Алекс Болдин

Три мекици със захар

Пред малкия оранжево червен павилион опашката бе нараснала значително. Ранобудни граждани се бяха наредили за да си купят топли, току що извадени от фурната закуски. Те стояха сънени и търпеливо чакаха реда си, всеки замислен в проблемите и ежедневните си грижи. Слънцето едва що бе изгряло. То хвърляше плахо и неуверено нежната си топлина по топящия се сняг и настойчиво се опитваше да събуди и даде живот на малкото асфалтирано площадче в тая влажна и мразовита февруарска утрин.

Наредих се и аз на опашката. Бях огладнял. Ароматната миризма на златистите мекици бе едно сладостно и трудно преодолимо за мен изкушение. Зад павилиона се издигаше стара олющена сграда, така добре позната от младостта ми. Някога, преди около двайсетина години, в това славно развиващо се тогава ТПК, премина младостта ми. Какви млади години бяха. Какви мили, и невъзвратими спомени!

В тая сграда обаче, навремето обитаваше само началството и една малка част от цеховете. Те бълваха съвсем непретенциозната си продукция от битови стоки с недобро, но задоволително качество за скромните си покупатели. Другите цехове пък бяха разхвърляни по крайните квартали на града в стари, полусрутени постройки. Като правило, тези цехове бяха оборудвани с мизерен машинен парк и още по-мизерен персонал. Около тях, незнайно откъде изникнали, се навъртаха ежедневно оригинални индивиди от всякакъв род и вид.

От време на време ще мине някой току що излюпен частник, ще натовари част от продукцията на новичката си „Лада“ и ще запраши незнайно накъде под безучастния поглед на портиера — инвалид. Така беше в онова далечно време, когато частният сектор едва що прохождаше, плахо и неуверено, с все още не утвърдените си закони и правила на пазарната икономика. Повечето хора обичаха да казват в случая, „Абе всичко е далавера!“. Имаше нетърпимост към тях, но имаше и равнодушие. Беше друго време. Но каквото и да беше, за мен бе едно, времето на моята младост.

Бях, много млад и много самоуверен, един от баналните труженици на един от тези мижави цехове, където с изблика на младежката си енергия, наивност и с не съвсем укрепнали трудови навици, се опитвах да въздигна или си мислех, че въздигам имиджа на това иначе не особено популярното ТПК. Всичко беше като че ли на игра, работата, контактите с хората, несгодите дори и разочарованията. Всичко беше на игра! Разбира се когато си млад. Животът май е една голяма и лъжлива игра…

Опашката за закуски пълзеше едва — едва напред. Тъкмо удобен момент за размисъл. Спомените ми нахлуваха един след друг като пълноводен поток, като ято птици понесени на юг, спомени породени само от вида на една стара сграда, олющена и избледняла от времето. Не зная как дойдоха, някак внезапно, събудени от една зрителна асоциация. А времето… Как бързо минава това време, сякаш беше вчера.

Ето, лято е. Пристъпям в ранната утрин към ниската бетонна сграда на цеха. Посреща ме Васко, портиера. Облечен е в зелена униформа на старшина с една съвсем прилична офицерска фуражка на главата, широка и с черна тока. Той така се гордееше с нея, че почти не я сваляше, дори когато имаше почивен ден.

Посреща ме бодро и усмихнато. Чудех му се, как е толкова бодър след нощната портиерска смяна. Дали си отспиваше тайничко? Разменяме няколко думи.

Той не може да произнася добре звука „Р“. Изрича го някак с превъртане на езика. Някои го подиграваха заради този му недъг, при което той кипваше от яд и започваше да пелтечи неразбираемо. Какво да се прави, всеки си има нещо не в ред. Нима всички сме идеални?

Опрян на зелено боядисаната входна врата, навлякъл омаслена престилка със скъсано на корема му копче, захилен ме посреща Топчо. Той е дошъл рано. Първа смяна е. Дебел и шкембест, винаги усмихнат, готов за майтап с оросено от пот чело ми подава ръка за здрависване. Силен е Топчо. Да не си му пред очите когато се ядоса, а иначе е добродушен и приятен човек. Сега, поради невъзможност да извърши едно съвсем леко действие за по-слаб човек, да се почеше на място някъде между плешките и кръста той прави едно комично движение, подобно на бивол изпохапан от насекоми. Трие си гърба в ръба на вратата наляво и надясно, спира за момент и след това продължава с ново настървение. Какво да се прави като дебелата му ръка не може да достигне по никакъв начин въпросната сърбяща го точка на гърба.

Разменяме няколко шеговити думи като за „Добро утро“ и се шмугвам в полутъмния коридор. Повечето лампи от дългата редица на тавана са изгорели. Тъкмо за мен работа. Задължението ми е да ги сменявам. Завивам вдясно към мъжката съблекалня. Братовчедът Магдата налива малка бутилка с вода на чешмата. Интересно! Та той въобще не пие вода. Пие само бира. Личният му рекорд е петнайсет бири на смяна без да ходи до тоалетната.

— Добрутро Братчед! — поздравява ме усмихнат и заглажда дългия си опушен от тютюневия дим пшеничен мустак. — Имам нещо за теб. Ела след малко към мен.

— О Кей, Братчед! — отвръщам му в същия тон. — Това „Братчед“ си му е един дежурен лаф, нещо като неизменната дървената патерица, която силно повдига дясното му рамо.

