Алекс Болдин

Каубой експрес

Пловдивската гара. Края на юни. Петнайсет часа. Жега. Мотая се на перона. След мен върви Брадатия и си влачи краката апатично. До идването на влака остават петдесет и три минути. Каталясали сме от мотаене и от жегата. Обръщам се за да го попитам пие ли му се вода. „Не!“ — отвръща. Пие му се бира. А на мен обаче ми се яде сладолед, ама много студен сладолед, и много евтин. Интересна и невъзможна комбинация.

Правя лек траверс към края на перона и мигом пред погледа ми се показва едно малко, нищо и никакво гише, по-малко и от кибритена кутия. Няма нищо особено в това гише, освен рекламния плакат за сладоледи. Точно това което търся! Обръщам се мълком за да сондирам мнение с Брадатия. Той е безразличен и апатичен. Сигурно е от жегата и от липсата на бира. Окото ми фиксира един сладоледов образец на рекламата. Цената му е много удобна за моментното състояние на джоба ми. Поемам чашката и бодвам с лъжичката. Твърд е! Като камък! Точно такъв какъвто го исках. Обръщам се за да видя реакцията на оня зад мен. Брадатият се колебае за кратък миг и накрая си купува сладолед от същия вид. Язък! Няма въображение! Вероятно е от жегата.

Отправяме се към пейките. Всичките са огрени от слънцето. Да седнем на тях? Не става. Много е горещо. На крайната пейка е седнало момиче. Събуло е сандали и е сплело крака на седалката „по турски“.

Чете някакъв учебник. Вероятно е студентка. Досами момичето е седнала дебела циганка. Тя дреме с полуотворена уста от която на тънка струйка се стича слюнка. Долу до циганката, на самия напечен асфалт седят шест циганчета, все момичета, на около пет до седем години, дребни, мръсни със сплъстени коси. Най-малкото е легнало в скута на най-голямото. Захапало е палец и бозае.

Влакът се бави. Гарата чака. И пътниците чакат. Вече са станали тълпа. Жега. Омара. Отсреща, през три перона, двама влюбени се целуват. Точно под слънцето и пред заинтригувания поглед на тълпата. Какво им пука! Влюбени са си хората и точка. Нека се целуват. Който не може да се целува, гледа. Нали така?

Най-после влакът идва. Бавно се хлъзга по релсите, плавно и тежко, с пет съществени минути закъснение. Тълпата хуква, блъска се пред вратите. Блъскаме се и ние с Брадатия. Блъскането се увенчава с успех. Сядаме!

О, Боже! Каква жега и задух! Прозорецът е отворен. Не издържам. Ставам и се инсталирам до него, заедно с един тип облечен в черно. Типът пуши. Аз гълтам пушека и си трая. Трая си, понеже е жега и от нея не се издържа в купето.

Слънцето е напекло прозореца. Напекло е и главата ми. Обаче няма страшно, тя е надеждно скрита под бялата бейзболна шапка с дълга козирка. Козирката наистина е дълга, и не допуска слънчевите лъчи да дразнят очите. Вятърът, който духа срещу мен, всъщност е най-коварния фактор. Току виж, че е грабнал шапката и я е издухал през прозореца. Трябва да взема ефикасна мярка срещу подобно бъдещо събитие. Нахлупвам я плътно до очите и продължавам да зяпам сънливо пейзажа. Нищо особено! Гара Белово! Перон, напечен от жегата и началник влак стоящ мирно с флагче в ръка. Кретен! Стой си мирно ама на сянка бе човек, никой няма да ти намери махна.

Човекът с черно пак запаля цигара. Нещо е нервен. Вади Джи Ес Ема и говори на някой.

След това поглежда часовника си. Сещам се и аз да погледна моя. Изхълцвам. Закъснението на влака е вече не с пет а с петнайсет минути. Ще пристигне в София точно когато тръгва оня за Видин. Значи какво? Ами с Брадатия ще спим на пейките в чакалнята или… Или ще си купим нов билет, но за автобус. Кофти! Нямаме пари! Командировъчните свършиха още в Пловдив. Кой дявол ни накара да ядем кебапчета по четиридесет и пет стотинки парчето.

Обръщам му внимание по тая точка от дневния ред. Голям пич е! Прави се че не го вълнува. О-о-о не, вълнува го. Голото му теме се оросява в пот. Мъничка реакция но показателна, за оня който го познава. Дори не изважда джобния си цифров часовник за да го погледне. Погледнал го е сигурно в тоалетната, накъдето мигом припряно се запътва. И така. Това е положението! Закъсняваме за връзката! Тъпо и гадно. Много гадно и много тъпо. И тоя тъп влак, хей го, едва се мъкне! Като на сватба!

Отдясно се чуват звънчета. Така звънят от шейната на Дядо Коледа. Тоя път обаче е разносвачът на кафе и закуски. Дебел и потен е, с широки, свлечени панталони. Пристъпя едва-едва и кани пътниците със съдържанието от количката. Гласът му е дрезгав от ледената, току що изпита бира. Набутваме се с Брадатия в купето, за да му сторим път. Той отминава без да ни обръща внимание, сякаш е познал съдържанието на джобовете ни.

До вратата между вагоните се заформя кавга. Рум сървизът се е сблъскал с бебешка количка, коварно запречена и неразумно паркирана до самия проход. Тя е дълга, холандска изработка. Едното и колело се е извадило и е в състояние на очакван ремонт. Пази я възрастна жена примряла от жегата. Дебелакът се пени и надига вой. От съседното купе излиза майката. Едра и силна мадама. Говори на развален български. Двете жени започват словесна канонада срещу Рум сървиза. Излиза и холандецът, съпруга на мощната мадама. Той мълчи, пули се и се чуди. Как е възможна такава ситуация?

