Алекс Болдин
Туист агейн
Пролетта на шейсет и първа беше твърде влажна. Снегът току що се беше стопил и краката ни шляпаха в рядката кал на прокопаната улица, но кой ти гледаше тогава калта. Бащата на Мишока си беше дошъл от Куба и той от немай къде, за да се изфука, покани бандата у тях за да я почерпи с така дефицитните и скъпи за онова време шоколадови бонбони „Пияни вишни“. За да ме разберете по добре, ще обясня, че „бандата“ бяхме една сюрия хлапетии, всичките между пет и дванайсет години, половината от които, по стечение на мизерните обстоятелства, живееха в една малка триетажна кооперация с прилежно означени с емайлирани табелки двата входа, „А“ и „Б“. Във вход „А“, натъпкани по две семейства в апартамент, живееше беднотията, тоест аз, Гаргата, Свинята, Пилето, Цуци, Кева, Маца, Жоката и Пиньов. В другия вход „Б“, живееше „буржоазията“. Там апартаментите бяха по големи и обитаващите ги бяха по-заможни. Говореше се, че всичките били репресирани. Имаше бивши партизани, бивши ятаци, все големи партийци и все със скрити пищови по стаите, но с етикета „врагове на народа“. Тоя етикет се лепваше ако си бил от четата на Горуня, тоест най-върлия враг на Живков.
Та там обитаваше специалната част на бандата, Мишока(популярен с прякора Скопения) чийто баща за да се спаси от репресии беше забягнал за три години в Куба, Айо с баба — партизанка и Шефа, с родители — ятаци. Ще ви стане чудно, че споменавам всичките с прякори. Да, така беше! Всеки си имаше цветист прякор и изричането на рожденото му име беше неуместно и „не пичовско“. За тази популярна реч, моя милост веднъж даже яде и пердах. Представете си следния цирк: Влизам аз една вечер изпотен, след разгорещена игра и пред цялия народ, събрал се у нас, тоест баба ми, дядо ми, двете лели и комшийката, идекламирвам невъзмутимо следното изречение: „Копелета, спечелих на Кенз пеесе стинки. Ама пръснах му цвайцера на Геновеца, щото се фуклявчи, че може да играе с американче. А след като ме изпсува, Мозъка и Свинята му удариха по един отзад, та отхвръкна чак на гъза на географията, до дарака за да събира копчета от изгорели палта…“.
Но да не се отклонявам от темата. Наредени в индийска ниша, шляпайки в рядката кал, ние се изнизвахме един по един, край прокопания за канализация канал в опасна близост до „рисковата зона“. Така се наричаше пространството под прозореца на Свинята. Да не пропусна да кажа, че прякора му идваше тъкмо от свинските му номера. Обичаше да издебва минаващия под прозореца човек, и да го замери или с яйце, или с развален домат, а ако му се видеше лека форма на изненада, прибягваше и до уриниране, хей така отвисоко, на тънка струя, придружено със задавено кикотене. Гаден номер беше наистина. За тоя номер доста често си получаваше боя, но минеха ли ден два, всичко се забравяше и номерът се повтаряше. Просто Свинята си беше невменяем.
Та тъкмо под „рисковата зона“ се чу и кресливия му глас.
— Къде сте тръгнали бе копелета? У Скопения ли? Хей Скопен, я си оправи походката, че да не сляза аз да ти я оправя.
Горкият Мишок, за когото тоя прякор беше твърде болезнен, нямаше дарбата и думите да реагира на обидата, а само пламваше, изръмжаваше и се заканваше с юмрук. Той беше едро момче, с почти три години по-голям и с три глави повисок от Свинята.
Беше прям, с пълна липса на чувство за хумор, но винаги готов, с една рядка по форма енергичност, за действие. Ние знаехме слабостта му и почти не го дразнехме, но само от време, просто така от спортно чувство. Като малък беше боледувал от рахит и болестта беше изкривила краката му в коленете под формата на буква „Х“. Пристъпваше бавно, клатейки се наляво и надясно като изнасяше по смешен начин краката си напред. Това му определи и прякора. Не се знае кой му го бе измислил, но бъдете сигурни, за такава поезия в бандата винаги се намираха мислители.
— Хей, Свиня! — изфалцети с тъничко гласче Мишока. — Отиваме да ядем пияни вишни! А ти можеш да си ги гледаш само на витринка. На витринката на магазина на баща ти…
Ще поясня, че бащата на Свинята наистина беше магазинер в кварталната бакалия. А в нея като във всички бакалии по онова време продаваха бонбони „Пияни вишни“. Това не означаваше, че Свинята си отяждаше с подобни шоколадови бонбони, напротив, не ги и помирисваше. Информацията беше сигурна, тъй като всяка неделя сутрин ходех у тях. А тогава там се ядяха най-вече големи селски мекици и при това направени с прекомерно количество сода и изпържени с мас. Защо ли ходех? Първо, брат му, Гаргата ми беше по-добър приятел от него. И второ, и двамата братя имаха хубава сестра, Лорен. А първите ми детски заплесии бяха тъкмо по тая „мадама“, която бяхме кръстили на името на известната по онова време италиянска актриса.
