Алекс Болдин
Укьо
„Всичко прекрасно на тоя свят идва и
с известна доза мръсотия.“
Спомням си как, един стар приятел от време на време обичаше да казва, „Малките подробности изяждат главата на човек“. Сега като се замисля и ми се струва, че май е бил доста прав. Даже бих добавил, че нещата съвсем се усложняват и дори загрубяват, ако на човек му липсва чувството за хумор или пък не дай боже, си помисли, че всичко може да оправи по свой начин и тертип. „Да, ама не!“, би вметнал един стар наш политик от времето пролазващата демокрация. Такъв тип тутакси биваше класифициран, от страна на трудещите се и не трудещи се народни маси като „изправач на криви краставици“, биваше осмян, окарикатурен и най-накрая „отхвърлен от екипа“. И понеже става дума тъкмо за Укьо, ще поясним, че нещата съвсем не се развиха по всеизвестния и стандартен сценарии, а придобиха свой тънък, своеобразен и колоритен оттенък.
С няколко думи Укьо беше едно момче, отгледано и възпитано през петдесетте години на току що отминалия, изпълнен с катаклизми двайсети век. Навиците и мислите му бяха съвсем в духа на тогавашното време, тоест твърди „по сталински“. Недояждането и мизерията в млада възраст пък го бяха превърнали в дребен, сух, изнервен и леко прегърбен индивид.
Няколкото прекарани хепатита така бяха подронили здравето му, че човек добиваше впечатлението че и най-слабия ветрец би го подхванал, издигнал и отвял в небесата без никакъв проблем. Тези преживяни несгоди обаче, така бяха закалили духа му, че го бяха превърнали в граблива хищна птица, която в критичния миг на хващане на жертвата бе готова да даде главата или част от перушината си но не и плячката.
Единствената революция която допусна да се случи с него през онова далечно време бе носенето на „забранения“, по идеологически съображения, американски панталон — дънките. Първите дънки които си беше купил обаче, вероятно са му били твърде широки тъй като в резултат на тази покупка му бе останал и един смешен и оригинален навик. Когато говореше развълнуван, а през повечето време си беше именно такъв, той свиваше ръце под прав ъгъл разперваше ги леко встрани и с лакти правеше опит да си повдигне панталоните. Ръцете му бяха дълги, с големи и широки длани и това вероятно доста сполучливо му е помагало в тая операция, но в практикуването на всяко упражнение си има мярка, а мярката вероятно е била загубена доста отдавна и сега е останал само празния и ненужен навик придаващ своеобразния колорит на личността.
Как бих могъл да го забравя!? Сякаш и сега го виждам да стои пред мен, дребен, мургав, леко прегърбен, обут в широки дънки над които леко се спускат полите на раираното, тясно, синьо сако, побелялата глава с ниско остригана коса и едни големи, черни, винаги учудено повдигнати нагоре вежди. Обичаше да влезе през вратата, да направи две-три крачки напред, да застане мирно и чукайки леко с токове на обувките и рязко изхвърляйки ръка нагоре, да викне „Хайл!“
Ще кажете, че Укьо е фен на Хитлеровата идеология! Ни най-малко! През онова време на култа към личността телевизия липсваше и единственото забавление на човек бе да иде на кино.
В кината обаче прожектираха нескончаемите поредици от филми за войната, където съветските разузнавачи като по правило майсторски „изработваха“ хитлеровите си противници. Спестените от закуска стотинки Укьо хвърляше за билети за кино и всичко което видеше там го попиваше като попивателна, а след това възпроизвеждаше със завидна емоция в подходящата за случая компания. Така че това „Хайл!“ си беше нещо като втория му отличителен навик, еднакво неизкореним като първия.
Интересно бе обаче да се чуят коментарите на хората които го виждаха за първи път. Първоначалното стъписване отстъпваше място на оригинално сътворените майтапи и клюки по негов адрес. Укьо обаче не се досещаше за тази реакция и откровено пуснатия майтапчийски лаф сериозно го засягаше и обиждаше.
Демократичните „реформи“ напоследък в българското общество доведоха обаче и до „демократична“ безработица. Нашият герой беше инженер със сериозна репутация в един военен завод и сериозен авторитет в неговия колектив. Сериозната му репутация често го извеждаше в задгранични командировки където твърдия му и непоколебим характер правеше още по-твърд имиджа на соцвоенния завод. Имаше случай когато само желязната му дисциплина и беззаветна почтеност го спасяваше от арабските лъжливи номера на купувачите на продукцията и физическото малтретиране от страна на мюсюлманските военни хунти. Да седне Укьо и да ти заразправя приключенията си в Сирия или Мароко, ще слушаш, ще цъкаш и ще се чудиш как това дребно човече е оцеляло и още диша, но е така. Той не обичаше да лъже, само се увличаше във фантазии, чиято разлика някои трудно различаваха. Но какво да се прави!
Такъв си е Укьо, човек с чиста и безкористна душа с едни красиви мечти които ако ги чуеш и осмислиш ще осъзнаеш, че трудно биха се осъществили на практика.