Като млад се е опитвал да скача в движение от влак и липсата на десния крак му е мил спомен от тоя подвиг.

Обличам тъмносинята омазнена престилка, набутвам отвертката и клещите в скъсания джоб, нахлузвам полуразпадналите се от машинното масло обувки и се запътвам към машинната зала. Оттам се носи сладникавата тежка миризма на разтопена пластмаса. Монотонният шум на големите машини мигом ме блъсва в лицето и окончателно доразсънва.

Някъде в дъното на малката зала, през задимения въздух, съзирам Цено. Запътвам се към него. Той е сериозен както винаги. Слаб, добре избръснат. Пресяга се с дясната ръка и отлепва отливката от матрицата. След това натиска бутона на пулта и менгемето на машината се хлъзга меко напред за да повтори безконечната си операция. Лявата ръка на Цено е отрязана до мишницата. Това не му пречи обаче да си помага и с нея при работата.

— Какво става, върви ли машината? — задавам въпроса си към него колкото за да започна разговора.

— Не върви тоя пустиняк! — Това беше дежурната дума на Цено, що се отнася до техника и машини. Поради това и името му се спрягаше понякога с упоменатата дума. — Виж каква чернилка излиза! Нали си учен човек, хвърли и едно око, от сутринта се мъча.

— Нали знаеш, че не съм по технологията, за нея си има техноложка. За мен машината върви.

— То пък е една техноложка. Руска курва! Пустиняк!

— Ш-ш-т! Че не отговарям! За руснаци не се говори така! Нали ни са братя!

— Пустиняци! — Не мисля да споря с Цено затова продължавам с огледа на техниката.

Огледът ми естествено продължава към красавицата Милена. Тя работи на една от големите машини. Интересно е, че машината на Милена почти никога не спира от авария. Разбираемо е. Вниманието към нейната машина винаги е по-голямо, като към жената.

Хей, добре е да си хубава жена на тоя свят! Винаги ще ти върви машината! Ще върви и ще пее!

Милена ме поглежда дяволито, точно така както поглежда и всички мъже от поддръжката. Тя на това и разчита, на погледа и на големия си бюст. Все едното от двете ще свърши работа. Заковавам се на интимна дължина разстояние от въпросния бюст и започвам съвсем невинен разговор за времето, неудобствата на първата смяна и други още по-невинни неща. Милена обаче не е глупава. Завърта се леко, колкото да придаде обозримост и на останалите интересни атрибути на женското си тяло. Усмихва се мило и се навежда леко за да предостави възможност да усетя омайващия и парфюм.

Да си призная, не ми се мърда от нейната машина, но се налага. Погледът на Ицо-Алата е вторачен в мен. Той работи точно отзад и винаги когато някой се доближи до нея изпитва лютата ревност на тъпия грозник. Че е елементарен и тъп тип всички го знаеха, а че е грозник се виждаше наяве без да се обяснява допълнително. Към него въобще не възнамерявах да минавам. Той забеляза това и тръшна с озлобление кофата с машинното масло на земята.

Обходът ми по огледа на машините май свърши. А, да Братчеда-Магдата нещо искаше да ме види. Я да ида към него. Кой знае за какво се е сетил. Минавам между редиците машини и се озовавам зад гърба му. Той е седнал на един висок въртящ се стол, опрял е патерицата на малката масичка и куфее. В момента в който ме забеляза се усмихва и мазно започва.

— Едно радийце съм донесъл. Вързах му една дълга антена, а то взе че я удари гръмотевица и отрочето млъкна. Ще го погледнеш ли? Черпя Братчед! Само да мине Циганката и ще дойдеш да пийнем по една бира. Тук са в торбата! — Пропуснах да спомена, че Циганката означаваше прякора на началника на цеха. Той не обичаше да се кара. Говореше меко, умолително, сякаш ти се моли циганка. А иначе ако му оспориш на думата наказваше безапелационно.

— Нали знаеш, че не пия през работно време. С ток работя! Ще ме тресне и мен та няма да могат да ме съберат и по чертеж.

— Добре де, добре! Ще ударим на момчето едно фото. Така става ли?

— Става бе Братчед! Дай радиото! — съгласих се мигновено защото знаех, че той практикуваше фотографията от дълго време съвсем професионално. Тя му носеше допълнителен доход в почивните дни. Често го виждах в неделите по сватби, подпрял се на патерицата с отворена калъфка на фотоапарата, мотаещ се около сватбарите. — „Кажете зеле!“. „Ха така!“. „Прекрасно бе майка му стара, какви сте ми хубавци всичките“. „Ще стане една снимка, фантазия!“. „Хайде сега, ще дадете по три левчета на парче, че и Асан е ора. Трябва да се купуват проявители, фиксажи!“. — Това бяха неговите паметни реплики към веселите сватбари. Никой не се скъпеше, бъркаше по джобовете и плащаше. „Се ла ви!“ — както обичаха да казват французите.

Оставих Братчеда да куфее и се запътих към „Дупката“. Това беше нашето място, тоест моето и на моите колеги, мястото за отмора и за сладките приказки. Там между другото се вършеха и ремонтите на дребната техника и на частпрома далеч от очите на Циганката. „Дупката“ представляваше едно малко помещение с размери три на четири метра сковано от шперплат, закътано в единия ъгъл на цеха, където машинния шум се намаляваше до поносими децибели.