нахален, наперен със самочувствието, че светът ми е до колене. Само дето още не ми бе набол мъха под носа. Хлапе и половина!

Когато получих обаче повиквателната за казармата си глътнах езика. Такова шубе ме хвана, че цял треперех и се потях. Това е незабравим миг от живота на подрастващия мъж.

Така че, през една мъглива октомврийска утрин, заедно с една шепа мои връстници виснах пред Варненското комендантство. Извикваха ни един по един и всеки изпращаха там, за където му пишеше в документите. Групата ни се топеше бързо и накрая останах съвсем сам. Стоя аз на малкото площадче, подсмърчам страхливо и поглеждам към прозорците на комендантството в очакване да ме извикат. Ами! Никой не ме викаше! Като че ли ме бяха забравили! Пристъпях от крак на крак и в главата ми преминаваха всякакви мисли. По едно време от вратата на комендантството излезе един офицер и ми извика: „Новобранец Мирон Стойков!“. „Тъй вярно!“ — отговорих по стар кадетски навик. „При лейтенант Костов, ходом марш!“. „Слушам!“ — отговорих и усещах как космите по остриганата ми глава бавно се изправят. Явих се при лейтенанта, а той като започна: „Кадет Стойков, завършили сте юнкерското училище «Никола Вапцаров»?“ — „Тъй вярно!“ отвърнах със стандартната изтъркана фраза.