Някъде в началото на „реформите“ Укьо беше изхвърлен от работа. Всичко стана с гръм и трясък по предварително подготвен сценарии от крадливите елементи на завода. За него това бе повече от стрес. Залиня, посърна, обедня. Шкембе чорбата която стана ежедневно му ястие, донесе и първия му хепатит. Четири месеца той със зъби и нокти се бори за живота си и най-накрая оцеля. Оцеля, но верен на своя принцип за ученолюбивост, през време на боледуването бе изчел всичко за тая болест в научно популярната литература и периодика. Безпаричието и студената зима на деветдесет и шеста му донесоха тежка бронхопневмония. Наложи се да го лекуват в болница. Недобросъвестни медицински сестри му правиха инжекции с нестерилни игли и поради това хепатитът го повтори.
Укьо, без сам да го желае, бавно и безславно тръгна към умирачката. Мобилизира всичките си жизнени сили, изпрочете цялото философско наследство на Петър Дънов. Накара жена си да му носи от къщи всякакви билкови отвари и знахарски илачи които вземаше тайно от лекарите и накрая без и сам да знае как стана това, взе че оцеля за втори път. Оцеля но намрази вдън душата си думичката „демокрация“. Тя се превърна за него в символ на хаоса, разрушение и човешкото погубване. Намрази и пияниците, защото докато се лекуваше в болницата леглото до неговото непрекъснато приемаше и изпращаше индивиди поразени от алкохола.
Излезе от болницата слаб на вейка, олюляваш се, леко зашеметен и объркан. Погледна топлото майско слънце, въздъхна дълбоко и се заслуша в жуженето на пчелите.
„Какви свети душички!“ — каза си и предприемчивият му ум тутакси се насочи към една мисъл която без много задръжки постепенно узря и се превърна в пряка жизнена цел.
За няколко дни той събра отнякъде няколко стари шкафа. Разкова ги и след това с триона, рендето и чука ги преобрази в три пчелни кошера. Някой му подари малък рояк пчели и една пчелна майка. Речено — сторено. Укьо стана пчелар.
Жена му го наблюдаваше с любопитство и интерес, но от дългото семейно съжителство и опит се досещаше, че той си знае какво да прави и не му пречеше. Първата пчелна реколта го възроди. Една част от меда вложи обратно за храна на пчелите, а останалата част изяде с върховното удоволствие на изгладнял безработен.
Минаха три безработни години. Продажбата на мед и събирането и сушенето на билки не му носеха стабилен доход. В един знаменателен момент се появи свободно работно място във филиала на една държавна фирма и Укьо, влагайки безгранична енергия, знания и ерудиция успя да спечели конкурса за мястото. Това място бе всъщност за началник склад. Инженерната му диплома въобще не си пасваше с новата работа, но нямаше друг начин, трябваше да се работи за насъщния.
Всичко прекрасно на тоя свят идва и с известна доза мръсотия. Така стана и в тоя случай. Началник на Укьо се оказа един похотлив и тлъст всезнайко, който едва бе взел диплома за основно образование. Всезнайкото обаче бе лидер на властващата тогава синя, „демократична“ партия и това стана острия трън който ежедневно бе забит в чувствителната му пета.
Екипът на Началника беше един великолепно селекциониран отбор от гуляйджии и пияници, комбиниран с даровити тесни специалисти по гешефта и кражбите. Банкетите и пиянските сбирки във филиала се вихреха до безкрай. Стотици литри държавен бензин се преливаха от фирмените возила в частните.
Материалите за строежите на фирмата по неведоми пътища сменяха собственика си. Укьо гледаше саир, стискаше юмруци, скърцаше със зъби, но мълчеше. В името на хляба и живота!
Дойдоха избори. Прекрасната, „демократична“ партия загуби безславно силните си позиции. Началникът се перчеше с властта си, но видимо бе посърнал. Един ден го повикаха в централата на фирмата.
За негово най-голямо изумление му връчиха заповед за уволнение. Неговият, отлично сформиран крадлив екип започна да го тресе птичия грип.
Сякаш планина падна от плещите на инженера-началник склад. Небето стана по-синьо, а въздуха по-свеж. Просветна му. „Имало значи справедливост на тоя свят, само, че идвала с родилни мъки.“ — каза си той наум и заживя с нови мечти и копнежи. Не очакваше онова което се случи.
Беше петък, по принцип — черен и лош ден! В такъв ден никога не му бе вървяло! Рано сутринта телефона от централата звънна. Секретарката му съобщи, че трябва да се яви незабавно при президента на фирмата. „Едва ли ще е за добро“ — каза си той и колената му леко, ама съвсем леко взеха да треперят.
— Хайде, впрочем! — нервно издекламира той с надебелял от притеснение глас. Да става каквото ще! На него предстоеше да го изживее. Съдбата си знае работата. Ум ли ще и даваме?
Облече си новото тясно, раирано сако. Постави във всеки от джобовете му по една носна кърпа, за бърсане на потта, защото беше горещо лято и замина за да се срещне с висшата инстанция.
Пристъпи плахо. Поканиха го да седне. Не посмя! Остана си прав. Запристъпва смутено от крак на крак. Чат пат захапваше с разклатения си кучешки зъб долната устна точно на онова мястото, където в събота го бе ужилила разсърдена пчела.