Стъпвайки внимателно в рядката кал в посока на вход „Б“ оживено коментирахме какви ли подаръци беше получил Мишока от Куба. Всеки от нас стискаше под мишница личното си „оръжие“. Това оръжие предствляваше една излъскана алуминиева тръба накичена с хартиени фишеци. Играта на фишеци беше по това време най-популярната махленска игра, толкова популярна, че дори се правеше квартален турнир по точна стрелба. Няма да се хваля много, но бях безспорен квартален шампион. Никой още не беше забивал книжен фишек на Маца между предните горни два зъба, но аз успях, въпреки че не бях сигурен как точно стана тоя номер. Просто си бях добър стрелец и това си е. С това оръжие бяхме страшна махала. До тоя момент, докато на Мозъка не му хрумна идеята да втъква във върха на фишеците карфица. В резултат на това мероприятие Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око. От тоя момент играта беше официално забранена. Но в момента за който разказвам още не беше се случил нещастния факт и Танци си беше още с две очи.
Тъкмо влизахме в „Б“ вход и вратата вляво внезапно се отвори.
— А-а-а-а! — изникна от нея Шефа. Много обичаше да ни плаши с този вик. На врата му беше седнал Гизенгата. Това беше едно малко хлапе с топчеста рошава глава, на четири години, което беше любимец на Шефа. По цял ден той препускаше с него като обязден кон около кооперацията. Шефа беше в осми клас и понеже беше отличник в клас, а и родителите му бяха ятаци, бяха го избрали за комсомолски секретар.
Никога не съм харесвал комсомолските секретари. Обичаха да правят един събрания, дълги и отегчителни и все говореха, говореха и нищо реално не казваха. Интересното беше, че Шефа ходеше на тези събрания заедно с Гизенгата. А той Гизенгата какво ли разбираше от комсомолски събрания. Даже не знаеше защо му казваха Гизенга. По това време в Белгийско Конго имаше партизанско движение. Бяха претрепали един техен водач, Антоан Гизенга се казваше. Във вестник „Работническо дело“ все за него се пишеше. Та хлапето, съобразно актуалните политически събития се превърна в „герой“. Нали беше любимец на Шефа!
В момента когато Шефът изрева своето „А-а-а-а!“ Гаргата, на когото нервите бяха най-слаби, побягна нагоре по стълбището, извади мълниеносно един фишек, втъкна го в тръбата и без никакво бавене го изстреля в посока на угрозяващата опасност. От нерви обаче не улучи и фишекът се заби в рошавата глава на Гизенгата. Последният побърза да реагира с неистов рев което още повече нагорещи ситуацията. Всички побягнахме нагоре. Мишокът водеше колоната. Той побърза да отвори вратата на апартамента и всички се набутахме мълниеносно вътре, защото Шефа съвсем не обичаше да обиждат любимеца му и ни преследваше по петите.
Беше привечер. Бащата и майката на Мишока си бяха у тях. Те ни посрещнаха весело и радушно. Настаниха ни в хола, край голямата холна маса. Не след дълго пред всеки от нас беше сложена по една порцеланова чаша с горещо какао. Мишока сновеше насам натам, вадеше подаръците и ги демонстрираше с едва прикрита радост и гордост. Ние гледахме и цъкахме. Какво друго би трябвало да правим, беднотия! Сублименният момент беше когато майка му тропна на масата две кутии със шоколадови бонбони „Пияни вишни“. Всички протегнахме едновременно ръце към тях като по команда. Наистина страхотни бонбони бяха! Върха на сладоледа! Аз си взех три. Гаргата и и Пиньов по две, а другите загубеняци само по един. Обстановката, вероятно от ликьора в бонбоните или от разказите за Куба, стана доста радостна и екзалтирана. Слушахме зяпнали бащата на Мишока. А той не спираше да разказва, за Кастро, за Че Гевара. Страшни били тези кубински партизани. Само с една шепа стари пушки превзели столицата Хавана. Да не повярваш! И бащата на Мишока лично се ръкувал с Кастро. Вярно ли е било това? Сега след толкова години си мисля как наивно са били лъгани дребните хлапетии, в наше лице.
— Скопи, Скопи-и, а тая флоберка от Куба ли е? — рекох колебливо и посочих опряната до стената спортна пушка. — Бях се неволно изтървал, разбирате ли? Да изрека грозния прякор на Мишока пред родителите му. На момента съжалих, но всичко вече бе изречено. Баща му мигом се начумери, доближи ме, хвана ме за едното ухо и го изви болезнено. Изскимтях мъчително от болка. Това ляво мое ухо го бяха сплескали от стискане, най-напред баща ми а след това почти всички мои учители и учителки. Такъв си бях тогава, разсеян и прям. Такъв съм си и сега.
— Обещай, че вече няма да наричаш Мишо с това име! Обещай! Ако искаш, Мишок — може! Но не и това!
— Добре-е-е! Добре-е-е! Обещавам! — бях наистина уплашен, защото не очаквах такъв развой на събитията.
По нататък няма да разказвам как продължи вечерта, защото не е интересно. Настроението на всички тотално се развали. От тоя мой неволен гаф!
След тоя случай почти два месеца не смеех да наричам Мишока с обидния прякор, но понеже никой друг от бандата не спази това обещание, постепенно го наруших, но внимателно. Само когато се убедях, че Мишовия баща не е наблизо.
Повече от интересни бяха събитията след това гости. На моя милост тези бонбони така се бяха усладили, че не устоях на изкушението и откраднах скришом от портфейла на баща ми три лева. Купих от кварталната бакалия една кутия „Пияни вишни“. Знаех, че ако се разчуе събитието, боят ми беше вързан в кърпа, затова скрих ценната вещ на тавана, в плетената от ракита детска количка под куп стари черги. Цялото ми нещастие бе, че въобще не можех да пазя тайна. Бях си едно наивно и прямо хлапе. След четвъртия бонбон реших, че трябва да споделя тайната си с Гаргата. Пресрещнах го по стълбището, намигнах му тайствено и го заведох на тавана. Показах му кутията, а той като да опули ония ми ти зъркели.