Това не може да стане в Холандия! Най-накрая излиза и таткото на мадамата. Побелял българин, облечен изцяло в дънково облекло, холандска изработка разбира се. Той не се церемони с кавгаджията. Пуска в ход най свирепи фрази и завира с нецензурни думи Дебелия ясно къде. Последният замлъква виновно, по точно казано уплашено и бързо изтиква количката с напитките в прохода между вагоните. С Брадатия гледаме сеир и мълчим. Наистина! Такива неща могат да се видят само тук, в България.

Освобождавам позицията до прозореца и си сядам на мястото. Ох, Боже! Не се търпи тая жега. Отново излизам и се монтирам край прозореца. Брадатият продължава да се прави на безразличен. Мълчи, гледа пейзажа и тъпее. Челото му е плътно оросено от пот. Май съжалява, че не си е взел своята бейзболна шапка за командировката. Това е Пловдив бе човек! Жега! За жегата, бейзболната шапка е разкош!

Тоя гаден влак едва се мъкне. Закъснението нараства с двайсет минути. Нервен съм. Вече си представям спането на пейката така живо и картинно, че оня с черното облекло май отгатва мислите ми. „Няма страшно бе приятел. Обадих се на началник влака който прави връзката за Видин. Ще чака! Няма да тръгне докато не пристигне нашия.“ Не му вярвам. Откъде се появи пък тоя? Какви са тези пълномощия, че да се обажда на другия влак за да чака? Прави се на интересен. Ами ако наистина работи в Бе Де Же-то или както го пишат по вагоните на латински, Бе Де Зе-то? Да си приказва каквото ще. Връзката за Видин вече е тръгнала…

Поглеждам пейзажа. Нищо съществено! Вакарел! От близката гора полъхва хлад. Зад нея високо в небето се шири ромбоидната мачта на радио антената. Цепи небето и хич не и пука, че влакът ни закъснява. Брадатият най-после е развълнуван. „Ти си прав. — казва. Ще спим на пейките!“. „Това ми стана ясно още на гара Пазарджик“, отговарям философски.

Хей я и гара Искър! Дано не спира! Ами! Кой те слуша бе братче? Взе, че спря! И отново две загубени минути. Хората едва се точат, не бързат да слизат. Какво да правиш? Жега! Бавно и тържествено влакът отлепя от гарата и пак не бърза. Мамка му стара! Хей, да ми падне тоя машинист!

Остава само гара Подуяне и сме в София. Нищо и никаква гара! Един бърз влак не бива да обръща грам внимание на такива гари. Подуяне-Блуз-Бенд! Хайде стига бе! И тук ли ще спира? Тия софиянци сякаш не могат да си хванат такси от Централна гара ами ще хващат трамвай от Подуяне. Стига бе! Това вече на нищо не прилича!

Пуф-пафът бавно се намъква в перона на Софийската Централна гара. Тфу да му е…ма… Да му стане зле на човек от тия влакове!

Ама…! Какво става бе? Оня влак не е заминал! Чака! Бра-а-во! Страшен пич се оказа онова момче. Позна! Ама и аз като нямам вяра на хората…Каква вяра да имаш в гражданите на тая омършавяла и лъжлива България?

Припваме с Брадатия по възможно най-бързия начин към спасителната връзка. Усилваме свинския тръс и се намъкваме в първия попаднал ни вагон на Видинския влак. Той е претъпкан до козирката. Хората са заели най-невероятни и интересни пози, дори и в отсека между вагоните. Петък е! Късен следобед. Края на юни. Жега! Ситуацията е напрегната, картинно описана е нещо като, „дупе до дупе“. И двете врати са отворени за да става течение, но незнайно защо, течение въобще не става. Аз съм забил стойка на сантиметри от тоалетната. Стоя и се опирам с рамо на стената до нея. На вратата не смея тъй като тя въобще не се затваря. Смърди! Да-а-а, обаче си трая! Няма да се глезя като ония софиянци дето обичат да слизат на гара Подуяне.

Брадатият е точно срещу мен. Преметнал е сакото си на едната ръка, а с другата стиска черното дипломатическо куфарче.

Геройски отстоява напъна на хорския поток, който настоятелно се опитва да го напъха в отсека между вагоните.

Влакът, това интересно чудо на цивилизацията, най-после тръгва! Е-е-е! Кеф! Отпуска ми се душата. Остават само още два часа път и сме си у дома. Брадатият опипва джоба на сакото си. Спареният от жегата Джи Ес Ем гъгне и настоятелно моли за внимание. „Да, скъпа! Всичко е наред, скъпа! Прибирам се! Нарежи салатата и изстуди ракийката! Нищо сериозно! Да! Чао!“ Брадатият е усмихнат. Той си представя тъкмо тоя съществен момент от битието. Представя си го и блажено се усмихва. „На мен дори бирата няма кои да купи и изстуди.“ — допълвам и сменям позата.

Много неудобно се стои в препълнен влак. Лявата ръка е заета с чантата. Между дръжките и е преметнато якето. Дясната пък се опитва да хване някоя дръжка с едничката цел да се запази устойчиво равновесие на тялото. Идва момент когато или левия или десния крак изтръпва и се налага да се смени позата. Тогава започва една сложна процедура в търсене на нова дръжка или опора. Нещата се повтарят веднъж, още веднъж и така до безкрай, докато не ти се схване друга важна част на тялото, например кръста. Влакът те люшка, някой ти диша с развален или миришещ на лук или бира дъх във врата, а въздуха, спарен и задушлив не достига и те хвърля непринудено в състояние на отчайваща клаустрофобия.